— Не се радвай още — каза Наоми. — Няма да бъде просто.
8.
Докато караха обратно към летището, Сам попита Стан Соумс дали не може да им разкаже за Дейв и бейзболните топки.
— Ако е нещо лично, недейте. Просто съм любопитен.
Соумс погледна към торбата, която Сам държеше в скута си.
— И аз съм любопитен за тези книги — каза той. — Предлагам ви сделка. Това нещо с бейзболните топки се случи преди десет години. Аз ще ви разкажа за това, ако след десет години вие ми кажете за книгите.
— Готово — каза Наоми от задната седалка и после добави това, което Сам също си мислеше. — Ако все още сме живи, разбира се.
Соумс се разсмя.
— Да… Мисля, че винаги съществува тази възможност, нали?
Сам кимна.
— Понякога се случват отвратителни неща.
— Наистина. Едно от тях се случи с момчето ми през 1980. Докторите го наричат левкемия, но то си беше точно както казахте — едно от онези отвратителни неща.
— О, толкова съжалявам — каза Наоми.
— Благодаря. От време на време започвам да мисля, че съм го забравил, но то ме заобикаля отзад и ме удря отново. Мисля, че някои неща не минават много дълго време, а други въобще не минават.
„Някои неща въобще не минават.
Ела с мен, синко… аз съм полицай.
Наистина трябва да си отида вкъщи… платена ли е глобата ми?“
Сам докосна ъгълчето на устата си с трепереща ръка.
— Е, по дяволите, когато това се случи, познавах Дейв от дълго време — каза Стан Соумс. Минаха покрай табела, на която пишеше „ЛЕТИЩЕ З МИЛИ“. — Ние израснахме заедно, ходихме заедно на училище, доста време заедно ходихме извън правия път. Единственото нещо беше, че аз се обърнах и влязох в пътя. Дейв просто си продължи.
Соумс поклати глава.
— Пиян или трезвен, той беше едно от най-добрите момчета, които съм познавал. Но така се случи, че той беше по-често пиян, отколкото трезвен и постепенно престанахме да се виждаме. Като че ли най- лошото време за него беше в края на петдесетте години. През онези години той беше постоянно пиян. След това започна да ходи в АА и изглеждаше, че се е пооправил… но винаги падаше от влака с трясък. Аз се ожених през шейсет и осма и исках той да ми стане кум, но не посмях. Както се случи, той се оказа трезвен — този път, — но не можех да разчитам, че ще бъде трезвен.
— Разбирам какво искате да кажете — каза тихо Наоми.
Стан Соумс се засмя.
— Е, малко се съмнявам — такава малка сладурана като вас едва ли знае в какви неприятности може да се забърка един непоправим пияница, — но да речем, че разбирате. Ако бях помолил Дейв да ми бъде кум на сватбата, Лора — това е бившата ми жена — щеше да бълва змии и гущери. Но Дейв наистина дойде и след като през 1970 се роди момчето ни, Джо, започнахме да се виждаме по-често. Дейв, изглежда, хранеше особени симпатии към всички деца през годините, когато се опитваше да се откъсне от бутилката.
Това, което Джоуи обичаше най-много, беше бейзболът. Беше луд по него — събираше картички, картинки от дъвки… дори ме тормозеше да купя сателитна антена, за да можем да гледаме мачовете на „Роялс“ — „Роялс“ бяха неговите любимци — също и „Къбс“ по телевизионния канал от Чикаго. Когато стана на осем години, знаеше средните показатели на всички титулярни играчи на „Роялс“ и съотношението победи-загуби на почти всички хвърлячи от Американската лига. Дейв и аз три или четири пъти го водихме на мачове. Беше все едно, че водиш дете на обиколка в небесата. Дейв самичък го заведе два пъти — тогава имах работа. На Лора хич не й беше приятно — каза, че щял да си дойде пиян до козирката, а момчето щяло да остане някъде по улиците на Канзас сити или в някоя полицейска кола да чака някой да дойде да го прибере. Но нищо такова не се случи. Доколкото ми е известно, когато беше с момчето, Дейв никога не пиеше.
