почти тичаше, а босите й крака стъпваха с такава сила, че цялата къща се тресеше. Ходеше и си говореше нещо. После устната й се извиваше, очите й светваха — по-червени от всякога — и бам! юмрукът й потъваше в стената и от дупката излизаше прах от мазилка. „Джон Пауър, да не си посмял! — изръмжаваше тя. — Да не си посмял да ми противоречиш!“ Но трябваше само да я погледнете в лицето, за да разберете, че той беше посмял. И ако познавахте заместник-шерифа, щяхте да знаете, че тя има право да се тревожи. Той беше умен и не го беше страх от нищо. Беше добър като заместник-шериф и лош, когато му противоречат. При четвъртата или петата обиколка на къщата тя мина по коридора пред кухнята и изведнъж ме видя. Очите й блеснаха срещу моите, а устата й започна да се разтяга в онази форма на рог — само че сега цялата беше покрита с тънката като дим паяжина — а аз помислих, че съм мъртъв. Ако не можеше да хване Джон Пауър, щеше да се задоволи с мен. Тръгна към мен и аз се свлякох по кухненската врата в нещо като локва. Арделия видя това и спря. Червената светлина изчезна от очите й. Тя се промени за едно мигване на окото. Гледаше и говореше, като че ли бях дошъл на някакъв разкошен коктейл, уреден от нея, а не бях влязъл в къщата й посред нощ и не я бях намерил да фучи наоколо гола и да пробива дупки в стените.
„Дейви! — каза тя. — Толкова се радвам, че си тук! Налей си едно питие. Всъщност налей си две!“ Искаше да ме убие — аз видях това в очите й, — но имаше нужда от мен и не само за компаньон — вече не. Имаше нужда от мен, за да убия Танси Пауър. Тя знаеше, че е в състояние да се погрижи за полицая, но искаше той да знае, че дъщеря му е мъртва, преди да се разправи с него. За това й бях нужен аз.
„Няма много време — каза тя. — Познаваш ли помощник-шерифа Пауър?“ Казах, че би трябвало да го познавам. Арестувал ме беше половин дузина пъти за пиянство на обществени места.
„Какво мислиш за него?“ — попита тя.
„Мисля, че не си поплюва“ — казвам аз.
„Е, майната му, майната ти и на тебе!“ Не отвърнах нищо. Така изглеждаше по-мъдро.
„Този проклет тъпак днес следобед влезе в библиотеката и поиска да види препоръките ми. И постоянно ми задаваше въпроси. Искаше да знае къде съм била, преди да дойда в Джънкшън сити, къде съм ходила на училище, къде съм израсла. Трябваше да видиш начина, по който ме гледаше, Дейви — но аз ще го науча как трябва да се гледа дама като мен. Ще видиш, че ще го направя.“
„Няма ли да сбъркаш със заместник-шерифа Пауър — казах. — Него едва ли го е страх от нещо.“
„Страх го е — страх го е от мен. Той просто още не го знае“ — каза тя, но отново открих проблясък на страх в очите й. Той беше избрал възможно най-лошия момент за задаване на въпроси — тя се подготвяше за периода на сън и промяна и това някак я отслабваше.
— Арделия ли ти каза как е разбрал? — попита Наоми.
— Това е очевидно — каза Сам. — Дъщеря му му е казала.
— Не — каза Дейв, — не попитах. Не посмях, особено при състоянието, в което беше — но мисля, че Танси не е казала на баща си. Мисля, че не е могла — поне не с толкова много думи. Когато децата напускаха детската стая, нали разбирате, те забравяха всичко, което им беше говорила… и беше правила с тях вътре. И това не беше и просто забравяне — тя поставяше в главите им други спомени — фалшиви спомени, така че те си отиваха вкъщи от весели по-весели. Повечето от родителите им мислеха, че Арделия е най-чудесният човек, работил в библиотеката на Джънкшън сити.
Мисля, че бащата на Танси се беше разтревожил от това, което тя беше взела от нея и мисля, че заместник-шерифът Пауър беше направил доста голямо разследване, преди да отиде в библиотеката, за да се срещне с Арделия. Не знам каква разлика беше забелязал у Танси, защото всички деца бяха толкова бледи и безмълвни, колкото хората, чиято кръв е изпита във филмите за вампири, а на шиите им нямаше никакви белези. Но тя все пак взимаше нещо от тях и Джон Пауър го беше видял или почувствал.
— Дори и да е видял нещо, защо това го е накарало да подозира Арделия? — попита Сам.
— Казах ви, че имаше голям нюх. Мисля, че е задал на Танси няколко въпроса — нищо пряко, всичко по заобиколен път, ако разбирате какво искам да кажа — и отговорите, които е получил, трябва да са били достатъчни, за да го насочат в правилната посока. Когато дошъл в библиотеката този ден, той не е знаел нищо… но е подозирал нещо. Достатъчно, за да накара Арделия да побеснее. Помня, че това, което я беше разгневило най-много — и уплашило най-много, — беше начинът, по който я бил погледнал. „Ще те науча как да ме гледаш“ — казваше тя. Отново и отново. Чудех се от колко време никой не я беше поглеждал с истинско подозрение… от колко време никой не се беше приближавал на толкова близко разстояние, че да я подуши какво представлява. Сигурен съм, че това я е изплашило и по друга причина. Сигурно я беше накарало да се замисли дали не е изгубила силата си.
