— Ало, Сам. — Сам натисна клавиша за пауза и отви хавлията от главата си. Беше женски глас и той го познаваше. Чий? — Чух, че речта ви е имала голям успех. Много се радвам за вас.
Осъзна, че беше библиотекарката Лорц.
„Как е намерила номера ми?“ — Ама, разбира се, за тази цел си има телефонен указател… а и той го беше записал на читателския си картон, нали? Да. Без да може да обясни точно защо, по гърба му преминаха тръпки.
— Непременно да върнете взетите книги до шести април — продължи тя и после добави лукаво: — Не забравяйте Библиотечния полицай.
Чу се звукът от прекъсване на връзката. Светна лампичката „ВСИЧКИ СЪОБЩЕНИЯ ПРОСЛУШАНИ“.
— Голяма кучка си, а, любезна госпожице — каза Сам, обърнат към празната къща. После отиде до кухнята да си препече малко хляб.
4.
В петък сутринта, една седмица след триумфалния дебют на Сам като оратор, в десет часа влезе Наоми и Сам й подаде продълговат бял плик, на който беше написано името й.
— Какво е това? — попита с подозрение Наоми, докато си сваляше пелерината. Навън валеше силно — продължителен и мрачен пролетен дъжд. — Отвори го и виж.
Тя го отвори. Беше благодарствена картичка. В нея имаше банкнота с лика на Ендрю Джаксън.
— Двайсет долара! — Тя го погледна с още по-голямо подозрение. — Защо?
— Защото ме спаси от провал, като ме изпрати в библиотеката — каза Сам. — Речта мина много добре, Наоми. Мисля, че няма да е пресилено да се каже, че беше направо голям удар. Щях да сложа петдесет, но мисля, че не би ги приела.
Сега тя разбра и очевидно беше доволна, но все пак се опита да върне парите.
— Радвам се, че е станало добре, Сам, но не мога да взема па…
— Можеш — каза той — и ще ги вземеш. Ако работеше за мене като търговски агент, би взимала комисионна, нали?
— Едва ли. Никога не бих могла да продам нещо. Когато бях скаут, единственият човек, който купуваше бисквити от мен, беше майка ми.
— Наоми! Мило мое момиче. Не, не бъди нервна и притеснена. Нямам намерение да ти се натискам. Свършихме с всичко това преди две години.
— Разбира се, че свършихме — съгласи се Наоми, но все още изглеждаше нервна и направи проверка дали пътят й за отстъпление към вратата е чист.
— Разбираш ли, след онази проклета реч съм продал две къщи и съм написал застраховки за повече от двеста хиляди долара? Наистина повечето са застраховки на цели групи с голямо намаление и ниска комисионна, но все пак всичко това прави сума като за нова кола. Ако не вземеш тази двайсетачка, ще се почувствам като лайно.
— Сам, моля те! — каза тя. Изглеждаше шокирана. Наоми беше ревностна баптистка. Тя и майка й ходеха в една малка църква в Провърбия, която беше почти толкова паянтова, колкото и къщата, в която живееха. Той знаеше за това — беше я посещавал веднъж. Но му стана приятно да види, че и тя изглежда доволна… и малко по-спокойна.
През лятото на 1988 Сам беше ходил два пъти на среща с Наоми. На втората среща направи опит за интимност. Беше толкова почтен, колкото беше възможно, но все пак си беше опит. Не се получи нищо — оказа се, че Наоми е толкова добра в отбраната, че можеше да играе защитник в отбора на „Денвър Бронкос“. Не че не го харесвала, обясни тя, просто била решила, че между тях двамата никога нямало да се получи нещо такова. Сам се разсърди и я попита защо не. Наоми само поклати глава. „Някои неща са трудни за обясняване, Сам, но това не ги прави по-малко верни. Просто никога няма да стане. Повярвай ми, просто не е възможно.“ И това беше всичко, което можа да измъкне от нея.
