А и беше успял, след като ги беше завършил, но преди да ги даде на сина ми, да ги отнесе в Канзас сити и всички играчи ги бяха подписали, освен един. Този, който не се беше подписал, беше Даръл Постър — хващачът. Беше болен от грип, но обещал, че ще подпише топката със своето лице веднага, щом може. И го направи.
— Охо — каза тихо Сам.
— И всичко това беше работа на Дейв — човека, над когото чувам да се надсмиват хората в Джънкшън сити и да го наричат Мръсния Дейв. Казвам ви, понякога, като чуя да го наричат така и си спомня какво направи за Джо, когато Джоуи умираше от левкемия, ми идва…
Соумс не довърши, но ръцете му се свиха в юмруци върху широките му бедра. А Сам — който беше използвал това име до днес и се беше смял с Крейг Джонс и Франк Стивънс над стария пияница с пазарската му количка, пълна с вестници — почувства как по бузите му избива досадна и срамна горещина.
— Направил е чудесно нещо, нали? — каза Наоми и отново докосна бузата на Стан Соумс. Тя плачеше.
— Трябваше да видите лицето му — каза замечтано Соумс. — Няма да повярвате как изглеждаше, докато седеше на леглото и разглеждаше всички тези лица с бейзболните шапки върху кръглите глави. Не мога да го опиша, но никога няма да го забравя. Трябваше да видите лицето му. Преди края Джо беше много зле, но никога не му беше толкова зле, че да не гледа „Роялс“ по телевизията — или да не ги слуша по радиото — и държеше всички тези топки в стаята си. Най почетното място обаче беше на перваза на прозореца до леглото му. Там подреждаше деветимата, които играеха в мача, който гледаше или слушаше по радиото. Ако Фрей извадеше хвърляча, Джо го сваляше от перваза и слагаше на негово място резервния хвърляч. А когато всеки от тях беше наред да бие, Джо го държеше в ръце. Така…
Стан Соумс рязко прекъсна и скри лицето си в носната кърпа. Гърдите му на два пъти се надигнаха и Сам видя как гърлото му се задавя от хлип. После той отново изтри очите си и бързо пъхна носната кърпа в задния си джоб.
— И така, вие знаете защо ви закарах до Демойнс днес и защо бих ви закарал и до Ню Йорк, за да вземете тези две книги, ако това ви беше необходимо. Това не е моя заслуга, а на Дейв. Той е изключителен човек.
— Мисля, че може би и вие сте такъв — каза Сам. Соумс му се усмихна — странна, крива усмивка — и отвори вратата на буика на Доусън.
— Е, благодаря ви — каза той. — Много ви благодаря. А сега мисля, че трябва да потегляме, ако искаме да изпреварим дъжда. Не забравяйте книгите, госпожице Хигинс.
— Няма — каза Наоми и излезе, здраво хванала в ръка торбата. — Повярвайте ми, няма.
Глава 13
Библиотечния полицай (II)
1.
Двайсет минути след като отлетяха от Демойнс, Наоми се откъсна от гледката — тя следеше шосе 79 и се удивляваше на колите, които се движеха назад напред по него като играчки — и се обърна към Сам. Това, което видя, я уплаши. Той беше заспал и беше подпрял глава в един от прозорците, но на лицето му не се виждаше спокойствие — приличаше на лице на човек, който изпитва дълбока и лична болка.
Изпод затворените му клепачи бавно излизаха сълзи и се стичаха по лицето му.
Тя се наведе напред, за да го събуди, и чу как той казва с треперещия глас на малко момче:
— Ще имам ли неприятности, господине?
„Навахо“-то се стрелна към облаците, които се натрупваха над западна Айова и се заклатушка, но Наоми почти не забеляза. Ръката й за миг спря над рамото на Сам, после се дръпна.
„Кой беше ТВОЯТ Библиотечен полицай, Сам?“
„Който и да е бил — помисли си Наоми, — мисля, че той го е намерил отново. Мисля, че е с него сега. Съжалявам, Сам… но не мога да те събудя. Сега не. Точно сега мисля, че си там, където трябва да бъдеш… където си длъжен да бъдеш. Съжалявам, но продължавай да сънуваш. И помни какво си сънувал, когато се събудиш. Помни. Помни.“
2.
