имаше малка табелка с име — но на нея вече не пишеше
Сега беше написано
Спомни си как Наоми беше казала: „Висок мъж? Слаб? Към петдесетте?“
— Не — каза той. — Не господин Прайс. Не и господин Пекъм. Библиотекарката. Арделия Лорц.
Момчето и момичето размениха озадачени погледи.
— Тук не работи никой на име Арделия Лорд — каза момчето. — Може би мислите за някаква друга библиотека.
— Не Лорд — каза им Сам. Гласът му сякаш идваше някъде отдалече. — Лорц.
— Не — каза момичето. — Сигурно грешите, сър.
Отново го гледаха внимателно и макар че Сам имаше желание да бъде настойчив и да им каже, че разбира се, че Арделия Лорц работи тук, че се е запознал с нея само преди осем дни, той се насили да се откаже. По някакъв странен начин всичко имаше смисъл, нали? Наистина, имаше смисъл в рамките на пълната лудост, но това не променяше факта, че вътрешната логика беше безупречна. Както плакатите, прозорците на покрива и стойката за списания Арделия Лорц просто беше престанала да съществува.
Наоми отново заговори в главата му: „О! Госпожица Лорц, нали? Трябва да е било забавно.“
Наоми позна името — промърмори той.
Сега помощниците на библиотекарите го гледаха еднакво вцепенени от ужас.
— Извинете ме — каза Сам и се опита да се усмихне. Почувства как лицето му се изкриви. — Днес нещо не ми е добре.
— Да — каза момчето.
— Личи си — каза момичето.
„Мислят, че съм луд — помисли си Сам, — и колкото и да е странно, ни най-малко не ги обвинявам.“
— Има ли още нещо? — попита момчето.
Сам отвори уста да каже, че няма и после бързо да си тръгне, но после промени решението си. Беше казал „а“ — трябваше да каже и „б“.
— От колко време главен библиотекар е господин Прайс?
Двамата помощници размениха още един поглед. Момичето сви рамене.
— Откакто сме тук — каза тя, — но това не е много отдавна, господин…
— Пийбълс — каза Сам и протегна ръка. — Сам Пийбълс. Съжалявам. Маниерите ми, изглежда, са отлетели заедно с остатъка от ума ми.
Двамата малко се успокоиха — това беше нещо, което не можеше да се определи точно, но го имаше и то помогна на Сам също да се успокои. Независимо че беше разстроен, той беше успял да покаже поне част от немалката си способност да предразполага хората. Ако един агент на недвижими имоти и застраховки не може да го прави, значи трябва да си търси ново занятие.
— Аз съм Синтия Бериган — каза момичето и раздруса ръката му. — А това е Том Станфорд.
— Приятно ми е — каза Том Станфорд. Не изглеждаше съвсем сигурен в това, но също бързо раздруса ръката на Сам.
— Извинете! — намеси се жената с криминалните романи. — Може ли някой да ме обслужи? Ще закъснея за играта си на бридж.
— Аз ще го направя — каза Том на Синтия и тръгна към бюрото, за да запише книгите на жената.
— Том и аз учим в колежа „Чапълтън Джуниър“, господин Пийбълс — каза момичето. — Това е работа и учение едновременно. Аз съм тук вече три семестъра — господин Прайс ме нае миналата пролет. Том дойде през лятото.
— Господин Прайс единственият щатен служител ли е?
— Ъ-хъ. — Тя имаше красиви черни очи и сега той видя в тях съчувствие. — Какво има?
— Не знам. — Сам отново погледна нагоре. Не можеше да се стърпи. — Този висящ таван тук ли е откакто работите?
Тя проследи погледа му.
— Е, не знам как се казва, но си е така, откакто съм тук.
— Знаете ли, спомням си, че на покрива имаше прозорци.
Синтия се усмихна.
— Е, така е. Искам да кажа, че те се виждат от външната страна, ако обиколите сградата. И, разбира се, виждат се от шкафовете за книги, но са заковани. Имам предвид прозорците, а не шкафовете. Мисля, че са така от години.
„От години.“
— И никога не сте чували за Арделия Лорц?
Тя поклати глава
— Не. Съжалявам.
— А за Библиотечната полиция? — импулсивно попита Сам.
Тя се разсмя.
— Само от старата ми леля. Едно време тя ми казваше, че ако не си върна книгите навреме, Библиотечната полиция ще ме арестува. Но това беше още в Провиданс, щата Роуд Айланд, когато бях малка. Много отдавна.
„Разбира се — помисли си Сам, — може би още преди десет-дванайсет години. Когато по земята са ходили динозаври.“
— Е, благодаря за информацията — каза той. — Нямах намерение да ви побърквам.
— Нищо такова не сте направили.
— Мисля, че малко го направих. Просто се обърках за миг.
— Коя е тази Арделия Лорц? — попита Том Станфорд, щом се върна. — Името ми е познато, но да пукна, ако знам с какво.
— Точно това е! И аз всъщност не знам — каза Сам.
— Е, утре е затворено, но в понеделник следобед и понеделник вечерта господин Прайс ще бъде тук — каза момчето. — Може би той може да ви каже това, което искате да знаете.
Сам кимна.
— Мисля, че ще дойда да се видя с него. Благодаря ви още веднъж.
— Тук сме, за да помагаме, с каквото можем — каза Том. — Желая само да можехме да ви помогнем повече, господин Пийбълс.
— Аз също — каза Сам.
4.
Чувстваше се добре, докато стигна до колата, а после, когато отключваше вратата, сякаш всички мускули на корема и краката му се отпуснаха като мъртви. Наложи се да се подпре с ръка върху покрива на колата, за да не падне, докато отвори вратата. Не влезе, а просто падна зад кормилото и остана така — дишаше тежко и с известна тревога се питаше дали няма да припадне.
„Какво става тук? Чувствам се като герой от старото шоу на Род Сърлинг: Представям ви Самюъл Пийбълс, бивш жител на Джънкшън сити, сега продаващ недвижими имоти и целия си живот в… Зоната на здрача.“
Да, точно на това приличаше. Само че да гледаш как хората се срещат с необясними приключения по телевизията, беше забавно. Сам откриваше, че необяснимото губи много от очарованието, когато ти си този, който трябва да се бори с него.
Погледна към отсрещната страна на улицата, към библиотеката, където хората влизаха и излизаха под меката светлина на висящите лампи. Старата госпожа с криминалните романи вървеше забързано по
