„Мога да проверя — помисли си той. — Ако госпожа Хигинс знае името й, и други ще го знаят. Може би не студентите от Чапълтън, но хора, които са живели дълго в Джънкшън сити. Може би Франк Стивънс. Или Мръсния Дейв…“
В този миг Сам заспа. Пресече почти неусетната граница между будното състояние и съня, без да усети — мислите му не прекъснаха, а започнаха да се извиват във все по-странни и приказни форми. Формите се превърнаха в сън. А сънят стана кошмар. Той отново беше на „Улица Ангъл“, а тримата алкохолици бяха на верандата и се трудеха над плакатите си. Попита Дейв какво прави.
„А, просто убивам времето“ — каза Дейв и после плахо обърна плаката така, че Сам да може да го види.
Беше портрет на Глупчо. Той се печеше на шиш над открит огън. Стискаше в ръка шепа разтопени червени дъвчащи бонбони. Дрехите му горяха, но той беше още жив. Пищеше. Думите, изписани над този ужасен образ, бяха:
ДЕТСКА ВЕЧЕРЯ В ХРАСТИТЕ НА ОБЩЕСТВЕНАТА БИБЛИОТЕКА ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ФОНДА НА БИБЛИОТЕЧНАТА ПОЛИЦИЯ ОТ ПОЛУНОЩ ДО 2 ЧАСА СУТРИНТА ЕЛАТЕ ВСИЧКИ „ТОВА СЕ КАЗВА КЛЬОПАЧКА!“
„Дейв, това е ужасяващо“ — каза Сам в съня си.
„Съвсем не — отговори Мръсния Дейв. — Децата го наричат Глупчо. Обичат да го ядат. Мисля, че това е много полезно, а вие как мислите?“
„Виж! — извика Рудолф. — Виж, това е Сара!“
Сам вдигна поглед и видя Наоми да пресича пълната с отпадъци, буренясала земя между „Улица Ангъл“ и центъра за претопяване. Движеше се много бавно, защото буташе количка за пазар, пълна с екземпляри от „Помагало за оратора“ и „Любими стихове на американския народ“. Зад нея слънцето залязваше в мрачни червени отблясъци от пещ, а по релсите бавно се движеше дълъг пътнически влак на път към необятната западна Айова. Беше дълъг почти трийсет вагона и всички те бяха черни. От прозорците се развяваше креп. Сам разбра, че това е погребален влак.
Обърна се към Мръсния Дейв и каза:
„Името й не е Сара. Това е Наоми. Наоми Хигинс от Провърбия.“
„Съвсем не — каза Мръсния Дейв. — Идва смъртта, господин Пийбълс. Смъртта е жена.“
Тогава Луки запищя. Ужасните му викове бяха като квичене на прасе.
„Тя носи локуми. Тя носи локуми! О, Боже, тя носи много проклети локуми!“
Сам се обърна, за да види за какво говори Луки. Жената се беше приближила, но това вече не беше Наоми. Беше Арделия. Беше облечена в шлифер с цвета на зимен буреносен облак. Количката пред нея беше пълна не с локуми, както беше казал Луки, а с хиляди червени дъвчащи бонбони. Докато Сам я гледаше, Арделия започна да вади пълни шепи от тях и да ги натиква в устата си. Зъбите й вече не бяха изкуствени — бяха дълги и безцветни. Заприличаха му на вампирски зъби — остри и ужасно силни. Като се мръщеше тя затвори пълната си с бонбони уста. Навън бликна ярка кръв, образува розов облак в светлината на залеза и се застича по брадичката й. Отхапаните бонбони нападаха по буренясалата земя, пръскайки кръв.
Тя вдигна ръце и те се превърнаха в закривени птичи крака.
„Тиии изгууби КНИИИГИТЕ!“ — запищя тя и се нахвърли върху Сам.
5.
Събуди се в треска, от която не можеше да си поеме дъх. Беше извадил одеялата от чаршафите и ги беше струпал на потна топка на края на леглото. Часовникът на нощното шкафче показваше 5,53.
