type='note'>10, гравиран в полукръг над зелените врати с дебели армирани стъкла.
И Библиотечният полицай, застанал до стъпалата, е ясен.
Той не е блед. Той е зачервен. По челото му има пъпки — червени и възпалени. Не е висок, а е със среден ръст, с извънредно широки рамене. Не носи шлифер, а палто и това е много странно, защото е летен ден — горещ летен ден в Сейнт Луис. Очите му може би са сребърни — Беличкия Сам не може да види цвета им, защото Библиотечният полицай носи кръгли черни очила — очилата на слепец.
„Той не е библиотечен полицай! Той е вълкът! Пази се! Той е вълкът! Библиотечният ВЪЛК!“
Но Беличкия Сам не чува. Беличкия Сам не се бои. Нали все пак е посред бял ден, а градът е пълен със странни — и понякога удивителни — хора. Той е живял цял живот в Сейнт Луис и не го е страх от него. Това ще се промени.
Той се доближава до мъжа и когато стига по-близо, забелязва белега — мъничка бяла ивица, която започва високо на лявата буза, минава под лявото око и се изгубва върху хрущяла на носа.
„Здравей, синко“ — казва мъжът с кръглите черни очила.
„Здравейте“ — казва Беличкия Сам.
„Имаш ли нещо против да ми кажеш нещо за книгата, която държиш, преди да влезеш вътре? — пита мъжът. Гласът му е мек и учтив — изобщо не е заплашителен. На върха на езика му се усеща леко фъфлене, защото заваля някои от звуците «с». — Аз работя в библиотеката, нали разбираш.“
„Нарича се «Черната стрела» — учтиво казва Беличкия Сам — и е от господин Робърт Луис Стивънсън. Той е мъртъв. Умрял е от тубер-клу-роза. Много е хубава. Има много големи битки.“
Момчето очаква мъжът с кръглите черни очила да отстъпи и да му позволи да влезе, но мъжът с кръглите черни очила не отстъпва. Мъжът само се навежда, за да го разгледа по-добре. Дядо, защо са ти толкова кръгли и черни очите?
„Още един въпрос — казва мъжът. — Закъснял ли си с книгата?“
Сега Беличкия Сам се уплашва повече. „Да… но само малко. Само четири дни. Беше много голяма, нали разбирате, а аз трябваше да тренирам, да ходя на лагер и…“
„Ела с мен, синко… Аз съм полицай.“ Човекът с черните очила и палтото протяга ръка. За миг Сам почти хуква да бяга. Но той е дете — мъжът е възрастен. Този мъж работи в библиотеката. Този мъж е полицай. Изведнъж този мъж — този страшен мъж с белега и черните очила — е цялата Власт. Не можеш да избягаш от Властта — тя е навсякъде.
Сам боязливо се доближава до мъжа. Започва да вдига ръка — тази, в която държи пакетчето с червени дъвчащи бонбони, което сега е почти празно — и после, в последния момент, се опитва да я дръпне обратно. Твърде късно. Мъжът я хваща. Пакетчето с дъвчащи бонбони пада на алеята. Беличкия Сам никога вече няма да яде дъвчащи бонбони.
Мъжът придърпва Сам към себе си и го завърта, както рибарят завърта конеца на макарата на въдицата. Ръката, хванала Сам, е много силна. Причинява му болка. Сам заплаква. Все още е слънчево, тревата все още е зелена, но изведнъж целият свят започва да изглежда далечен — не повече от жесток образ, на който за кратко време му е било позволено да повярва.
Той усеща миризмата на „сен-сен“ в дъха на мъжа.
„Ще имам ли неприятности, господине?“ — пита той, като с всяка фибра от съществото си се надява, че мъжът ще каже „не“.
„Да — казва мъжът. — Да, ще имаш. МНОГО неприятности, а ако искаш да се отървеш от неприятностите, трябва да правиш точно това, което кажа аз. Разбираш ли?“
Сам не може да отговори. Никога не се е боял толкова. Само гледа мъжа с широки, опулени очи.
Мъжът го разтърсва.
„Разбираш ли, или не?“
„Д-да!“ — изохква Сам. Чувства почти непреодолима тежест в пикочния мехур.
„Нека ти кажа точно кой съм аз — казва мъжът, като издишва миризма на «сен-сен» в лицето на Сам. — Аз съм полицаят на библиотеката на авеню «Бригс» и имам задължението да наказвам момчета и момичета, които закъсняват с книгите си.“
Беличкия Сам се разплаква по-силно. „Аз нося парите! — успява да каже през хлиповете си. — Имам деветдесет и пет цента! Вземете ги! Вземете ги всичките!“
Опитва се да извади монетите от джоба си. В същия миг Библиотечният полицай се оглежда и широкото му лице изведнъж се изостря — изведнъж става лице на лисица или вълк, който е успял да се вмъкне в курника, но сега подушва опасност.
