— Само едно нещо — каза замислено Наоми.
— Така ли?
— Малко е… разбираш ли… суха.
— О — каза Сам. Въздъхна и разтърка очи. Беше стоял буден почти до един часа миналата нощ — първо беше писал, а после беше променял.
— Но това е лесно за оправяне — увери го тя. — Просто иди в библиотеката и вземи няколко от онези книги.
Изведнъж Сам почувства остра болка в корема и потърси пакетчето ментолки. Да се рови в литературата за някаква глупава реч в „Ротари клуб“? При това в библиотеката! Малко прекалено, нали? Никога досега не беше ходил в библиотеката на Джънкшън сити и не виждаше причина защо трябва да ходи сега. Все пак Наоми го беше изслушала внимателно, Наоми се опитваше да му помогне и щеше да бъде неучтиво, ако дори не я изслуша.
— Кои книги?
— Знаеш кои — книгите, в които пише как да оживиш речта си. Те са като… — Наоми се запъна. — Е, нали знаеш онзи пикантен сос, който поднасят в китайския ресторант?
— Да…
— Те са нещо такова. В тях има шеги. Освен това има една книга — „Любими стихове на американския народ“. Може би в нея ще намериш нещо за финал. Нещо по-вълнуващо.
— В тази книга има ли стихове за значението на малките фирми в живота на Америка? — попита недоверчиво Сам.
— Когато цитираш стихове, хората се чувстват развълнувани — каза Наоми. — Никой не го интересува за какво се говори, а как се говори.
— И наистина има книги с шеги специално за речи? — На Сам му беше почти невъзможно да повярва на това, въпреки че ако беше чул, че в библиотеката има книги за такива екзотични неща като поправка на малки двигатели и фризиране на перуки, това не би го изненадало ни най-малко.
— Да.
— Откъде знаеш?
— Когато Фил Брейкман се беше кандидатирал за щатски сенатор, аз му пишех на машина всичките речи — каза Наоми. — Той имаше една от тези книги. Само не мога да си спомня как й беше заглавието. Наум ми идва само „Шеги за Джон“, но това, разбира се, не е точно.
— Не е — съгласи се Сам и си помисли, че няколко избрани неща от „Шеги за Джон“ вероятно щяха да му донесат огромен успех. Но започна да разбира какво има предвид Наоми и идеята му хареса, въпреки че не му се искаше да посети градската библиотека, след като толкова години успешно беше минавал без нея. Малко пипер в старата реч. Залей я с малко сос, направи от парчето месо малък шедьовър. А ако не знаеш как да намериш това, което търсиш, трябва просто да попиташ някоя библиотекарка. Нали едно от нещата, с които се занимават, е да отговарят на въпроси?
— Все пак, можеш и да я оставиш така — каза Наоми. — Искам да кажа, те наистина ще са пияни. — Тя погледна Сам мило, но строго, а после си погледна часовника. — Останал ти е повече от час — няма ли да ми продиктуваш няколко писма?
— Не, не сега. Защо вместо това не ми напишеш речта на машина? — Вече беше решил да прекара обедната си почивка в библиотеката.
Глава 2
Библиотеката (I)
1.
За годините, прекарани в Джънкшън сити, Сам беше минавал покрай библиотеката стотици пъти, но сега за пръв път наистина я погледна и откри нещо доста изненадващо — че веднага намрази това място.
Обществената библиотека на Джънкшън сити се намираше на ъгъла между улица „Стейт“ и авеню „Милът“ — правоъгълна гранитна кутия с толкова тесни прозорци, че му приличаха на бойници. Каменната стряха стърчеше и от четирите страни на сградата и ако се приближиш към нея отпред, съчетанието между тесните прозорци и сянката от покрива я правеха да прилича на намръщено лице на каменен робот. Типичен архитектурен стил за Айова — толкова типичен, че Сам Пийбълс, който от двайсет години продаваше недвижими имоти, му беше измислил име — „Грозен Среднозападен“. През пролетта, през лятото и през есента строгият вид на сградата се омекотяваше от кленовете, които я ограждаха като горичка, но сега — в края на суровата зима на Айова, кленовете още бяха голи и библиотеката приличаше на прекалено голяма гробница.
