Но той беше любопитен. Там беше работата. Не беше ли казано, че човек не трябва да се навира на вълка в устата, но и че настойчивостта се възнаграждава?
„Кой? Кой беше казал това?“
Не знаеше… но мислеше, че може да разбере. В местната библиотека. Сам се усмихна и отнесе чиниите в мивката. И откри, че вече е взел решение — щеше да разследва тази луда история още малко.
Съвсем малко.
2.
Сам пристигна отново на „Улица Ангъл“ към дванайсет и половина. Не се изненада ужасно, когато видя стария син датсун, паркиран в двора. Паркира зад него, слезе и изкачи паянтовите стъпала отвъд табелата, която му казваше, че трябва да остави всички бутилки, които носи, във варела за отпадъци. Почука, но не получи отговор. Бутна вратата и пред него се откри широк хол, в който нямаше мебели… ако не се броеше телефонният автомат по средата на хола. Тапетите бяха чисти, но избелели. Сам видя едно място, където бяха поправяни с лепенки „скоч“.
— Има ли някой?
Никакъв отговор. Той влезе като крадец и продължи нататък. Първата врата отдясно водеше до общата стая. На вратата имаше две табели, забодени с кабърчета. Горната гласеше:
ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ НА БИЛ — ОТТУК!
Под нея имаше друга, която изведнъж му се видя едновременно напълно смислена и изключително тъпа. Тя гласеше:
ВРЕМЕТО ИСКА ВРЕМЕ
Общата стая беше обзаведена с разностилови, купени на старо столове и дълго канапе, също поправяно с лепенки — този път изолирбанд. По стените имаше още поговорки. На масичката до телевизора имаше машина за кафе. Както телевизорът, така и машината за кафе бяха изключени.
Сам отиде до края на хола, задмина стълбите. Чувстваше се като крадец повече от всякога. Погледна в трите други стаи, в които се влизаше от коридора. Всяка беше обзаведена с прости походни легла и всички бяха празни. Стаите бяха педантично почистени, но въпреки това говореха сами за себе си. Едната миришеше на дезинфекция. Друга миришеше неприятно на някаква тежка болест.
„Или някой е умрял наскоро в тази стая — помисли Сам, — или някой скоро ще умре.“
Кухнята — също празна — беше в другия край на хола. Беше голяма, слънчева стая с избелял линолеум, който покриваше пода на неравни дюни и долини. В една ниша имаше гигантска кухненска печка, комбинирана за дърва и газ. Мивката беше стара и дълбока, с изтъркан емайл и петна от ръжда. Крановете имаха старомодни дръжки, подобни на перки. До килера имаше древна пералня и сушилка, работеща с газ. Въздухът леко миришеше на варен предната вечер боб. Стаята му хареса. Говореше му за крайна бедност, но и за любов, грижи и някакво изстрадано щастие. Напомняше му на кухнята на баба му, а това беше едно хубаво място. Сигурно място.
Върху хладилника от ресторантски тип имаше магнитна табелка, на която пишеше:
БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ НАШИЯ ДОМ БЕЗ ПИЕНЕ
Сам чу слаби гласове отвън. Прекоси кухнята и погледна през един от прозорците, които бяха отворени, за да позволят да влезе колкото е възможно повече от топлия пролетен ден и лекия ветрец.
Поляната зад „Улица Ангъл“ беше започнала леко да се раззеленява — в задната част на двора, до редица току-що напъпили дървета, имаше запусната зеленчукова градина, която очакваше по-топли дни. Вляво имаше волейболна мрежа, увиснала в лека дъга. Вдясно — две подковообразни ями, започнали да буренясват. Не беше идеален заден двор — по това време на годината тези дворове бяха малко, — но Сам видя, че е изравняван поне веднъж след стопяването на снега и по него нямаше въглищен прах, въпреки че на по-малко от двайсет метра от градината се виждаха сребристите железопътни релси. Жителите на „Улица Ангъл“ може би нямат голяма собственост, помисли си той, но се грижат добре за нея.
