— О, колко неприятно!
— Не само за него, но и за мен. Определиха ме да заема мястото му.
— О-о! — каза госпожица Лорц. Тонът й беше разтревожен, но очите й се разтвориха от удивление. И все пак Сам не се почувства по-близък с нея, въпреки че беше човек, който обикновено бързо (макар и повърхностно) се сближаваше с другите — такъв тип човек, който имаше малко близки приятели, но въпреки това се чувстваше задължен да завързва разговор с непознати в асансьорите.
— Снощи написах една реч и тази сутрин я прочетох на младата жена, на която диктувам писмата си…
— Наоми Хигинс — обзалагам се.
— Да. Откъде знаете?
— Наоми е редовна клиентка. Взима много любовни романи — Дженифър Блейк, Розмари Роджърс, Пол Шелдън — такива автори. — Тя понижи глас и продължи: — Казва, че са за майка й, но всъщност мисля, че ги чете сама.
Сам се засмя. Наоми наистина имаше унесените очи на запален читател на любовни романи.
— Както и да е, знам, че тя е това, което в големия град наричат секретарка със специални задачи. Предполагам, че тук, в Джънкшън сити, тя извършва всички секретарски работи. Изглежда много вероятно точно тя да е младата жена, за която споменахте.
— Да. Тя хареса речта ми — или поне така каза, — но сметна, че е малко суха. Предложи…
— „Помагало за оратора“, обзалагам се!
— Е, не можа да си спомни точното заглавие, но това звучи вярно. — Той поспря, после попита леко разтревожено. — В него има ли шеги?
— Само триста страници — каза тя. Протегна дясната си ръка — и на нея, както на лявата, нямаше пръстени — и го дръпна за ръкава. — Елате с мен. — Поведе го към вратата, като го държеше за ръкава. — Ще разреша всичките ви проблеми, Сам. Надявам се само за следващото ви идване в библиотеката да не е необходима кризисна ситуация. Книгата е малка, но е много хубава. Поне аз мисля така, въпреки че, разбира се, имам известни предубеждения.
Преминаха през вратата в мрачните сенки на главната зала на библиотеката. Госпожица Лорц щракна три ключа до вратата и висящите глобуси се запалиха и хвърлиха мека жълта светлина, която чувствително стопли и развесели залата.
— Тук е толкова мрачно, когато се заоблачи — каза тя с доверителен тон, който сякаш казваше: „Ние се намираме в истинската библиотека.“ Все още държеше здраво ръкава на Сам. — Но, разбира се, знаете как се оплаква Градският съвет от разходите си за електричество за такова място… или може би не знаете, но се обзалагам, че можете да се досетите.
— Мога — съгласи се Сам също с глас, понижен почти до шепот.
— Но това е истински празник в сравнение с отношението към разходите за отопление през зимата. — Тя вдигна очи. — Нефтът е толкова скъп. Заради онези араби… а сега вижте какво смятат да направят — да наемат религиозни убийци, които да се опитват да убиват писатели.
— Наистина изглежда малко грубо — каза Сам и по някаква причина се усети, че мисли отново за плаката с високия мъж — онзи със странната звезда на картата, онзи, чиято сянка така злокобно падаше върху обърнатите нагоре лица на децата. Падаше върху тях като петно.
— И, разбира се, аз се мотаех в Детската библиотека. Когато съм там, загубвам всякаква представа за времето.
— Интересно място — каза Сам. Смяташе да продължи, да я попита за плакатите, но госпожица Лорц го изпревари. За Сам стана ясно кой точно отговаря за това малко пътешествие в иначе обикновения ден.
— Наистина е така! Сега, дайте ми само една минута. — Тя се протегна и сложи ръце върху раменете му — за да направи това, трябваше да се изправи на пръсти — и за момент на Сам му дойде абсурдната мисъл, че иска да го целуне. Вместо това тя го натисна да седне на дървената пейка до рафта за седемдневните книги. — Знам точно къде да намеря книгите, които ви трябват, Сам. Дори не трябва да поглеждам в каталога.