Не му харесваше — караше го да се чувства неспокоен, без да знае защо. Нали беше само библиотека, а не подземията на Инквизицията. Въпреки това, докато измина пътя по плочките до входа, в корема му се надигнаха нови кисели вълни. В киселините имаше странен сладък привкус, който му напомни за нещо… може би нещо много отдавнашно. Той сложи в уста една ментолка, започна да я хруска и взе внезапно решение. Речта му си беше достатъчно добра и в този вид. Не страхотна, но достатъчно добра. Все пак щеше да я чете пред „Ротари клуб“, а не пред Обединените нации. Стига глупости. По-добре да се върне в кантората и да се занимае с кореспонденцията си, която беше изоставил сутринта.
Понечи да се обърне и внезапно си помисли: „Така е тъпо. Наистина тъпо. Искаш да бъде тъпо? Добре. Но ти се съгласи да произнесеш тази проклета реч — защо да не я направиш добра?“
Стоеше пред входа, намръщен и нерешителен. Обичаше да се забавлява в „Ротари“. И Крейг обичаше това. И Франк Стивънс. Повечето от младите бизнесмени от Джънкшън сити гледаха насмешливо на тези събрания. Но рядко пропускаха някое от тях и Сам мислеше, че знае защо — това беше място, където можеше да се завържат връзки. Място, където човек като него можеше да се срещне с някои от по- възрастните бизнесмени от Джънкшън сити. С хора като Елмър Баскин, чиято банка беше помогнала за откриването на търговски център в Бивъртън преди две години. Хора като Джордж Канди — който, както разправяха, можеше само с едно телефонно обаждане да осигури три милиона долара за някоя нова разработка… стига да поискаше.
Там имаше хора от малкия град — хора, които се увличаха от училищните състезания по баскетбол, подстригваха се при Джими, вместо с пижами си лягаха със спортни фланелки и гащета, хора, които все още пиеха бира от бутилката. Те всъщност бяха хората, които движеха живота в Джънкшън сити и като се замислиш, не беше ли точно това, което го караше да идва тук в петък вечер? Като се замислиш, не беше ли точно това, заради което Крейг се беше обадил в такава паника, след като онзи глупав акробат си беше счупил глупавия врат? Искаш да бъдеш забелязан от тези, които движат и въртят живота… и то не защото си оплескал бизнеса. „Те всички ще са пияни“ — беше казал Крейг, Наоми беше заявила същото, но сега на Сам му се струваше, че не беше виждал Елмър Баскин да пие нищо друго освен кафе. Нито веднъж. А и той вероятно не беше единствен. Някои от тях можеше да са пияни… но не всички. А тези, които нямаше да са пияни, може би щяха да са точно тези, които имаха значение.
„Свърши го както трябва, Сам, и може да си направиш добра услуга. Не е невъзможно.“
Не. Не беше невъзможно. Слабо вероятно, разбира се, но не и невъзможно. А имаше и нещо друго — съвсем отделно от политиците в сянка, които можеха да присъстват или да не присъстват на събранието в „Ротари клуб“ в петък вечер — той винаги беше бил горд пред себе си, че върши работата си по най-добрия възможен начин. А това беше една тъпа малка реч. И така?
„В края на краищата това е една тъпа малка провинциална библиотека. Какво й е страшното? Дори и храсти не растат около нея.“
Сам отново беше тръгнал към входа, но сега се спря и челото му се сбръчка от тази мисъл. Мисълта беше странна, изглеждаше, че е дошла отникъде. Че около библиотеката нямаше храсти, това какво значение имаше? Той не знаеше… но знаеше, че оказа върху него почти магически ефект. Неволното му колебание изчезна и той отново тръгна напред. Изкачи четирите каменни стъпала и спря за момент. Мястото по някакъв начин приличаше на пусто. Хвана дръжката на вратата и си помисли: „Хващам се на бас, че е заключено. Хващам се на бас, че това място е затворено в петък следобед.“ В тази мисъл имаше нещо странно успокояващо.