„Хайде“ — казва той и дръпва Беличкия Сам извън алеята — в гъстите храсти, които растат около стената на библиотеката. „Когато полицаят ти казва да дойдеш, ти ИДВАШ!“ Тук е тъмно — тъмно и тайнствено. Въздухът мирише на кисели хвойнови плодове. Земята е почерняла от гнили листа. Сега Сам плаче много силно.
„Млъкни!“ — изръмжава Библиотечният полицай и силно го разтърсва. Костите на ръката на Сам болезнено изскърцват. Главата му се люшва. Стигнали са до малък отвор в джунглата от храсти — заливче, в което хвойните са смачкани, а папратите са откъснати и Сам разбира, че това не е просто място, което Библиотечният полицай познава — това е място, което той е направил.
„Млъкни или глобата ще бъде само началото! Ще се наложи да извикам майка ти и да й кажа колко лошо момче си! Това ли искаш?“
„Не! — изплаква Сам. — Ще платя глобата! Ще я платя, господине, но моля ви, не ме бийте!“
Библиотечният полицай завърта Беличкия Сам.
„Опри ръце на стената! Разкрачи си краката! Веднага! Бързо!“
Все още хлипащ, но в ужас, че майка му може да открие, че е направил нещо толкова лошо, та да заслужи такова отношение, Беличкия Сам прави това, което му казва Библиотечният полицай. Червените тухли са хладни — хладни под сянката на храстите, които растат от тази страна на сградата в разбъркан куп. Той вижда тесен прозорец на нивото на земята. Прозорецът гледа към помещението на парното отопление на библиотеката. Голи крушки, засенчени с кръгчета от тенекия, като китайски шапки, висят над гигантския парен котел; тръбите на парното отопление хвърлят зловещи сенки като пипала на октопод. Той вижда един дежурен, който стои до отсрещната стена, с гръб към прозореца, отчита показанията на уредите и ги отбелязва в бележник.
Библиотечният полицай хваща панталоните на Сам и ги смъква. Заедно с тях падат и долните му гащи. Той потръпва, когато хладният въздух облъхва задника му.
„Спокойно — изпъшква Библиотечният полицай. — Не мърдай. След като платиш глобата, синко, всичко ще свърши… — и никой няма да узнае.“
Нещо тежко и горещо се притиска в задника му. Беличкия Сам отново потръпва.
„Спокойно“ — казва Библиотечният полицай. Сега той пъшка по-тежко. Сам чувства горещите струи на дъха му върху лявото си рамо и миризмата на „сен-сен“. Примрял е от ужас, но ужасът не е всичко — има също и срам. Завлекли са го в тъмното, накарали са го да понесе това гротескно, неизвестно наказание, защото е закъснял да върне „Черната стрела“. Само ако знаеше, че глобите могат да бъдат такива големи…!
Тежкото нещо се забива в задника му, разтваря бутовете му. Ужасна, разкъсваща болка прониква нагоре към вътрешните органи на Беличкия Сам. Никога не е имало такава болка — никога на света.
Той пуска „Черната стрела“ и пъха китката си напреки в устата си, за да преглътне собствените си викове. „Спокойно“ — изпъшква Библиотечният полицай и сега ръцете му се спускат върху раменете на Сам и той се заклаща назад-напред, навътре и навън, назад-напред, навътре и навън. „Спокойно… спокойно… о-о-о! Спооооокоооооойно…“
С охкане и клатене Библиотечният полицай натиква това нещо, подобно на огромна гореща стоманена пръчка, навътре и навън в задника на Сам; Сам гледа с втренчени разширени очи в мазето на библиотеката, което е в друга вселена — правилна вселена, където тъжни неща като това никога не се случват. Той гледа как дежурният кимва, слага бележника си под мишница и тръгва към вратата в далечния край на стаята. Ако съвсем малко обърне глава и леко повдигне очи, ще забележи лицето, което го гледа през прозореца — пребледнялото лице с разширени очи на малко момче с червен сироп по устните. Част от Сам иска дежурният да направи точно това — да го спаси по начин, по който ловецът е спасил Червената шапчица, — но по-голямата част от него знае, че само ще се обърне, отвратен от гледката на още едно лошо момче,
