луминесцентни лампи, скрити зад хладните панели на висящия таван, и те всички светеха, пропъдили сенките. Масите бяха не по-високи от шейсетина сантиметра, а столчетата до тях бяха още по-ниски. В този свят възрастните биха били нежелани натрапници. Ако някой възрастен се опиташе да седне до маса, би я повдигнал с колене, а за да пие вода от чешмичката до отсрещната стена би трябвало да се наведе с риск да си счупи главата.
Тук рафтовете не се издигаха на такава височина и не предизвикваха неприятно замайване. Таванът беше достатъчно нисък и това създаваше уют, но не беше толкова нисък, че да накара детето да се чувства смачкано. Тук нямаше дълги редици от томове с тъмна подвързия, а книги, които направо крещяха с първичните си цветове — яркосини, червени, жълти. В този свят беше крал доктор Сюс2, кралица — Джуди Блум3, а принцове и принцеси бяха останалите разказвачи. Тук Сам изпита старото приятно чувство след училищните часове — на мястото, където книгите почти молеха да ги докоснеш, да ги вземеш в ръце, да ги погледнеш, да ги изследваш. И все пак тези чувства имаха и свой мрачен привкус.
Най-ясното му чувство обаче беше чувството на почти болезнено удоволствие. На стената имаше снимка на кученце с големи, замислени очи. По лицето на кученцето се четеше загриженост и надежда, а под него беше написана една от големите световни истини: „ТРУДНО Е ДА БЪДЕШ ДОБЪР“. На друга стена имаше рисунка на диви патици, които вървят през тръстиката към брега на реката. Плакатът обявяваше: „ПЪТ НА ПАТЕТАТА!“
Сам погледна наляво и леката усмивка на устните му първо застина, а после изчезна. Тук имаше плакат, на който беше показана голяма черна кола, която излиза от двора на училищна сграда. От задния прозорец гледаше момченце. Ръцете му бяха залепени на стъклото, а устата му беше отворена във вик. Зад него над кормилото се беше сгърбил човек — по-точно неясна, злокобна човешка форма и караше със страшна скорост. Думите под картината бяха:
Сам реши, че и този плакат, и картината на Червената шапчица на вратата на детската библиотека предизвикват едни и същи примитивни чувства на ужас, но този плакат беше много по-смущаващ. Разбира се, че децата не трябва да се качват при непознати и, разбира се, че трябва да бъдат научени да не го правят, но това ли е правилният начин да се научат?
„Колко ли деца — запита се той — са преживели цяла седмица кошмарни сънища благодарение на тази малка проява на обществена грижа?“
Имаше и още един плакат, закачен точно пред бюрото за връщане на книги. Той предизвика мразовити тръпки по гърба на Сам. На него бяха показани ужасени момче и момиче, които се мъчеха да се освободят от мъж с шлифер и сива шапка. Мъжът изглеждаше поне три метра висок. Сянката му падаше върху обърнатите нагоре лица на децата. Периферията на старомодната му шапка хвърляше собствена сянка и очите на мъжа с шлифера блестяха неумолимо от черните й дълбини. Приличаха на късчета лед и изучаваха децата с мрачния поглед на Властта. Мъжът държеше служебна карта със закрепена върху нея звезда — странна звезда, поне с девет лъча. А може да бяха и цяла дузина. Надписът отдолу гласеше:
Пак онзи вкус в устата му. Сладникав, неприятен вкус. Хрумна му една странна, плашеща мисъл: „Вече съм виждал този мъж.“ Но това беше глупаво, разбира се. Нали?
Сам си помисли как този плакат щеше да го уплаши, ако беше дете — колко много от простото, неподправено удоволствие щеше да открадне от спокойния пристан на библиотеката — и усети как в гърдите му се надига вълна от възмущение. Направи една крачка към плаката, за да разгледа по-отблизо странната звезда и същевременно извади от джоба си ролката с бонбони.
Тъкмо слагаше един от тях в устата си, когато зад него се чу глас:
— Е, здравейте!
Той подскочи и се обърна — готов за битка с библиотечния дракон, който най-накрая се беше показал.
2.
Не се появи никакъв дракон. Беше само една закръглена белокоса жена на около петдесет и пет, която буташе количка с книги върху безшумни гумени колела. Бялата й коса падаше около приятното й, загладено лице на приятно подредени къдрици.
— Предполагам, че търсите мен — каза тя. — Господин Пекъм ли ви изпрати тук?
— Не видях абсолютно никого.
— Така ли? Значи си е отишъл вкъщи — каза тя. — Всъщност не съм изненадана, понеже е петък. Господин Пекъм идва да почиства праха и да чете вестника си всяка сутрин около единайсет. Той е чистач — извънщатен, разбира се. Понякога, повечето понеделници, остава до един — един и половина, защото това е денят, когато и прахта, и вестникът са най-дебели — но нали знаете колко тънък е вестникът в петък.
Сам се усмихна.
— Да разбирам ли, че вие сте библиотекарката?
— Аз съм — каза госпожа Лорц и му се усмихна. Но Сам реши, че очите й не се усмихват — очите й като че ли го наблюдаваха внимателно, почти хладно. — А вие сте…?
— Сам Пийбълс.
— О, да! Недвижими имоти и застраховки! Това е вашата игра!
— Признавам се за виновен.
— Съжалявам, че сте намерили празно главното отделение на библиотеката — сигурно сте помислили, че сме затворили и някой по погрешка е оставил вратата отворена.
— Всъщност — каза той — тази мисъл ми мина през ума.
— От два до седем тук сме трима души — каза госпожа Лорц. — В два часа започват да излизат учениците от училищата — нали знаете — началният курс в два, основният — в два и трийсет, гимназиалният — в два и четирийсет и пет. Децата са най-верните ни клиенти и за мен — най-желаните. Обичам най-малките. Преди имах помощничка през целия ден, но миналата година Градският съвет оряза бюджета ни с осемстотин долара и… — госпожа Лорц събра длани и ги размаха като отлитаща птичка. Удивителен, очарователен жест.
„Защо тогава — почуди се Сам — не се чувствам очарован или удивен?“
Заради плакатите, помисли той. Все още се мъчеше да свърже Червената шапчица, крещящото дете в колата и полицая със заплашителните очи с тази усмихната провинциална библиотекарка.
Тя протегна ръка — малка ръка, също толкова пълна и закръглена, колкото и останалите й части — със съвършено и неподправено доверие. Той погледна безимения й пръст и видя, че на него нямаше пръстен — значи тя все пак не беше госпожа Лорц. Фактът, че е неомъжена, го порази с това, че я правеше съвсем типична, съвсем провинциална. Почти карикатура — наистина.
— Не сте идвали преди в библиотеката ни, нали, господин Пийбълс?
— Не, боя се, че не. И моля, наричайте ме Сам. — Не знаеше дали наистина иска да бъде Сам за тази жена, но той беше бизнесмен в малък град — търговски агент, ако трябва да се каже точно — и това го караше автоматично да предлага да го наричат на малко име.
— О, благодаря, Сам.
Той чакаше в отговор тя също да му предложи малкото си име, но тя само го погледна в очакване.
— Намирам се в известно затруднение каза той. — С планирания за тази вечер в „Ротари клуб“ оратор се случи злополука и…
