— Дайте си ми локума, дайте си ми локума, дайте си ми проклетия локум — напяваше Луки, без да вдига очи.
— М-м, съжалявам… — започна Сам.
— Той не носи никакъв локум! — извика Мръсния Дейв. — Млъкни и си прави плаката, Луки! Сара ги иска до шест! Ще дойде специално за тях!
— Ще си намеря проклетия локум — каза Луки с нисък решителен глас. — Ако не, ще ям котешки лайна.
— Не му обръщайте внимание, господин Пийбълс — каза Дейв. — Какво има?
— Ами, просто се чудех дали не си намерил две книги, когато си взимал вестниците миналия четвъртък? Сложил съм ги не където трябва и си помислих да проверя. Изтича им срока от библиотеката.
— Имаш ли четвърт долар? — попита рязко мъжът с висящия език. — Кой е най-отпред? Понички със мед.
Сам автоматично бръкна в джоба си. Дейв протегна ръка и докосна китката му, сякаш се извиняваше.
— Не му давайте пари, господин Пийбълс — каза той. — Това е Рудолф. Той няма нужда от понички. Той и поничките вече не се погаждат. Просто има нужда от една нощ сън.
— Съжалявам — каза Сам. — Не ми дават, Рудолф.
— Да, на никой не му дават — каза Рудолф. Обърна се отново към плаката си и замърмори: — Колко за парче? Две по петдесет.
— Не съм виждал никакви книги — каза Дейв. — Съжалявам. Само взех вестниците както обикновено. Госпожа В. беше там и тя може да ви каже. Не съм направил нищо лошо. — Но влажните му, нещастни очи говореха, че не очаква Сам да му повярва. За разлика от Мери Мръсния Дейв Дънкан не живееше в свят, където съдбата се крие на пътя или зад ъгъла — тя беше около него. Той живееше в нея с малкото достойнство, което му беше останало.
— Вярвам ти. — Сам сложи ръка на рамото на Дейв.
— Просто изсипах кашона ви с вестници в една от торбите си както винаги — каза Дейв.
— Ако имах хиляда локума, щях да ги изям всичките — каза рязко Луки. — Щях да изгълтам всичките тези паразити! Това се казва кльопачка! Това се казва кльопачка! Това се казва кльопачка за кльопане!
— Вярвам ти — повтори Сам и потупа Дейв по ужасно кльощавото рамо. Осъзна, че се пита дали Дейв няма бълхи — тогава Бог да му е на помощ. Тази неблаготворителна мисъл беше последвана от друга — запита се дали някой от другите ротарианци — тези здрави и сърдечни момчета, пред които беше имал такъв успех преди седмица, бяха идвали наскоро в тази част на града. Запита се дали изобщо знаеха за „Улица Ангъл“. Запита се също и дали Спенсър Майкъл Фрий беше мислил за хора като Луки, Рудолф и Мръсния Дейв, когато беше писал, че на този свят най-важно е човешкото докосване — на твоята и моята ръка. При спомена за речта си — така изпълнена с невинно самохвалство и одобрение на простите удоволствия на малкия град, Сам почувства вълна от срам.
— Това е добре — каза Дейв. — Значи мога да дойда и следващия месец?
— Разбира се. Отнесъл си вестниците в центъра за претопяване, нали така?
— Ъ-хъ. — Мръсния Дейв посочи с пръст, който завършваше с жълт, мръсен нокът. — Ей там. Но сега е затворено.
Сам кимна.
— Какво правите? — попита той.
— А, просто убиваме времето — каза Дейв и завъртя плаката, така че да може да го види Сам.
