Естествено щеше да бъде различно, ако е написана от мъж… Изведнъж започваха да говорят за „смела нежност“ и „безстрашно изследване и тълкуване на чувствата“. И жените, които обикновено се присмиваха на „женските романи“, с гордост ги четяха на публични места, стига авторът да носеше панталони.
Хрумна й една мисъл… Какви бяха шансовете да убеди Джема Хоган да се представи за мъж? Не да се предрешава като такъв, просто да издаде книгата си под името Джери Хоган, да речем. Но едва ли щеше да стане. Както мнозина автори, Джема навярно с нетърпение чакаше снимката й се появи в „Хелоу“ и да прочете името си във вестниците.
Когато Джоджо позвъни, за да й каже, че ще представлява нея и книгата й, Джема тихичко се засмя.
— Иде ми да ревна от радост, но съм на работа — вместо извинение каза тя. — Наистина ли ви харесва?
— МНОГО. — Наистина й допадаше. — Забравих да те питам, има ли си заглавие?
— Разбира се. Не съм ли го написала? Нарича се „Греховете на бащата“.
— Не, не става.
— Моля?
— Аз повече те моля. Промени заглавието.
— Но то подсказва каква е историята.
— Това е лек, любовен роман! Трябва му ненатоварващо романтично заглавие. „Греховете на бащата“ звучи като мрачен викториански роман: незрели момичета, чиито полубратя искат да ги изнасилят сред нивята. И всичките сакати.
— Кой е сакат? Момичето или братът?
— Имах предвид брата. Но може и да е момичето, или и двамата. Какво ще кажеш за „Шемет“?
— Но то не означава нищо.
— Джема, чуй ме добре. Не мога да продам книгата ти с подобно заглавие. Измисли ново.
След дълго мълчание, Джема мрачно проговори:
— „Таткото беглец“.
— Не.
— Друго не ми идва на ума.
— Добре, ще го използваме за примамка. Трябва ни ново заглавие, но веднага ще започна да разпращам книгата.
— Няма нужда да я изпращате на много хора. Бих искала да я предложите на издателя на Лили Райт — „Долкин Емери“.
— Виж ти — за начинаещ автор Джема демонстрираше удивителни познания относно издателите. После Джоджо се замисли — идеята не беше лоша. „Долкин Емери“ имаха успех с „женските“ романи: освен с Лили Райт, бяха постигнали голям успех с Миранда Инглънд.
— Можем да опитаме с „Долкин Емери“, но ще я изпратя на друг редактор. Не е добра идея приятелки да имат един и същ редактор. Вероятно ти се струва трудно за вярване, но това може да постави началото на голямо съперничество… — ако вече не беше започнало, както подозираше — …и да развали приятелството ви.
— Ние всъщност не сме приятелки. Само… се познаваме.
Въпреки това Джоджо отсъди против. Клиентът не винаги е прав. Изпрати книгата на Алоиф Бирн.
Но Алоиф се обади по телефона и каза:
— Джоджо, този „Татко беглец“ е по-подходящ за Таня Тийл. Дадох го на нея.
Най-странното беше, че когато чу, че редакторката на Лили ще рецензира книгата й, Джема каза:
— Знаех си. Писано ми е тя да ми бъде редактор.
И въпреки че Джоджо не вярваше какво е писано и какво не, беше впечатлена.
За около пет минути Таня я отказа. Заяви, че книгата е миличка, всъщност напомняла последната книга на Миранда Инглънд, но не била достатъчно добра.
Дявол да го вземе, рече си Джоджо. Тези книжлета й купуваха лака за нокти, но искаха много работа, а отплатата беше скромна.
Кой беше следващият? Патриша Евънс от „Пелъм“. Но Патриша не й беше простила, че не прие предварителното предложение за „Любовта и фереджето“. След като два дни умува над „Таткото беглец“, редакторката изпрати стандартно писмо за отказ. Джоджо можеше да се обзаложи, че Патриша не е чела книгата. Наред беше Клер Колтън от „Садърн Крос“. Така че, въпреки че нямаше добри новини, позвъни на Джема. Политиката й беше редовно да се обажда на всичките си автори, без значение колко малко приходи й носеха, и да ги в държи в течение.
— Не съм я продала още, Джема. Отказаха ми от още две места. Но не се тревожи, тук има предостатъчно издатели.
— Не можем ли отново да опитаме при редактора на Лили Райт?
— Не, определено не можем.
— Добре. Ще помисля за ново име.
— Изненадай ме.
— „Предателство“.
— Прекалено в стила на Даниел Стийл. Всъщност знаеш ли, не е моя работа да ти го казвам, но някак трябва да излезеш от стереотипа. Всичките заглавия, които избираш, са, как да кажа, мрачни.
— Защото аз съм мрачна.
— Е, както и да е. Обади ми се, когато измислиш подходящо заглавие.
Глава 19
Брент и Тайлър, двамата агенти от Асоциацията на творците, пристигнаха и фоайето блесна като огряно от слънце. Брент беще рус, а Тайлър — тъмнокос, но и двамата притежаваха прекрасен слънчев загар и излъчваха очарованието на Западния бряг през всяка пора на кожата си. Носеха ленени панталони и памучни блузи — и въпреки че и двамата бяха уморени от часовата разлика, очите им блестяха. Освен това имаха подозрително хубава кожа.
Джим Суийтмън представи Джоджо като жената, открила „Любовта и фереджето“.
— Дължим ви голяма благодарност — прекалено драматично заяви Брент.
— Да, нямаше да сме тук, ако не бяхте вие.
— И нямаме търпение да прочетем и другите ви автори. Чухме възхитииителни отзиви за тях.
— Възхитииителни.
— Наистина великолепни.
Джоджо се засмя.
— Радвам се да се срещнем, момчета.
На връщане към кабинета си се сблъска с Марк.
— Запознай се с красавците от Асоциацията — промърмори тя с крайчеца на устата си. — Пред тях ние, останалите, приличаме на излезли от „Нощта на ходещите мъртъвци“.
Марк им хвърли един поглед.
— Те са единственото цветно петно в този черно-бял свят.
— Като пътят с павета от „Магьосникът от Оз“.
— Или детето с червеното палто в „Списъкът на Шиндлер“. Е, аз съм на линия.
— Внимавай. Ще ти се нахвърлят като глутница вълци.
— По-скоро като хлебарки — тихо й отговори Марк, когато десет минути по-късно се срещнаха в заседателната зала за кратка поздравителна церемония.
Всички от агенцията присъстваха. Тук беше Дан Суон, който изглежда вече никога нямаше да свали мъхнатата си шапка — с нея добиваше вид на отявлен ексцентрик, реши Джоджо. Той седна до нея и се загледа хипнотизиран в почернялата от слънцето двойка.
— Приличат на хора — прошепна. — Само че са по-лъскави.
После пристигна Джослин Форсайт, вървейки вдървено с костюма си в дискретно райе, англичанин до