Стана. Хладният въздух в спалнята успокои и освежи потната му кожа, отиде в банята и се облекчи. Главата тъпо го болеше — или в резултат от среднощното бренди, или от напрежението на съня. Отвори аптечката, взе два аспирина и после се довлече отново до леглото. Издърпа завивките, колкото можа. Усещаше остатъците от кошмара във всяка мокра гънка на чаршафите. Нямаше да заспи отново — знаеше това — но можеше поне да полежи, докато кошмарът се разсее.
Когато главата му докосна възглавницата, той осъзна, че знае още нещо — нещо толкова изненадващо и неочаквано, колкото беше внезапното му откритие, че жената от плаката на Мръсния Дейв беше неговата приходяща секретарка. Това ново откритие също се отнасяше до Мръсния Дейв… и Арделия Лорц.
„Това беше сън — помисли си той. — Там го разбрах.“
Заспа дълбоко и естествено. Вече не сънува нищо и когато се събуди, беше почти единайсет часът. Камбаните на църквата призоваваха вярващите на служба, а навън беше прекрасен ден. Гледката на ярката нова трева, огряна от слънцето, го накара да се почувства добре — нещо повече, да се почувства почти прероден.
Глава 8
„Улица Ангъл“ (II)
1.
Направи си късна закуска — портокалов сок, омлет от три яйца със зелен лук, голяма чаша силно кафе — и си помисли дали да отиде отново на „Улица Ангъл“. Все още си спомняше момента на просветление, който беше изпитал през време на краткия си период на будуване, и беше абсолютно сигурен, че интуицията му не го лъже, но се чудеше дали наистина му се иска все още да се занимава с тази побъркана история.
Под ярката светлина на пролетното утро страховете от миналата нощ изглеждаха както далечни, така и абсурдни и той почувства силно изкушение — почти необходимост — просто да остави нещата така. Нещо се беше случило с него, мислеше си той — нещо, което нямаше разумно, рационално обяснение. Въпросът беше — и какво от това?
Беше чел за такива неща — за призраци, предчувствия и превъплъщения, но интересът му към тях беше съвсем слаб. Обичаше от време на време да гледа някой филм на ужасите, но нищо повече. Беше практичен човек и не виждаше никакво практическо приложение на паранормалните явления… ако въобще съществуваха. Беше му се случило едно… е, можеше да се нарече събитие — не можеше да намери по- добра дума. Сега събитието беше свършило. Защо да не приключи с това?
„Защото тя каза, че иска книгите да се върнат до утре — какво ще кажеш за това!“
Но сега случката сякаш нямаше власт над него. Въпреки съобщението, което беше предала на телефонния му секретар, Сам вече не вярваше в Арделия Лорц.
Това, което наистина го интересуваше, беше собствената му реакция на случката. Спомни си една лекция по биология от колежа. Преподавателят им беше започнал с тезата, че човешкото тяло притежава изключително ефикасен начин, по който се справя с попаднали в него чужди организми. После каза, че понеже на хората се натрапват всички лоши болести — рак, грип и венерически болести например сифилис, те са склонни да повярват, че са много по-уязвими, отколкото всъщност са.
Човешкото тяло — беше казал преподавателят — си има свои „зелени барети“. Когато външна сила го атакува, дами и господа, отговорът на тези части е бърз и безмилостен. Няма никакви отстъпки. Без тази армия от тренирани убийци всеки от вас би умрял поне двайсет пъти, преди да е навършил една година.
Основният похват, който използва човешкото тяло, за да се освободи от нашествениците, е изолирането им. Нашествениците първо се обкръжават, отрязват се пътищата към източниците им за хранене, които им трябват, за да живеят, а после или ги изяждат, или ги оставят да умрат от глад.
Миналата нощ той беше изпитал умствения еквивалент на приближаваща се настинка. Тази сутрин нашественикът — заплаха за чистите му, рационални възприятия — беше вече обкръжен. Отрязан от хранителните му запаси. Сега всичко вече беше само въпрос на време. И част от него предупреждаваше останалата част, че като разследва този въпрос повече, той може би подхранва неприятеля си.
„Значи така се случва това — помисли си той. — Значи затова светът не е пълен със съобщения за странни преживявания и необясними явления. Умът ги опитва… колебае се известно време… после контраатакува.“