Когато Джо се разболя от левкемия, най-лошото от всичко беше, че докторите му казаха, че няма да може да ходи на никакви мачове — до юни или може би въобще. Това го потискаше повече от мисълта, че е болен от рак. Когато Дейв дойде да го види, Джо се разплака. Дейв го прегърна и му каза: „Ако ти не можеш да ходиш на мач, Джоуи, нищо — аз ще ти доведа «Роялс».“
Джо го гледа втренчено и каза: „Искаше да кажеш лично ли, чичо Дейв?“ — така го наричаше — чичо Дейв.
„Не мога да направя това — каза Дейв, — но мога да направя нещо почти толкова добро.“
Соумс спря колата до входа на терминала на гражданската авиация и наду клаксона.
Вратата с шум се отмести върху релсите си и той закара колата до мястото, където беше паркиран „Навахо“-то. Спря мотора и просто остана за момент зад кормилото, загледан в ръцете си.
— Винаги съм знаел, че Дейв е талантлив негодник — каза той най-сетне. — Но не знаех, че може да направи това така ужасно бързо. Всичко, което мога да преценя, е, че сигурно е работил денонощно, защото бе свършил за десет дни… а онези юнаци наистина бяха добри. Само че той знаеше, че трябва да бърза. Докторите бяха казали истината на мен и Лора, нали разбирате, а аз бях казал на Дейв. Джо нямаше големи шансове да се оправи. Бяха му открили болестта твърде късно. Тя бушуваше в кръвта му като степен пожар. Около десет дни, след като Дейв даде това обещание, той пристигна в болничната стая на сина ми с по една хартиена пазарска торба във всяка ръка. „Какво носиш, чичо Дейв?“ — пита Джо и се изправя в леглото. В този ден му беше много лошо — мисля, че главно защото му падаше косата — по онова време, ако някое момче нямаше коса, която да стига до гърба му, го смятаха за второ качество, — но когато Дейв влезе, той веднага светна.
„«Роялс», разбира се — отговори Дейв. — Нали ти обещах?“
После сложи онези две пазарски торби на леглото и ги изсипа. И никога, никога в живота си не сте виждали такова изражение на лицето на малко момче. То грееше като коледна елха… и… по дяволите, не знам…
Гласът на Стан Соумс постепенно спадаше. Сега той тежко се облегна напред върху кормилото на буика на Доусън и клаксонът засвири. Стан извади голяма носна кърпа от задния си джоб, изтри очите си с нея, после си издуха носа.
Наоми също се беше навела напред. Тя притисна ръка о бузата на Соумс.
— Ако ви е толкова трудно, господин Соумс…
— Не — каза той и едва се усмихна.
Сам видя как една сълза, която Стан Соумс беше пропуснал да изтрие, се търкулна незабелязано по бузата му и заблестя на късното следобедно слънце.
— Просто разказът ми като че ли го връща. Какъвто беше. От това боли, госпожице, но ми става и добре. Тези две чувства се преплитат.
— Разбирам — каза тя.
— Дейв обърна онези торби и от тях се изсипаха… от тях… бяха бейзболни топки — над две дузини. Но те не бяха просто бейзболни топки, защото на всяка имаше нарисувано лице и всяко лице беше на играч от бейзболния отбор за 1980 година на „Канзас сити Роялс“. И рисунките не бяха онези, как им викат, карикатури. Бяха не по-лоши от лицата, които рисуваше Норман Рокуел за „Сатърдей ивнинг пост“. Виждал съм работи на Дейв — работи, които бе правил, преди да започне да пие наистина тежко — и те бяха добри — но нито една от тях не беше толкова добра, колкото тези. Там бяха и Уили Ейкънс, и Франк Уайт, и Ю. Л. Уошингтън, и Джордж Брет… Уили Уилсън и Еймъс Отис… Дан Куинсбъри, който изглеждаше свиреп като убиец от стар уестърн… Пол Сплиторф и Кен Брет… не си спомням всички имена, но беше целият отбор, включително и треньорът — Джим Фрей.
