от другата страна на шкафа.
Представяше си я там, залепена за рафтовете като паяк, издут от отровата, и тялото му започна да действа, преди още мозъкът му да успее да помисли. Той се завъртя на пети като пиян войник, който се опитва да направи кръгом, и удари рафта с гръб. Шкафът се наклони от удара, а смехът се превърна в писък на страх и изненада. Сам чу плясък, когато нещото се измъкна от мястото си на лавицата. След секунда шкафът се преобърна.
Това, което се случи после, беше нещо, което Сам не беше предвиждал: шкафът, който беше бутнал, се прекатури на пътеката, разпиля книгите си като водопад и удари следващия. Вторият падна върху третия, третият върху четвъртия и всички започнаха да падат като плочки на домино — по цялата огромна, тъмна зала. С трясък и дрънчене се разпиляваше всичко — от романите на Мариат до „Пълното издание на приказките на Братя Грим“. Той чу как Арделия изпищя отново и се стрелна към полегналия съборен шкаф. Покатери се като по стълба, риташе книгите по пътя си, за да си намери стъпала, и се подпираше с ръка.
Скочи от другата страна и видя бяло, адски безформено същество, което се измъкваше изпод купчина атласи и пътеводители. То имаше руса коса и сини очи, но дотук свършваше всяка прилика с човек. Илюзиите му бяха изчезнали. Съществото беше дебело, голо нещо, чиито ръце и крака завършваха със сраснали нокти. Под врата му като огромна гуша висеше торба от кожа. Тялото му беше омотано от тънки бели влакна. У него имаше нещо, което неприятно напомняше бръмбар, и Сам изведнъж започна да пищи вътрешно — тихи, атавистични писъци, които преминаваха във всичките му кости. Това е то. Бог да ми помага, това е то. Усети отвращение, но скоро ужасът му премина — сега, когато наистина видя нещото, то не беше толкова страшно.
После то започна отново да се променя и чувството на облекчение у Сам изчезна. То нямаше лице в нормалния смисъл, но под изпъкналите му сини очи започна да се издува рогова форма, която излизаше от лицето, взето от представление на ужасите, като къс хобот на слон. Очите се разтегнаха встрани, станаха първо китайски, а после — очи на насекомо.
Беше покрито с трептящи, прашни нишки.
Част от Сам искаше да избяга — пищеше към него да избяга, — но по-голямата част от него искаше да се отбранява. И когато смукалото от плът на нещото го докосна, Сам усети огромната му сила. Изпълни го чувство на летаргия — чувство, че ще е по-добре, ако просто остане неподвижен и остави нещата както са си. Вятърът се беше превърнал в далечен, сънлив вой. Беше някак успокояващ — както звукът от прахосмукачка го беше успокоявал като много малък.
— Сам? — извика Наоми, но гласът й беше далечен, маловажен, — Сам, добре ли си?
Беше ли си помислил, че я обича? Колко глупаво. Направо смешно, като си помислиш… а ако трябва да се избира, с това Нещо тук беше много по-хубаво.
Това нещо имаше… приказки за разказване.
Много интересни приказки.
Цялото безформено тяло на бялото нещо сега се стремеше към смукалото — то влезе само в себе си и смукалото се удължи. Цялото същество придоби форма на тръба, а остатъкът от тялото му увисна безполезно и забравено, както беше висяла торбата под шията му. А жизнеността му се беше пренесла в този рог от плът — тръба, през която то щеше да изсмуче жизнеността и същността на Сам в себе си.
И беше приятно.
Смукалото нежно се плъзна по краката на Сам, притисна се за малко до слабините му, после се издигна нагоре и замилва корема му.
Сам падна на колене, за да предостави достъп до лицето си. Почувства как очите му започнаха да парят леко и приятно, а от тях започна да изтича някаква течност — не сълзи, беше по-гъста от сълзи.
Смукалото обхвана очите му; той видя как вътре в него едно розово цветче гладно се отваря и затваря. Всеки път, когато се отваряше, зад него се разкриваше дълбок мрак. После се сви, образувайки дупка в цветчето — тръба в тръбата, и с чувствено забавяне се плъзна по устните и бузата му към този лепкав поток. Безформените сини очи го гледаха гладно.