— Мога да ги взема и сам…
— Сигурна съм — каза тя, — но те са в специалния справочен отдел, а аз не обичам да пускам хора вътре, когато мога да го избегна. За това компромиси не правя, но поне винаги знам къде да намеря нещата, които ми трябват… поне там отзад. Хората са толкова небрежни, толкова малко ги интересува редът, нали разбирате. Най-лоши са децата, но и възрастните правят бъркотии, ако ги оставиш. Не се безпокойте за нищо. Ще се върна след секунда.
Сам нямаше намерение да протестира повече, но и да беше поискал, нямаше да има време. Тя беше изчезнала. Той седеше на пейката и още веднъж се почувства като четвъртокласник… като четвъртокласник, който този път беше направил нещо лошо, беше направил бъркотия и сега в междучасието не можеше да излезе и да играе с другите деца.
Чуваше как госпожица Лорц се движи в залата зад бюрото за връщане и се огледа замислено. Нямаше какво друго да гледа освен книги — нямаше дори един стар пенсионер, четящ вестник или прелистващ списание. Това изглеждаше странно. Не беше очаквал в провинциална библиотека като тази да има огромно оживление в един най-обикновен делничен следобед, но чак изобщо да няма никой…
„Е, поне господин Пекъм е бил тук — помисли си той, — но е привършил вестника и си е отишъл вкъщи. Този ужасно тънък вестник в петък, нали знаете. Също и тънкия слой прах.“ После усети, че можеше да съди само по думите на госпожица Лорц, че господин Пекъм изобщо е бил тук.
„Съвсем вярно — но защо би ме лъгала?“
Не знаеше и изобщо не му се вярваше да го е направила, но самият факт, че поставя под съмнение честността на жена с приятно лице, с която току-що се е запознал, подчертаваше централния удивителен факт на тази среща — тя не му харесваше. Независимо от приятното й лице не му харесваше ни най- малко.
„Плакатите са виновни. Ти си подготвен да не харесваш НИКОГО, който би поставил такива плакати в детската читалня. Но това няма значение, защото е всичко на всичко малко отклонение. Взимай книгите и излизай.“
Той се попремести на пейката, погледна нагоре и видя на стената следните думи:
„Ако искаш да разбереш как някой се отнася с жена си и децата си, погледни как се отнася с книгите си.“
Ралф Уолдо Емерсън
Не го беше грижа и за тази малка морална поука. Не знаеше точно защо… освен че, помисли той, за човек, дори и да е книжен плъх, може да се очаква, че ще се отнася към семейството си малко по-добре, отколкото към четивото си. Девизът, написан със златни букви по цялата дължина на лакирания дъб, светеше над него, сякаш му предлагаше да размисли по-добре.
Преди да успее да го направи, госпожица Лорц се върна, повдигна преградата до бюрото за връщане, влезе зад нея и внимателно я постави обратно на мястото й.
— Мисля, че имам това, което ви трябва — каза весело тя. — Надявам се да се съгласите с мен.
Подаде му две книги. Едната беше „Помагало за оратора“ под редакцията на Кент Аделмен, а другата беше „Любими стихове на американския народ“. Последната книга според обложката (която на свой ред беше поставена в здрава найлонова подвързия) беше не точно редактирана, а подбрана от някоя си Хейзъл Фелеман.
От обложката обещаваха:
„Стихове за живота! Стихове за дома и майката! Стихове за смях и загадки! Стихове, които най-често са искани от читателите на рецензиите за книги на «Ню Йорк таймс».“ По-нататък се съобщаваше, че Хейзъл Фелеман е успяла да напипа поетичния пулс на американския народ.
Сам я погледна с известно съмнение и тя без усилие прочете мислите му.
— Да, знам, че изглеждат старомодни — каза госпожица Лорц. — Особено в наши дни, когато е пълно с книги за самообразоване. Мисля, че ако влезете в някоя от многобройните книжарници в центъра на Сидар Рапидс, може да намерите цяла дузина книги в помощ на начинаещия оратор. Но нито една от тях не е добра колкото тези, Сам. Наистина вярвам, че тези книги са най-добрите помощници за мъже и жени, за които ораторското изкуство е нещо ново.