— Може да е говорил и с някое от другите деца — каза Наоми колебливо. — Сравнил е разказите им и е получил отговори, които не съвпадат докрай. Може би те дори и нея са виждали по различен начин. Точно както ти и Сам сте я видели по различен начин.
— Може и да е така — всички тези неща може да са верни. Каквото и да е било обаче, той я бе изплашил и тя беше решила да ускори плановете си.
„Утре ще бъда в библиотеката цял ден — каза ми тя. — И ще направя така, че да ме видят много хора. Но ти — ти ще направиш посещение в къщата на заместник-шерифа Пауър, Дейви. Ще наблюдаваш и ще чакаш, докато видиш онова дете само — едва ли ще трябва да чакаш дълго — и тогава трябва да я хванеш и да я отведеш в гората. Прави с нея каквото искаш, но гледай последното нещо, което направиш, да бъде да й прережеш гърлото. Прережи й гърлото и я остави там, където ще могат да я намерят. Искам онова копеле да разбере, преди аз да се срещна с него.“
Не можах да кажа нищо. Вероятно това, че бях като с вързан език, беше добре за мен, защото каквото и да кажех, щеше да бъде разбрано погрешно и тя вероятно щеше да ми откъсне главата. Но аз само седях до кухненската й маса с питие в ръка, гледах я втренчено и тя сигурно е взела мълчанието ми за съгласие.
След това отидохме в спалнята. Беше последният път. Помня, че мислех, че няма да съм в състояние да го направя с нея, че уплашен мъж не става за нищо. Но беше добре, Господ да ми е на помощ. Арделия притежаваше и този вид магия. Ние продължихме още и още, и в някакъв момент аз или съм заспал, или съм изпаднал в безсъзнание. Следващото нещо, което си спомням, е, че тя ме избутва с босия си крак от леглото — изхвърля ме на пода, осветен, от ранното утринно слънце. Беше шест и четвърт, стомахът ми беше пълен с киселини, а главата ми пулсираше като надут плондер, пълен с гной.
„Време е да се заемеш с работата си — каза тя. — Гледай никой да не те види като се връщаш в града. Закарай я в гората и се погрижи за нея. Скрий се, докато се стъмни. Ако те хванат преди това, няма да мога да направя нищо за тебе. Но ако стигнеш дотук, ще бъдеш в безопасност. Днес ще се погрижа утре в библиотеката да дойдат две деца, въпреки че ще е затворена. Вече съм ги избрала — двете най-лоши отрочета в града. Ще отидем заедно в библиотеката… те ще дойдат… и когато останалите глупаци ни открият, ще мислят, че всички сме мъртви. Но ти и аз няма да бъдем мъртви, Дейви — ще бъдем свободни. Те ще останат с пръст в уста, нали?“ После започна да се смее. Седеше гола на леглото си, аз се гърчех в краката й — чувствах се като плъх, погълнал отровна примамка, а тя все се смееше ли, смееше. Много скоро лицето й отново започна да се променя в лице на насекомо, смукалото отново се издаде от лицето й — почти като един от онези рогове на викингите, — а очите й се разтеглиха настрани. Разбрах, че всичко в червата ми ще започне бързо да излиза навън, затова изхвърчах от стаята и повърнах в бръшляна. Зад себе си я чувах как се смее ли, смее.
Обличах дрехите си край къщата, когато тя заговори от прозореца. Не я виждах, но я чувах отлично. „Да не ме измамиш, Дейви — каза тя. — Да не ме измамиш, защото ще те убия. И няма да умреш бързо.“
„Няма да те измамя, Арделия — казах аз, но не се обърнах да я видя как се е надвесила от прозореца на спалнята си. Знаех, че не мога да понеса да я видя дори още веднъж. Бях стигнал до своя предел. И все пак… част от мен искаше да отида с нея, дори ако това означаваше първо да полудея, а по-голямата част от мен мислеше, че наистина ще отида с нея. Освен ако в плановете й влизаше да ме изиграе по някакъв начин и да отговарям за всичко това. След нея нямаше да мога да се оправя. След нея нямаше да мога да се оправя с нищо. Тръгнах обратно към Джънкшън сити през царевицата. Обикновено тези разходки ми действаха малко отрезвяващо, а с потта излизаше най-лошата част от махмурлука. Този ден не беше така. Спирах на два пъти, за да повърна, а при втория път си помислих, че няма да мога да престана. Най-сетне престанах, но царевицата, до която бях спрял, за да коленича, беше цялата опръскана с кръв, а докато стигна до града, главата ми ме болеше повече от всякога и зрението ми се беше раздвоило. Помислих, че
