— Ох! — възкликна съчувствено Сам.
— Не съм изненадан. Нали е Невероятния Джо. Що за име е това за цирков артист? Искам да кажа — да беше Невероятния Рандикс, добре, Невероятния Тортелини — как да е. Но Невероятния Джо! Звучи ми като измислица на човек с увреден мозък.
— Господи, наистина е много лошо.
— Пет пари не давам какво е. Заради това оставаме без оратор утре вечер, драги мой.
На Сам му се прииска да беше напуснал кантората си още в четири часа. Крейг щеше да попадне на телефонния секретар и това щеше да даде на Сам малко повече време да си помисли. Той почувства, че скоро ще му е нужно време да мисли. Почувства също и че Крейг Джонс няма да му го даде.
— Да — каза той. — Мисля, че е точно така. — Надяваше се, че гласът му звучи философски, но безпомощно. — Какъв срам.
— Наистина — каза Крейг и после изплю камъчето. — Но знам, че ти ще си щастлив да излезеш и да запълниш празнината.
— Аз? Крейг, сигурно се шегуваш! Аз не мога да направя и кълбо напред, камо ли задно сал…
— Мисля, че можеш да разкажеш за важността на частния бизнес в живота на малкия град — Крейг Джонс напираше безмилостно. — Ако това не ти харесва, има и бейзбол. Ако и това не става, винаги можеш да си свалиш панталоните и да си размахаш оная работа пред публиката. Сам, аз съм не само председател на Комитета на ораторите, макар че и това би било достатъчно. След като Кени се пресели, а Карл престана да идва, аз съм Комитетът на ораторите. Сега ти трябва да ми помогнеш. Утре вечер ми е нужен оратор. В целия проклет клуб има най-много петима души, на които чувствам, че мога да се доверя в нужда, и ти си един от тях.
— Но…
— Освен това си единственият, който още не е спасявал подобна ситуация, така че считай се за избран, момчето ми.
— Франк Стивънс…
— … замести човека от транспортния профсъюз миналата година, когато Голямото жури1 го подведе под отговорност за измама и той не можа да участва. Сам — сега е твой ред да се жертваш. Не можеш да ме разочароваш, човече. Дължиш ми го.
— Аз се занимавам със застраховки! — извика Сам. — А когато не пиша застраховки, продавам ферми! Главно на банки! За повечето хора това е скучно! А за тези, за които не е скучно, е отвратително!
— Това няма никакво значение. — Крейг подготвяше последния удар, като тъпчеше хилавите възражения на Сам с груби подковани ботуши. — В края на вечерята всички ще бъдат пияни и ти добре го знаеш. В събота сутринта няма да си спомнят и дума от това, което си казал, но междувременно ми трябва човек, който да се изправи и да говори половин час, и аз съм избрал теб!
Сам продължи да възразява още малко, но Крейг беше категоричен и безмилостен. „Необходимо е. Трябва. Дължиш ми го.“
— Добре — най-сетне каза той. — Добре, добре! Стига вече!
— Браво! — възкликна Крейг. Гласът му изведнъж се изпълни със слънчева светлина и блесна с цветовете на дъгата. — И запомни, не трябва да бъде по-дълго от трийсет минути плюс може би още десет за въпроси. Ако въобще някой има въпроси. И наистина можеш да си размахаш оная работа, ако ти се иска. Не вярвам някой да види, но…
— Крейг — каза Сам, — стига вече, де.
— О! Съжалявам! Млъквам! — изкудкудяка Крейг, може би замаян от облекчение.
— Слушай, защо не прекратим тази дискусия? — Сам потърси ментолките, които държеше в чекмеджето си. Внезапно усети, че за следващите двайсет и осем часа може да му потрябват още доста ментолки. — Ако не се лъжа, имам да пиша реч.
— Дадено! — каза Крейг. — Само запомни — вечерята в шест, речта в седем и трийсет. Както казват на Хавайските острови, вместо чао — алоха!
