(книгата е „Черната стрела“ от Робърт Луис Стивънсън)
стоеше точно над него.
Сам отпусна глава. Тя сякаш тежеше един тон. Погледна към пода и несвързано се помоли когато вдигне очи — когато има сила да вдигне очи — фигурата да я няма.
— Погледни ме — заповяда далечният, тътнещ глас. Беше гласът на бога на злото.
— Не — извика Сам с пищящ, бездиханен вопъл, после избухна в безпомощен плач. Не беше просто от ужас, макар че ужасът беше съвсем истински, съвсем силен. Имаше и студена тръпка на детска уплаха и детски срам. Тези чувства се залепиха като отровен сироп за това, което той не смееше да си спомни — нещото, което се отнасяше за книга, която никога не беше чел: „Черната стрела“ от Робърт Луис Стивънсън.
Бам!
Нещо удари Сам по главата и той изкрещя.
— Погледни ме!
— Не, моля, недейте — изплака Сам.
Бам!
Той вдигна глава, предпазваше очите си с омекнала като гума ръка и точно в този миг ръката на Библиотечният полицай се спусна отново.
Бам!
Удряше Сам със собствения му навит на руло вестник „Газет“, биеше го така, както се бие непослушно кученце, което се е напикало на пода.
— Така е по-добре — каза Библиотечният полицай. Ухили се, устните му разкриха върховете на остри зъби — зъби, които бяха почти като на куче. Бръкна в джоба на шлифера си и извади кожен портфейл. Отвори го и показа странната звезда с много лъчи. Тя проблесна на чистата утринна светлина.
Сега Сам не беше в състояние да откъсне очи от това безмилостно лице, тези сребърни очи с техните сачмени зеници. Лигите му течаха и той го знаеше, но не беше в състояние да спре дори тях.
— Имате две книги, които ни принадлежат — каза Библиотечния полицай. Гласът му все още идваше сякаш от разстояние или през дебело стъкло. — Госпожица Лорц е много разстроена от вас, господин Пийбълс.
— Изгубих ги — каза Сам и заплака по-силно.
Мисълта да излъже този човек за
(„Черната стрела“)
книгите, за каквото и да било не влизаше в сметката. Той беше целият авторитет, цялата сила, цялата власт. Беше съдия, съдебен заседател, палач.
„Къде е дежурният? — почуди се без всякаква връзка Сам. — Къде е дежурният, който проверява уредите и после се връща в нормалния свят? Нормалния свят, където неща като това не трябва да се случват?“
— Аз… аз… аз…
— Не искам да слушам несвързаните ви извинения — каза Библиотечният полицай. Затвори кожения си портфейл и го пъхна в десния си джоб. Същевременно бръкна в левия си джоб и извади оттам нож с дълго, наточено острие. Сам, който в продължение на три лета беше изкарвал пари като помощник в кантора, го позна — беше нож за рязане на картон. Несъмнено нож като този имаше във всяка библиотека в Америка. — Имате време до полунощ. После…
Той се наклони напред и протегна ножа в ръката си, бяла като на труп. Мразовитата обвивка от въздух блъсна Сам в лицето и той се вцепени. Опита се да изкрещи, но издаде само тих, неясен шепот.
Върхът на острието опря в плътта на гърлото му. Допирът му беше като допир на ледена висулка.
— Гледайте да намерите това, което сте изгубили, господин Пийбълс.
Ножът изчезна обратно в джоба. Библиотечният полицай се изправи отново в цял ръст.
— Има и нещо друго — каза той. — Много въпроси сте задавали, господин Пийбълс. Не питайте повече. Разбирате ли ме?
Сам се опита да отговори и успя да издаде само дълбок стон.
Библиотечният полицай се наведе. Буташе мразовития въздух пред себе си, както плоският нос на шлеп бута леден блок по реката.
— Не си пъхайте носа в неща, които не ви засягат. разбирате ли ме?
— Да — изкрещя Сам. — Да! Да! Да!
— Добре. Защото аз ще наблюдавам. И не съм сам.
Той се обърна, шлиферът му изшумоля. Прекоси кухнята към входа. Нито за миг не се обърна към Сам. Докато вървеше, премина през ярък сноп утринни слънчеви лъчи и Сам видя едно чудно, ужасно нещо — Библиотечният полицай не хвърляше сянка.
Стигна до задната врата. Хвана дръжката. Без да се обръща, каза с нисък, ужасен глас:
— Ако не искате да ме видите отново, господин Пийбълс, намерете онези книги.
Отвори вратата и излезе.
Едничка бясна мисъл изпълни ума на Сам минута след като вратата се затвори отново и той чу как краката на Библиотечния полицай тропат по задната веранда: трябваше да заключи вратата.
Надигна се, после го заля сивота и той падна по очи в безсъзнание.
Глава 10
Казано хро-но-ло-гич-но
1.
— С какво мога… да ви бъда полезна? — попита администраторката.
Последва малка пауза, в която тя разгледа мъжа, който току-що беше дошъл пред гишето.
— Да — каза Сам. — Искам да погледна някои стари екземпляри на „Газет“, ако е възможно.
— Разбира се — каза тя. — Но — извинете ме, може би греша — добре ли сте, господине? Изглеждате много блед.
— Мисля, че съм хванал нещо — каза Сам.
— Пролетните настинки са най-лоши, нали? — каза тя и стана. — Елате през вратата на края на щанда, господин…?
— Пийбълс. Сам Пийбълс.
Тя спря — закръглена жена на около шейсет — и вдигна глава. Доближи един от пръстите си с червено лакирани нокти към ъгъла на устата.
— Вие продавате застраховки, нали?
— Да, госпожо.
— Сега ви познах. Миналата седмица публикуваха снимката ви във вестника. Някаква награда ли беше?
— Не, госпожо — каза Сам. — Изнесох реч. В „Ротари клуб“. — „И бих изнесъл какво ли не, за да мога да върна часовника обратно — помисли той. — Бих казал на Крейг Джонс да върви на майната си.“
— Е, това е чудесно — каза тя… но говореше като че ли малко се съмняваше. — На снимката изглеждахте другояче.
Сам мина през вратата.
— Казвам се Дорийн Макгил — каза жената и подаде пухкавата си ръка.
Сам стисна ръката й и каза, че се радва да се запознае с нея. Направи го с усилие. Помисли си, че да говори с хора — и да докосва, особено да докосва — щеше да изисква усилия от него още известно време. Цялата стара лекота, изглежда, беше изчезнала.
Тя го поведе към стълби, постлани с килим, и щракна ключа на лампата. Стълбището беше тясно, а крушката — слаба, и Сам веднага почувства как ужасите започнаха да го изпълват. Те идваха нетърпеливо — така, както любителите се събират около човек, който им раздава гратиси за някакво страхотно шоу, за което билетите са продадени. Библиотечният полицай можеше да е там долу и да го чака в тъмнината. Библиотечният полицай с мъртвешки бялата си кожа и лекото си, но натрапчиво познато