— Съжалявам, че казах „лайно“, Наоми — й каза той сега. Говореше смирено, макар че някак си не беше уверен, че Наоми е дори наполовина толкова горда, колкото искаше да изглежда. — Това, което искам да кажа, че ако не вземеш тези двайсет долара, ще се почувствам като „ако“.
Тя пъхна банкнотата в портмонето си и направи усилие да го погледне с израз на надуто достойнство. Почти успя да го направи… но ъгълчетата на устата й леко трепереха.
— Ето. Доволен ли си?
— Съжалявам, че не ти дадох петдесет — каза той. — Щеше ли да вземеш петдесет, Оми?
— Не — каза тя. — И моля те, не ме наричай Оми. Знаеш, че не обичам.
— Извинявай.
— Извинението се приема. Сега защо просто не сменим темата?
— Добре — охотно се съгласи Сам.
— Чух няколко души да казват, че речта ти била добра. Крейг Джонс направо полудял по нея. Наистина ли мислиш, че това е причината работите ти да тръгнат по-добре?
— Наистина. Понякога става точно така. Смешно, но е вярно. Кривата на продажбите направо подскочи тази седмица. Ще спадне отново, разбира се, но мисля, че няма да спадне чак до старото ниво. Ако новите клиенти харесат начина, по който работя — а ми се ще да вярвам, че ще стане така, — ще се получи нарастване.
Сам се облегна на стола си, сплете ръце зад врата си и замислено погледна към тавана.
— Когато Крейг Джонс се обади и ми натресе това нещо, бях готов да го застрелям. Не преувеличавам, Наоми.
— Да — каза тя. — Приличаше на човек, който се е отровил с гъби.
— Така ли? — разсмя се той. — Да, сигурно е било така. Смешно е как се нареждат нещата понякога — най-чист късмет. Ако има Бог, понякога ти става чудно как Той е завинтил всички винтчета в голямата машина, преди да я пусне да работи.
Очакваше Наоми да му се разсърди за непочтителността (нямаше да бъде за пръв път), но днес тя не прие гамбита. Вместо това каза:
— Ако книгите, които си взел от библиотеката, са те избавили, значи късметът ти е бил по-голям, отколкото предполагаш. В петък обикновено не отварят преди пет часа. Исках да ти го кажа още тогава, но забравих.
— Нима?
— Сигурно си намерил господин Прайс да попълва документите си или нещо подобно.
— Прайс? — попита Сам. — Искаш да кажеш господин Пекъм? Чистачът, който чете вестник?
Наоми поклати глава.
— Единственият Пекъм, за когото съм чувала тук, беше старият Еди Пекъм, но той умря преди много години. Говоря за господин Прайс. Библиотекаря. — Тя гледаше Сам като че ли той беше най-тъпият човек на земята… или поне в Джънкшън сити, щата Айова. — Висок човек? Слаб? Към петдесетте?
— Нищо подобно — каза Сам. — Намерих една дама на име Лорц. Ниска, пухкава, някъде около възрастта, на която жените се привързват трайно към яркозеления полиестер.
На лицето на Наоми се смениха различни изражения — след изненадата последва подозрение; след подозрението — нещо като леко раздразнение, примесено с удивление. Тази поредица от изражения почти винаги показва едно и също — някой започва да осъзнава, че е мръднал. При по-нормални обстоятелства Сам би се позамислил за това, но той беше се занимавал с много сделки през цялата седмица и имаше много документи за попълване. Половината от съзнанието му вече се подготвяше за работата по тях.
— О! — каза Наоми и се засмя. — Госпожица Лорц, така ли? Трябва да е било забавно.
— Тя наистина е особена — каза Сам.
— Има си хас — съгласи се Наоми. — Всъщност тя е абсолютно…
Ако беше довършила това, което беше започнала да казва, вероятно доста щеше да стресне Сам Пийбълс, но късметът (както той току-що беше отбелязал) играе абсурдно голяма роля в човешките работи — и сега се намеси късметът.
Иззвъня телефонът.
Беше Бърт Айвърсън — духовният водач на малобройното племе на юристите от Джънкшън сити. Искаше