На него имаше картина на усмихната жена, която държеше поднос с пържено пиле, и първото нещо, което порази Сам, беше, че картината беше хубава — наистина хубава. Независимо от това дали беше алкохолик, или не Мръсния Дейв имаше природен талант. Над картината грижливо беше написано с печатни букви:
ПИЛЕШКА ВЕЧЕРЯ В I МЕТОДИСТКА ЦЪРКВА
В ПОЛЗА НА ПРИЮТА ЗА БЕЗДОМНИ
„УЛИЦА АНГЕЛ“
15 АПРИЛ
ОТ 18.00 ДО 20.00
ЕЛАТЕ ВСИЧКИ
— Това е преди събранието на АА5 — каза Дейв, — но на плаката не можеш да напишеш за АА. Това е, защото то е нещо като тайна.
— Знам — каза Сам. Замълча за малко, после попита: — Ходиш ли в АА? Ако не искаш да отговориш, не отговаряй. Знам, че всъщност не ми влиза в работата.
— Ходя — каза Дейв, — но е трудно, господин Пийбълс. Нямат толкова много хапчета за черен дроб, че да ме задържат. Издържам месец, понякога два, а веднъж не пих почти цяла година. Но е трудно. — Той поклати глава. — Някои хора не могат да се справят със задачите, както казват. Аз сигурно съм един от тях. Но продължавам да опитвам.
Очите на Сам се върнаха отново върху жената с подноса с пиле. Картината беше прекалено подробна, за да бъде карикатура или скица, но не беше и живопис. Беше ясно, че Мръсния Дейв я е направил набързо, но беше постигнал добротата на очите и леката насмешка в устата — като последен лъч в края на деня. А най-странното нещо беше, че жената изглеждаше позната на Сам.
— Това истинска личност ли е? — попита той Дейв.
Устата на Дейв се разтегна в усмивка.
— Това е Сара. Тя е чудесно момиче, господин Пийбълс. Ако не беше тя, това място щяха да са го затворили още преди пет години. Тя намира хора, които дават пари точно тогава, когато изглежда, че данъците са прекалено високи или че няма да можем да оправим къщата достатъчно, за да задоволим инспекторите по жилищата, когато дойдат. Тя нарича хората, които дават пари, ангели, но ангелът е самата тя. Нарекли сме къщата така заради Сара. Разбира се, когато Томи Сейнт Джон правеше табелата, написа част от нея погрешно, но имаше добри намерения. — Мръсния Дейв млъкна за момент и погледна плаката си. Без да вдига поглед, той добави: — Томи сега е мъртъв, разбира се. Умря тази зима. Черният му дроб фалира.
— О! — каза Сам и добави неловко. — Съжалявам.
— Не съжалявайте. Така му е по-добре.
— Кльопачка — възкликна Луки и стана. — Кльопачка! Няма ли малко проклета кльопачка! — Той поднесе плаката си на Дейв. Под оранжевите драсканици беше нарисувал чудовищна жена, чиито крака завършваха с перки на акула, които трябваше да представляват обувки. На едната й ръка беше закрепен безформен поднос, който като че ли беше отрупан със сини змии. С другата си ръка жената държеше някакъв цилиндричен кафяв предмет.
Дейв взе плаката от Луки и го разгледа.
— Това е добро, Луки.
Устните на Луки се разтегнаха в лъчезарна усмивка. Той посочи към кафявото нещо.
— Виж, Дейв! Тя носи проклетия локум!
— Разбира се. Много хубаво. Влез вътре и включи телевизора, ако искаш. Сега ще започне „Звездна писта“. Ти как си, Долф?
— Рисувам по-добре, когато съм накиснат — каза Рудолф и подаде плаката си на Дейв. На него беше нарисувана гигантска пилешка кълка с много мъже и жени, които стояха около нея и я гледаха. — Това е направено като фантазия — каза Рудолф на Сам. Говореше малко злобно.
— Харесва ми — каза Сам.
Истина беше. Плакатът на Рудолф му напомняше на карикатура в „Ню Йоркър“ — от онези, които понякога не се разбират, защото са твърде сюрреалистични.
— Добре. — Рудолф го разгледа внимателно. — Значи нямате четвърт долар?
— Не — каза Сам. Рудолф кимна.