„Но глобата беше платена.“
Като призова и последната частица от силата си, Сам хвана с дясната си ръка смукалото. То беше горещо и отровно. Мъничките нишки плът, които го покриваха, опариха дланта му.
То потрепери и се опита да се дръпне. За момент Сам почти го загуби, а после сви ръката си в юмрук, забивайки ноктите си в месото на нещото.
„Ето! — извика той. — Ето, имам нещо за теб, кучко! Нося ти го чак от Сейнт Луис!“
Вдигна лявата си ръка и натъпка лепкавата топка от червени дъвчащи бонбони в края на хобота, запуши го така, както децата на онзи отдавнашен паркинг бяха запушили ауспуха на понтиака на Томи Рийд. То се опита да изпищи, но успя само да избръмчи сподавено. После отново се помъчи да се откъсне от Сам. Топката от дъвчащи бонбони се подаваше от единия край на извиващото се смукало като кървав мехур.
Сам успя да се изправи на колене все още със съпротивляващата се плът в ръка и се хвърли върху нещото-Арделия. То се извиваше и пулсираше под него, мъчеше се да го отхвърли. Затъркаляха се върху купчината нападали книги. То беше ужасно силно. За миг Сам се оказа очи в очи с него и беше поразен от омразата и паниката в погледа му.
После усети как то започна да се издува.
Той се отдръпна и пропълзя назад, дишайки тежко. Нещото в осеяната с книги пътека сега приличаше на гротескна плажна топка с хобот — плажна топка, покрита с фини косми, които трептяха като морски водорасли под напора на прилив. То се търкулна по пътеката със смукало, издуто като пожарникарски маркуч, завързан на възел. Сам гледаше, замръзнал от ужас и вцепенение, как нещото, което се беше нарекло Арделия Лорц, се задушаваше от собствените си димящи черва.
Върху опъващата се кожа се изрисува яркочервена пътна карта от кръв. Очите му се опулиха и гледаха към Сам с изражение на огромна изненада. То направи едно последно усилие да изхвърли меката топка от бонбони, но смукалото му беше широко отворено в очакване на храна и бонбоните останаха вътре.
Сам видя какво ще се случи и миг преди експлозията вдигна ръка към лицето си.
Парчета неземна плът се разлетяха във всички посоки. Струи гъста кръв опръскаха ръцете, гърдите и краката на Сам. Той извика със смесено чувство на отвращение и облекчение. След миг аварийната светлина загасна и отново ги потопи в тъмнина.
11.
И сега интервалът на тъмнина беше много кратък, но беше достатъчно дълъг, за да може Сам да усети промяната. Той я почувства в главата си — ясно усещане за неща, които са били излезли от релсите и постепенно се връщат на местата си. Когато аварийните светлини отново се включиха, те бяха вече четири. Захранването им издаваше не силно жужене, а тих, спокоен бръмчащ звук и те бяха много ярки, изгониха сенките и от най-далечните кътчета на залата. Той не знаеше дали светът на 1960, в който бяха попаднали, когато натриевата лампа се беше превърнала в живачна, беше реален или илюзия, но знаеше, че вече го няма.
Прекатурените шкафове за книги отново бяха изправени. На пътеката пред него имаше пръснати книги — около дузина, — но може би той ги беше съборил, докато се мъчеше да стане на крака. А вън шумът на бурята беше спаднал от грохот до мърморене; Сам чуваше как по покрива пада равномерен дъжд.
Нещото-Арделия беше изчезнало. По пода, по книгите и по него нямаше нито петна от кръв, нито парчета плът.
Имаше само една следа от нея — една златна обеца, която бляскаше на пода.
Сам се изправи неуверено на крака и я изрита. После пред очите му се спусна сива пелена и той се олюля, притворил очи, в очакване да припадне.
— Сам! — беше Наоми и гласът й звучеше разплакано. — Сам, къде си?
— Тук! — Той вдигна ръка, хвана в шепа кичур от косата си и дръпна силно. Глупаво може би, но свърши работа. Трептящата сивота не изчезна съвсем, но отстъпи. Сам тръгна обратно към зоната на каталозите. Вървеше с големи, внимателни крачки.
Същото бюро — грозна дървена маса на къси крака, стоеше при каталозите, но лампата с нейния
