— Амин — съгласи се Луки и се върна. Той подаде на Сам кърпичката му. — Благодаря.
— Няма нищо, Луки.
— Кажи, нямаш ли още от онези проклети локуми, а?
— Не — каза Сам и се усмихна. — Нали знаеш поговорката, Луки — и едно е много, а и хиляда не са достатъчно.
Рудолф се засмя. Луки се усмихна… и отново се почеса по носа.
— А какво ще кажеш за четвърт долар, нямаш ли излишен четвърт долар, а?
3.
Първата мисъл на Сам беше да се върне в библиотеката, но това, което беше казал Долф, беше друго — със Сара той беше ходил в библиотеката веднъж — в онази ужасна нощ, която вече му се струваше, че е била преди десет години, но те бяха били там заедно — не я беше виждал там — както например виждаш някого през прозореца или…
Тогава си спомни кога и къде наистина беше виждал Сара през прозореца — точно тук, на „Улица Ангъл“. Тя беше част от групата на задната полянка и правеше това, което правеха всички, за да се запазят трезвени. Той мина през кухнята, както беше направил през онзи ден, поздрави още няколко души. Бърт Айвърсън и Елмър Баскин бяха в една от групичките, пиеха сладоледов пунш и слушаха с досада една стара жена, която Сам не познаваше.
Отвори кухненската врата и излезе на задната веранда. Денят отново беше станал сив и ветровит. Задният двор беше пуст, но на Сам се стори, че зад храстите, които ограждаха задния двор, се вижда проблясък с пастелен цвят.
Слезе по стъпалата, пресече задния двор и почувства как сърцето му отново започва да бие много силно. Ръката му се плъзна в задния джоб и извади двете останали целофанови пакетчета. Те бяха пълни с червени дъвчащи бонбони „Десятка“. Разкъса ги и започна да омесва топка, много по-малка от онази, която беше направил в датсуна в понеделник вечерта. Сладникавата захарна миризма беше пак така непоносима както винаги. В далечината се чуваше приближаващ се влак и той го накара да помисли за съня му — за този, в който Наоми се беше превърнала в Арделия.
„Твърде късно, Сам. Вече е твърде късно. Злото е сторено.“
„Тя чака. Помни, Сам — тя чака.“
Имаше много истина в сънищата — понякога.
Как беше останала жива през всичките тези години? Всичките тези години? Никога не си бяха задавали този въпрос, нали? Как правеше преминаването от една личност в друга? Не си бяха задавали и този въпрос. Може би това нещо, което приличаше на жена на име Арделия Лорц, беше под блясъка и илюзиите като някоя от онези ларви, които намотават какавидите си между клоните на някое дърво, покриват ги с предпазна паяжина и после отлитат на мястото си за умиране. Ларвите в какавидите лежат тихо и чакат… променят се…
„Тя чака.“
Сам продължи да върви и да меси миризливата топчица, направена от онова вещество, което Библиотечният полицай — неговият Библиотечен полицай — беше откраднал и превърнал във вещество на кошмарите. Това вещество по някакъв начин отново се беше променило с помощта на Наоми и Дейв във веществото на спасението.
Библиотечният полицай, който дърпа Наоми към себе си. Залепя уста върху шията й, сякаш я целува. А вместо това кашля.
Торбата, която виси под шията на нещото-Арделия. Отпусната. Свършена. Празна.
„Моля те, гледай да не стане твърде късно.“
Той влезе в тънката стена от храста. Наоми Сара Хигинс стоеше от другата им страна с ръце, скръстени на гърдите. Тя го погледна кратко и той беше потресен от бледността на бузите й и измъчения поглед в очите й. После тя погледна назад към железопътната линия. Влакът вече беше по-близо. Скоро щяха да го видят.
— Здравей, Сам.
— Здравей, Сара.
Сам я прегърна през кръста. Тя му позволи, но той почувства, че тялото й е твърдо, вдървено, неподатливо. „Моля те, гледай да не стане твърде късно“ — каза си той отново и усети, че мисли за Дейв.
Те го бяха оставили там, в библиотеката, след като подпряха вратата към товарната платформа с гумен клин. Сам се беше обадил за отворената врата от телефонния автомат през две преки. Когато диспечерката го попита за името му, той беше затворил. Така намериха Дейв и, разбира се, заключението беше „нещастен случай“, а тези хора в града, които все пак ги беше грижа, щяха да си помислят очакваното: още един стар пияница е отишъл в небесната кръчма. Щяха да си помислят, че е вървял по алеята с шише, видял е отворената врата, влязъл е вътре и в тъмнината е паднал върху пожарогасителя. Край на историята. Резултатите от аутопсията, които показваха, че алкохолът в кръвта на Дейв е нула, ни най-малко не променяха предположенията дори и за полицията. „Хората просто очакват пияницата да умре пиян — помисли си Сам — дори и когато не е.“
— Как си, Сара? — попита той.
Тя го погледна уморено.
— Не съм добре, Сам. Никак не съм добре. Не мога да спя… не мога да ям… умът ми е пълен с най- ужасни мисли… те въобще не изглеждат като мои мисли… и искам да пия. Това е най-лошото от всичко. Искам да пия… и да пия… и да пия. Събранията не помагат. За пръв път в живота ми събранията не ми помагат.
Тя затвори очи и заплака. Плачът й беше безсилен, плач на безнадеждно изгубен човек.
— Така е — съгласи се той. — Няма да помогнат — Не могат. И си мисля, че би й харесало, ако започнеш да пиеш отново. Тя чака… но това не значи, че не е гладна.
Тя отвори очи и го погледна.
— Какво… Сам, за какво говориш?
— Упоритостта, мисля си — каза той. — Упоритостта на злото. Как то може да чака. Как може да бъде толкова умело, толкова издръжливо и толкова силно.
Той бавно вдигна ръка и я отвори.
— Познаваш ли това, Сара?
Тя отскочи при вида на топката от дъвчащи бонбони, която лежеше на дланта му. За момент очите й бяха отворени и напълно будни. В тях блестеше омраза и страх.
И блясъкът беше сребърен.
— Хвърли това! — прошепна тя. — Хвърли това проклето нещо! — Ръката й се вдигна в защита към тила й, където червено-кафявата й коса падаше върху раменете.
— Говоря на теб — каза той спокойно. — Не на нея, а на теб. Обичам те, Сара.
Тя го погледна отново и погледът й отново беше пълен с ужасна умора.
— Да — каза тя. — Може би е така. И може би трябва да се научиш да не ме обичаш.
— Искам да направиш нещо за мен, Сара. Искам да се обърнеш с гръб към мен. Идва влак. Искам да гледаш към влака и да не се обръщаш към мен, докато не ти кажа. Можеш ли да направиш това?
Горната й устна се повдигна. Измъченото й лице отново се оживи от омраза и страх.
— Не! Остави ме на мира! Иди си!
— Това ли искаш? — попита той. — Наистина ли? Ти си казала на Долф къде да те намеря, Сара. Наистина ли искаш да си ида?
Очите й отново се затвориха. Устата й се отпусна, разтреперана от страдание. Когато очите й отново се отвориха, те бяха пълни с призрачен ужас и в тях напираха сълзи.
— О, Сам, помогни ми! Нещо не е наред и аз не знам нито какво е то, нито какво да правя!
— Аз знам какво да правя — каза й той. — Вярвай ми Сара, и вярвай в това, което каза, когато отивахме в библиотеката в понеделник вечерта. Честност и вяра. Това са нещата, които са противоположни на страха. Честност и вяра.