В съня си Сам Пийбълс виждаше как Червената шапчица излиза от бисквитена къщичка с покрита кошница под ръка — беше тръгнала към къщата на баба си, където вълкът я чакаше, за да я изяде, като започне от краката. Накрая щеше да я скалпира и после да изяде мозъка й от черепа, като си послужи с дълга дървена лъжица.
Само че нищо от това не беше вярно, защото Червената шапчица в този сън беше момче и бисквитената къщичка беше двуетажната къща в Сейнт Луис, където той беше живял с майка си, след като баща му беше умрял, а в покритата кошница нямаше храна. В кошницата имаше книга. „Черната стрела“ от Робърт Луис Стивънсън и той я беше прочел — дума по дума — и не отиваше към къщата на бабата, а към отделението на Обществената библиотека на Сейнт Луис, което се намираше на авеню „Бригс“, защото вече беше забавил книгата с четири дни.
Това беше сън, в който той гледаше.
Гледаше как Беличкия Сам чака на ъгъла на улица „Дънбар“ и авеню „Джонстаун“ светлината на светофара да се смени. Гледаше как той изтърчава през улицата с книгата в ръка… кошницата вече я нямаше. Гледаше как Беличкия Сам влиза в магазина на улица „Дънбар“ и после също беше вътре, миришеше смесените миризми на камфор, бонбони и тютюн за лула, гледаше как Беличкия Сам отива до тезгяха с пакетче продълговати дъвчащи бонбони марка „Десятка“ — любимите му. Гледаше как малкото момче внимателно изважда доларовата банкнота, която майка му грижливо беше пъхнала в джоба на подвързията на „Черната стрела“. Гледаше как продавачът взима долара и връща деветдесет и пет цента… повече от достатъчно, за да плати глобата. Гледаше как Беличкия Сам излиза от магазина и спира отвън на улицата, за да сложи рестото в джоба си и да разкъса със зъби опаковката. Гледаше как Беличкия Сам продължава по пътя си — вече само на три преки от библиотеката — и яде дългите червени сладки резенчета.
Опита се да извика на момчето.
„Пази се! Пази се! Вълкът те чака, момченце! Пази се от вълка! Пази се от вълка!“
Но момчето продължаваше и ядеше дъвчащите си бонбони — вече беше на авеню „Бригс“ и библиотеката беше пред него — огромен куб от червени тухли.
В този момент Сам — Големият бял Сам — се опита да се измъкне от съня си. Усещаше, че Наоми и Стан Соумс и светът на реалните неща бяха нещо далечно, извън това адско яйце на кошмара, в който се намираше. Чуваше бученето на мотора на „Навахо“-то зад звуците на съня: движението по авеню „Бригс“, звънливото „дзъннн!-дзъннн!“ от звънеца на велосипеда на някое дете, чуруликането на птиците в гъстите листа на летните брястове. Затвори сънуващите си очи и закопня за този свят извън черупката, за света на реалните неща. И още — усети, че може да го достигне, че може да разбие черупката…
„Не — каза Дейв. — Не, Сам, не прави това. Не трябва да правиш това. Ако искаш да спасиш Сара от Арделия, не мисли да прекъсваш този сън. В тази работа има само едно съвпадение, но то е убийствено: някога и ТИ си имал Библиотечен полицай. И трябва да си го припомниш.“
„Не искам да виждам. Не искам да знам. Тогава ми беше достатъчно зле.“
„Нищо не е толкова зле, колкото това, което те очаква, Сам. Нищо.“
Той отвори очи — не външните си очи, а вътрешните — сънуващите очи.
Сега Беличкия Сам е на бетонната алея, по която се отива до източната страна на Обществената библиотека — бетонната алея, която води до детското крило. Той се движи бавно, с някакво предчувствие, всяка негова стъпка е като мекото цъкане на махалото в стъкленото гърло на голям часовник и всичко е ясно — мъничките искри от слюда и кварц, които блестят по бетонната алея; веселите рози, които ограждат дебелата стена от зелени храсти покрай стената на сградата; пълзящият бръшлян върху червената тухлена стена, странният и някак заплашителен латински девиз „Fuimus, non sumus“
