— Госпожице Лорц, имате ли в Детската библиотека на видеолента „Кошмар на улица Елм, част 5“? Или колекция от албумите на „Гънс енд роузис“ и Ози Озбърн?
— Сам, не разбирате за какво става дума — започна тя търпеливо.
— А какво ще кажете, за „Къщата на Пейтън“? Имате ли екземпляр от нея в Детската библиотека само затова, защото някои деца са я чели?
Докато говореше, той си помисли: „Дали НЯКОЙ все още чете това старо нещо?“
— Не — каза тя и той видя, че от раздразнение по бузите й избива червенина. Това не беше жена, която беше свикнала да оспорват преценките й. — Но имаме книги за разбиване на къщи, за малтретиране на деца от родителите им и за кражби. Говоря, разбира се, за „Трите мечки“, „Хензел и Гретел“ и „Джек и бобеното стъбло“. Очаквах, че човек като вас ще прояви по-голямо разбиране, Сам.
„Човек, на когото сте помогнала в нужда, искате да кажете — помисли Сам, — но, по дяволите, уважаема госпожице, не ви ли плаща градът да правите това?“
Успя да се овладее. Не знаеше точно какво иска да каже тя с „човек като вас“, не беше сигурен, че искаше да знае, но разбираше, че тази дискусия е на ръба да излезе от контрол — да се превърне в караница. Беше дошъл тук, за да намери малко омекотител, с който да напръска речта си, а не да се разправя за Детската библиотека с главната библиотекарка.
— Извинявам се, ако съм казал нещо, което ви е обидило — каза той, — а и наистина трябва да тръгвам.
— Да — каза тя. — Мисля, че трябва. — „Извинението не се приема — телеграфираха очите й. — Абсолютно не се приема.“
— Предполагам — каза той, — че съм малко нервен от дебюта ми като оратор. А и снощи до късно работих върху речта си. — Усмихна се със своята стара добродушна усмивка марка „Сам Пийбълс“ и вдигна куфарчето си.
Тя омекна малко, но очите й все още бяха враждебни.
— Разбирам. Ние сме тук, за да служим на данъкоплатците и, разбира се, винаги ни интересува и конструктивната критика от тяхна страна. — Тя дори леко наблегна на думата „конструктивна“, за да му даде да разбере, че неговата съвсем не е била такава.
Край, слава Богу! Той изпита силно желание — почти необходимост — да направи така, че всичко да отмине, да го изглади като покривка на добре оправено легло. Това вероятно беше част от навика на бизнесмена… или от защитната окраска на бизнесмена. Хрумна му една странна мисъл — че това, за което наистина би трябвало да говори тази вечер, е за срещата му с Арделия Лорц. Тя говореше повече за сърцето и духа на малкия град, отколкото цялата му написана реч. Не всичко щеше да бъде ласкаво, но със сигурност нямаше да е сухо. А и би звучало така, както едва ли би звучало нещо в речите в петък вечер в „Ротари“ — неподправения кръг на истината.
— Е, за няколко секунди малко се поскарахме — чу се той и видя как ръката му се протяга. — Май попрекалих. Надявам се, че няма да останете с лошо чувство.
Тя докосна ръката му. Кратко, символично докосване. Хладна, гладка плът. Някак неприятна. Като здрависване със стойка за чадъри.
— Няма нищо — каза госпожица Лорц, но очите й продължаваха да говорят съвсем друго.
— Е, добре… Аз ще тръгвам.
— Да. Запомнете — само една седмица, Сам. — Тя повдигна пръст. Посочи с добре гледан нокът книгите, които той държеше. И се усмихна. Сам откри в усмивката й нещо крайно смущаващо, но дори и от това да зависеше животът му, не би могъл да каже какво точно е то. — Не бих желала да ви пращам библиотечното ченге.
— Не — съгласи се Сам. — И аз не бих желал това.
— Правилно — каза Арделия Лорц. Все още се усмихваше. — Не бихте желали.
5.
Когато стигна до средата на алеята към улицата, лицето на онова пищящо дете
(„Глупчо, децата го наричат Глупчо — мисля, че това е много полезно, не смятате ли?“)
сякаш отново се появи пред очите му, а заедно с него и една мисъл — достатъчно проста и практична, за да го накара да замръзне на място. Беше следната: ако на едно жури от деца му се даде възможност да избере такъв плакат, то може и да го направи… но възможно ли е която и да е Библиотечна асоциация — била тя за Айова, за Средния запад или за цялата страна — наистина да изпрати такъв плакат?
Сам Пийбълс помисли за молещите ръце, залепени върху нечупливото затворническо стъкло, за пищящата, изкривена уста и изведнъж реши, че в това не е просто трудно да се повярва. В това е невъзможно да се повярва.
И „Къщата на Пейтън“. Какво общо имаше? Предполагаше, че повечето от възрастните, които са посещавали библиотеката, са забравили за нея. Наистина ли беше възможно, някои от децата им — от онези, които са достатъчно малки, за да посещават Детската библиотека — да са преоткрили този музеен експонат? „Не вярвам и в това.“
Нямаше желание да понесе нова доза от гнева на Арделия Лорц — и първата му беше достатъчна, а и имаше чувството, че копчето на мощността й далеч не беше завъртяно до краен предел, — но тези мисли бяха достатъчно силни, за да го накарат да се обърне.
Тя си беше отишла.
Вратите на библиотеката бяха затворени като вертикалния процеп на уста в замисленото гранитно лице.
Сам остана на мястото си още малко, после забърза към тротоара, където беше паркирал колата си.
Глава 3
Речта на Сам
1.
Имаше въодушевяващ успех.
Започна с две собствени адаптации на два анекдота от раздела „Как да ги предразположим“ от „Помагало за оратора“ — единия за фермер, който се опитал да пласира на едро собствената си продукция, а другия за продаване на замразени ястия на ескимоси и използва трети в средата (която наистина беше доста сухичка). Друг добър анекдот откри в подраздела „Как да ги спечелим“, започна да го подчертава, а после си спомни за Арделия Лорц и „Любими стихове на американския народ“. „Ще откриете, че слушателите ви, дори да забравят всичко друго, ще запомнят добре подбраните стихове“ — беше казала тя и Сам намери едно добро кратко стихотворение в раздела „Вдъхновение“ точно както тя го беше посъветвала.
Погледна надолу към обърнатите към него лица на колегите му ротарианци и каза:
— Опитах се да ви изложа някои от причините защо живея и работя в такъв малък град, какъвто е Джънкшън сити, и се надявам, че те поне имат някакъв смисъл. Ако не е така, то аз съм загазил здравата.
Тези думи бяха аплодирани с тътен от добродушен смях (и полъх на смесица от шотландско и американско уиски).
Сам обилно се потеше, но се чувстваше много добре и беше започнал да вярва, че ще се измъкне невредим от тази история. Микрофонът беше запищял само веднъж, никой не си беше излязъл, никой не беше хвърлил по него храна и имаше само няколко дюдюкания — при това добродушни.
— Мисля, че един поет, наречен Спенсър Майкъл Фрий е обобщил нещата, които се опитах да ви кажа, по-добре, отколкото аз бих могъл. Виждате ли, почти всичко, което се опитваме да продадем в нашите провинциални предприятия, може да се продава по-евтино в търговските центрове на големите градове и на уличните пазари в предградията. Тези места обичат да се хвалят, че в тях можеш да намериш едва ли не всички стоки и услуги, от които се нуждаеш, и да направиш икономия. И мисля, че са почти прави. Но все