Десетина души бяха седнали на сгъваеми столчета в неравен кръг между волейболната мрежа и подковообразните ями. Сам позна Наоми, Дейв, Луки и Рудолф. След миг осъзна, че вижда и Бърт Айвърсън — най-видния адвокат на Джънкшън сити, и Елмър Баскин — банкера, който не беше дошъл на неговата ротарианска реч, но все пак се беше обадил по-късно, за да го поздрави. Вятърът духаше приятно и развяваше домашните карирани пердета, които висяха отстрани на прозореца, през който гледаше Сам. Развяваше се и сребристата коса на Елмър. Елмър обърна лице към слънцето и се усмихна. Сам беше поразен от простото удоволствие, което видя — не на лицето на Елмър, а във него. В този миг той беше едновременно повече и по-малко от най-богатия банкер на малкия град — той беше всеки човек, който някога е приветствал пролетта след дълга, студена зима, щастлив, че все още е жив, цял и без никакви болки.
Сам изпита някакво чувство за нереалност. Достатъчно странно беше, че Наоми Хигинс беше тук и се занимаваше с бездомните алкохолици на Джънкшън сити — при това под друго име. Обаче да откриеш, че най-уважаваният банкер и един от най-силните орли на правосъдието на града също са тук, беше малко невероятно.
Един мъж с дрипави зелени панталони и пуловер с надпис на отбора „Синсинати Бенгалс“ вдигна ръка. Рудолф го посочи.
— Казвам се Джон и съм алкохолик — каза мъжът с фланелката на „Бенгалс“.
Сам бързо се отдръпна от прозореца. Лицето му гореше. Сега се почувства не само крадец, но и шпионин. Предполагаше, че обичайното събрание на АА в неделя по обед се провежда в общата стая — поне защото там беше кафеварката — но днес времето беше много хубаво и те бяха изнесли столовете си навън. Можеше да се обзаложи, че идеята беше на Наоми.
„Утре сутрин ще ходим на църква — беше казала госпожа Хигинс, — а утре следобед е първият пикник на баптистката младеж за сезона. Наоми е обещала да помогне.“ Чудеше се дали госпожа Хигинс знае, че дъщеря й прекарва следобеда не с баптистите, а с алкохолиците, и предположи, че знае. Помисли и че разбира защо Наоми така бързо беше решила, че две срещи със Сам Пийбълс са достатъчни. Навремето беше помислил, че е свързано с религията, а и Наоми даже не се беше опитала да обясни, че е нещо друго. Но след първата среща, която беше ходене на кино, тя се беше съгласила да излезе с него още веднъж. След втората среща всякакъв романтичен интерес, който беше изпитвала към него, престана. Или поне така изглеждаше. Втората среща беше вечеря. И той беше поръчал вино.
„Добре, за Бога — откъде можех да знам, че тя е алкохоличка? Да не би да чета мисли?“
Отговорът, разбира се, беше, че той не би могъл да знае… но въпреки това лицето му стана още по- горещо.
„А може би не е било само пиенето… или не само пиенето. Може би е имала и други проблеми.“
Внезапно се запита какво би се случило, ако Бърт Айвърсън и Елмър Баскин — и двамата от силните на деня, открият, че той знае, че те принадлежат към най-голямото тайно общество в света. Може би нищо — той не знаеше достатъчно за АА, за да бъде сигурен. Но знаеше две неща: че първото „А“ означава „анонимни“, а това бяха мъже, които можеха да провалят амбициите му за разрастване на бизнеса, ако решеха да го направят.
Реши да си тръгне, колкото е възможно по-бързо и по-тихо. За негова чест това решение не се базираше на лични съображения. Хората, които седяха на ливадата в задния двор на „Улица Ангъл“, имаха сериозен общ проблем. Той беше открил това случайно и нямаше намерение да остава и да подслушва преднамерено.
Докато се връщаше по коридора, видя куп нарязана хартия, оставена върху телефонния автомат. Остатък от молив, привързан с конец за стената до телефона. Импулсивно взе един лист и написа бележка.
Дейв,
Минах оттук тази сутрин, за да те видя, но нямаше никого. Искам да приказвам с теб за една жена на име Арделия Лорц. Имам чувството, че знаеш коя е тя и искам да разбера нещо за нея. Ще ми се обадиш ли следобед или довечера, ако имаш възможност? Номерът ми е 555–8699. Благодаря много.
Написа отдолу името си, сгъна листа и написа отгоре името на Дейв. За момент помисли да го отнесе в кухнята и да го сложи върху плота, но реши, че не иска някой от тях — най-вече Наоми — да се разтревожи,
