цитат:
„Не мога да живея без книгите.“
Томас Джеферсън (в писмо до Джон Адамс)
10 юни, 1815 г.
Сам го разгледа за момент и си помисли, че това променя целия аромат в устата на човек, решил да влезе в библиотеката.
ТИШИНА!
предизвикваше чувства на тревога и неудобство (ами ако на човек му куркаше коремът или изведнъж му се бяха събрали газове, чието излизане изглеждаше неизбежно и невинаги безшумно?). Обратно,
„Не мога да живея без книгите“
предизвикваше чувства на задоволство и предвкусване — караше човек да се чувства така, както се чувстват гладните мъже и жени, когато храната най-сетне е пристигнала.
Като се чудеше как такова малко нещо може да предизвика такава съществена разлика, Сам влезе в библиотеката… и замръзна на място.
3.
В главната зала беше много по-светло, отколкото при първото му посещение, но това беше само една от промените. Стълбите, които стигаха до най-горните рафтове, ги нямаше. Нямаше нужда от тях, защото сега таванът беше на височина два и половина — три метра, а не на десет — единайсет. Ако искаш да си вземеш книга от горните рафтове, трябваше просто да придърпаш едно от пръснатите наоколо столчета. Списанията бяха поставени в подканящо ветрило на една широка маса до бюрото за взимане на книги. Дъбовата стойка, на която бяха висели като кожи на убити животни, я нямаше. Нямаше го и надписа
Рафтът за новите романи си беше там, но табелата „ЗАЕМАНЕ ЗА СЕДЕМ ДНИ“ беше заменена с табела, на която пишеше: „ПРОЧЕТЕТЕ НЯКОЙ БЕСТСЕЛЪР ПРОСТО ЗА УДОВОЛСТВИЕ!“
Хората — повечето от тях млади — идваха и си отиваха, говореха тихо. Някой се хилеше. Леки, неосъзнавани звуци.
Сам погледна към тавана и отчаяно се опита да разбере какво, по дяволите, беше станало тук. Наклонените прозорци на покрива ги нямаше. Най-горната част на помещението беше скрита зад съвременен висящ таван. Старомодните висящи глобуси бяха заменени от панелно флуоресцентно осветление, вградено в новия таван.
Една жена, която отиваше към главното бюро с няколко криминални романа в ръка, проследи погледа му към тавана, не видя там нищо необикновено и го погледна любопитно. Едно от момчетата, което седеше зад дълго бюро отдясно на масата със списанията, смушка с лакът другарчетата си и посочи към Сам. Друго се удари по челото и всички захихикаха.
Сам не забеляза нито погледите, нито хихикането. Не съзнаваше, че просто е застанал на входа на главната читалня и зяпа към тавана с отворена уста. Опитваше се да побере в ума си тази огромна промяна.
„Е, поставили са висящ таван след последния път, когато си бил тук. И какво от това? Вероятно така се пести отопление.“
Да, но библиотекарката Лорц не беше казала нищо за промени.
Не — защо трябваше да му казва каквото и да било? Сам едва ли можеше да се нарече редовен посетител на библиотеката, нали?
„Все пак трябва да е била разстроена. Стори ми се, че е ужасно консервативна. Това не би й харесало. Ни най-малко.“
Това беше вярно, но имаше и нещо друго — нещо още по-смущаващо. Поставянето на висящ таван беше голяма реконструкция. Сам не разбираше как би могло да бъде извършено само за една седмица. А високите рафтове и всички книги, които бяха по тях? Къде бяха отишли рафтовете? Къде бяха отишли книгите!
Сега и други хора гледаха към Сам — даже една от библиотекарките го гледаше от другата страна на бюрото за оборотни книги. Повечето от живите, приглушени приказки в голямото помещение бяха замрели.
Сам разтърка очи — наистина разтърка очи — и отново погледна нагоре към висящия таван с вградени флуоресцентни правоъгълници. Той все още си беше там.
„Аз не съм в същата библиотека! — помисли си той ужасено. — Ето къде е причината!“
Обърканият му ум се хвана първо за тази мисъл и после отново се върна — като котенце, което са подлъгали да се хвърли върху сянка. По стандартите на централна Айова Джънкшън сити беше доста голям град с население около трийсет и пет хиляди души, но беше смешно да се мисли, че може да поддържа две библиотеки. Освен това мястото на сградата и разположението на залата бяха същите… просто всичко останало беше друго.
За миг Сам се почуди дали не полудява, но после отхвърли тази мисъл. Огледа се и чак сега забеляза, че всички са спрели и го гледат. Всички гледаха към него. Почувства моментно лудо желание да каже: „Вършете си работата — просто отбелязвам, че тази седмица библиотеката е различна.“ Вместо това бавно тръгна към масата със списанията и взе един екземпляр от „Ю. С. нюз енд уърлд рипорт“. Запрелиства списанието с престорен интерес, а с ъгълчетата на очите си видя как хората в читалнята започват отново да се връщат към работите си.
Когато почувства, че може да се движи без ненужно да привлича ничие внимание, Сам остави списанието върху масата и тръгна към Детската библиотека. Почувства се донякъде като шпионин, който пресича територията на врага. Табелата над вратата беше същата — златни букви върху тъмен дъб, но плакатът беше различен. Червената шапчица в момента на ужасното си откритие беше заменена от племенниците на Патока Доналд — Хюи, Дюи и Луи. Те носеха бански гащета и се гмуркаха в басейн, пълен с книги. Надписът отдолу гласеше:
— Какво става тук? — промърмори Сам. Сърцето му заби учестено — усети ситни капчици пот по ръцете и гърба си. Ако беше само плакатът, щеше да помисли, че онази Лорц са я уволнили… но не беше само плакатът. Беше всичко.
Отвори вратата на Детската библиотека и надникна вътре. Видя същия приятен малък свят с ниските маси и столчета, същите светлосини завеси, същата ниска чешмичка в стената. Само че сега висящият таван тук беше като висящия таван в главната читалня, а плакатите бяха сменени. Пищящото дете в черния седан
(„Глупчо, нарекоха го Глупчо. Презират го. Мисля, че това е много полезно, не смятате ли?“)
го нямаше, нямаше го и Библиотечния полицай с шлифера и странната звезда с много лъчи. Сам се отдръпна, обърна се и бавно тръгна към главното бюро за взимане на книги. Чувстваше се така, сякаш цялото му тяло се беше превърнало в стъкло.
Двама помощник-библиотекари — момче на студентска възраст и момиче — го гледаха как се приближава. Самият Сам не беше толкова разстроен, та да не забележи, че изглеждаха малко нервни.
„Бъди внимателен. Не… бъди НОРМАЛЕН. Те вече те мислят за полупобъркан.“
Изведнъж се сети за Луки и почти го обхвана ужасен порив за разрушение. Почти се виждаше как отваря уста и крещи с пълен глас на тези двама нервни младежи и иска малко от проклетите локуми, защото това е кльопачка, кльопачка, и то каква.
Но вместо да го направи, заговори със спокоен, нисък глас.
— Може би можете да ми помогнете. Трябва да говоря с отговорника на библиотеката.
— О, съжалявам — каза момичето. — Господин Прайс не е на работа в събота вечер.
Сам погледна надолу към бюрото. Както и при предишното му идване в библиотеката, до устройството