— Алоха, Крейг — каза Сам и затвори. Загледа се втренчено в телефона. Почувства как от гърдите към гърлото му се издига горещ газ. Отвори уста и се оригна кисело — а допреди пет минути стомахът му беше в отлично състояние.
Изяде първата от наистина многото, както щеше да се окаже, ментолки.
3.
Вместо да отиде на боулинг тази вечер, както смяташе, Сам Пийбълс се затвори в кабинета си вкъщи с бележник с жълти листа, три подострени молива и пакет цигари „Кент“. Откачи контакта на телефона, запали цигара и се загледа в жълтия бележник. След пет минути гледане написа на най-горния ред на най- горния лист следното:
ФИРМИТЕ В МАЛКИТЕ ГРАДОВЕ — ЖИВИТЕЛНИЯТ СОК НА АМЕРИКА
Каза го на глас и му хареса как звучи. Е… може би не му хареса съвсем, но беше поносимо. Каза го по- високо и го хареса още повече. Малко повече. Всъщност, не беше дотам хубаво — вероятно си беше за боклука, но беше сто пъти по-добро от „Комунизмът — заплаха или опасност“. А и Крейг беше прав — и без това в събота сутринта повечето от тях ще бъдат толкова махмурлии, че едва ли ще помнят какво са слушали в петък вечерта.
Изпълнен със смелост, Сам започна да пише.
„Когато през 1984 година се преместих в Джънкшън сити от доста оживения голям град Еймс…“
4.
„… и затова сега чувствам, както и в онова ясно септемврийско утро на 1984, че малките фирми са не само живителната сила на Америка, но са и искрящият живителен сок на целия западен свят.“
Сам спря, загаси цигарата си в пепелника на бюрото и в очакване погледна към Наоми Хигинс.
— Е? Какво ще кажеш?
Наоми беше млада красива жена от Провърбия — градче на четири мили западно от Джънкшън сити. Живееше в една разнебитена къща на брега на река Провърбия с разнебитената си майка. Повечето от ротарианците познаваха Наоми и от време на време се канеха да се обзаложат кой ще се срути пръв — къщата или майката. Сам не знаеше дали някои от тези басове наистина са се сключили, но ако беше така, никой от тях още не беше разрешен.
Наоми беше завършила бизнес-колежа в Айова сити и можеше да стенографира, а после да съставя цели и четливи изречения от записаното. Тъй като беше единствената местна жителка, която притежаваше такива умения, тя беше много търсена сред неголямата общност на бизнесмените от Джънкшън сити. Работеше всяка сутрин, пет дни в седмицата, за четирима мъже и една жена — двама адвокати, един банкер и двама търговци на недвижими имоти. Следобед се връщаше в разнебитената си къща и когато не беше заета с грижи за разнебитената си майка, преписваше на машина това, което й бяха продиктували.
Сам Пийбълс използваше услугите на Наоми всеки петък сутринта от десет до дванайсет, но тази сутрин остави настрана кореспонденцията си — макар че на част от нея беше крайно време да отговори — и помоли Наоми, ако може, да го изслуша.
— Разбира се, мога — отговори Наоми. Изглеждаше малко разтревожена, като че ли си беше помислила, че Сам — с когото някога беше излизала — може би планира да й предложи брак. Когато той й обясни, че Крейг Джонс го е избрал да замени контузения акробат и иска тя да изслуша речта му, тя се успокои и я изслуша докрай — всичките й двайсет и шест минути — с учтиво внимание.
— Не се бой да бъдеш откровена — добави той още преди Наоми да отвори уста.
— Добра е — каза тя. — Много интересна.
— Не, не така — не си длъжна да споделяш мислите ми. Кажи всичко, което мислиш.
— Наистина. Добра е. Освен това, когато започнеш да говориш, всички ще са…
— Да, всички ще са се натряскали, знам. — Тази перспектива отначало го беше успокоявала, но сега Сам вече беше малко разочарован от нея. Докато се слушаше, той наистина помисли, че речта е доста добра.
