площада, кръстовище на четири улици, се търкаляше безформен каменен блок, който бил някога идол; ями и трапове зееха по уличните ъгли, където някога е имало градски кладенци, покрай рухнали куполи на храмове с израсли край тях смоковници.
Маймуните наричаха това място свой град и се преструваха, че презират Народа на джунглата, понеже живеел в гората. Но те не знаеха за какво са направени тия постройки, нито как да ги използват. Те се разполагаха на кръг в царската заседателна зала, пощеха бълхите си и си въобразяваха, че са човеци, или се суетяха навън-навътре из останалите без покрив къщи, трупаха в ъглите парчета мазилка и стари тухли, забравяха къде са ги струпали, биеха се и крещяха, събрани във войнствени тълпи, а после прекратяваха боя, за да играят нагоре-надолу по терасите на царската градина, където друсаха розовите храсти и портокаловите дръвчета, защото им доставяше удоволствие да гледат как падат плодове и цвят. Те изследваха всички коридори и тъмни проходи в двореца и стотиците тъмни стаички, но никога не запомняха какво са видели и какво не са, и така се движеха поотделно, на двойки или на тълпи и си казваха една на друга, че се държат също като човеци. Те пиеха от водохранилищата и размътваха водата, после се биеха край нея, после изведнъж хукваха на цели тумби и викаха:
„Няма в джунглата народ по-мъдър, по-добър, по-проницателен, по-силен и по-знатен от Бандар-лог!“ А после всичко почваше отново, докато градът им омръзнеше и те се връщаха обратно към върховете на дърветата с надеждата, че Народът на джунглата ще ги забележи.
Маугли, който беше обучаван според Закона на джунглата, нито харесваше, нито разбираше този начин на живот. Маймуните го довлякоха в Студените дупки късно следобед и вместо да се наспят, както би сторил Маугли след такова дълго пътуване, се хванаха за ръце, затанцуваха наоколо и запяха своите глупави песни.
Една маймуна държа реч и каза на своите другари, че отвличането на Маугли означава нов момент в историята на Бандар-лог, защото Маугли ще им покаже как да плетат клони и тръстики, та да си правят заслони срещу дъжда и вятъра. Маугли откъсна няколко лиани и започна да ги сплита, а маймуните се опитваха да му подражават, но само след няколко минути това им се видя безинтересно и взеха да се дърпат за опашките или кашляйки, да скачат нагоре-надолу на четири крака.
— Искам да ям — каза Маугли. — Аз не познавам тая част на джунглата. Донесете ми храна или ми позволете сам да си намеря храна!
Двайсет-трийсет маймуни хукнаха да му донесат орехи и диви пъпеши, но се сбиха по пътя и им се стори много трудно да се върнат с онова, което бе останало от плодовете. Маугли се обиди и го обзе гняв, но и гладът му се усили, и той тръгна из празния град, като от време на време изричаше Ловното предупреждение на чужденеца. Никой обаче не му отговаряше и Маугли разбра, че наистина е попаднал на много лошо място.
„Всичко, което Балу каза срещу Бандар-лог, е вярно — помисли си той. — Те нямат Закон, нито Ловно предупреждение, нито водачи — нищо освен глупави думи и малки, бързи, крадливи ръце. Затова, ако умра тук от глад или пък ме убият, вината ще е само моя. Но трябва да направя опит да се върна в джунглата. Балу сигурно ще ме набие, но то е по-добре, отколкото да друсам глупавите розови храсти заедно с Бандар-лог!“
Но щом стигна до градската стена, маймуните го отмъкнаха обратно и му казаха, че не знае колко щастлив е всъщност, после добре го нашибаха, за да го накарат да почувства благодарност към тях. Той стискаше зъби и не казваше нищо, а маймуните с крясъци го отведоха до една тераса над басейни от червен пясъчник, наполовина пълни с дъждовна вода. Там в средата на терасата имаше разрушена беседка от бял мрамор, построена някога за царици, които бяха умрели преди векове. Сводестият покрив се бе наполовина свлякъл и бе затрупал подземния коридор от двореца, през който минавали цариците, но стените бяха целите от мраморни решетки — красиви, млечнобели резби, украсени с ахати, сардоникс, яспис и лазурит, и когато луната изгря иззад хълма, тя заблестя през резбите и по земята паднаха сенки като черно-кадифени бродерии.
Макар че беше ядосан, уморен и гладен, Маугли не можа да сдържи смеха си, когато двайсетина маймуни едновременно започнаха да му говорят колко велики, мъдри, силни и знатни са те и колко глупав е той в желанието си да ги напусне.
— Ние сме велики! Ние сме свободни! Ние сме чудесни! Ние сме най-чудесният Народ в джунглата! Ние всички казваме това, следователно то е истина! — крещяха те. — И понеже ти си нашият нов слушател и ще занесеш нашите думи обратно на Народа на джунглата, така че той занапред да ни забелязва, ние ще ти разкажем всичко за нашето съвършенство!
Маугли не възрази и маймуните се събираха със стотици и стотици по терасата, за да слушат как техните собствени оратори възпяват достойнствата на Бандар-лог, а когато някой от ораторите спираше, за да си поеме дъх, другите се развикваха една през друга:
— Това е истина, всички казваме, че е истина!
Маугли кимаше и премигваше, и отговаряше „да“, когато отправяха към него въпрос, и главата му забуча от целия този шум.
„Сигурно Табаки, чакалът, ги е ухапал всичките — каза си той. — И сега ги е хванал бесът! Да, това сигурно е девани, бесът! Нима никога не лягат да спят? Ето, един облак скоро ще скрие луната. Ако беше достатъчно голям, щях да се опитам да избягам в тъмното! Но аз съм уморен!“
Същия облак гледаха в този миг и двама добри приятели, скрити в засипания ров пред градската стена: Багира и Каа знаеха колко опасни са маймуните, когато са много на брой, и не искаха да рискуват. Маймуните никога не се бият, освен ако са сто срещу един, а в джунглата такова съотношение не се нрави никому.
— Аз ще отида до западната стена — прошепна Каа, — и оттам ще се спусна бързо, понеже наклонът ще е в моя полза. Те, разбира се, не могат всички заедно да се хвърлят върху гърба ми, но все пак…
— Знам, знам — каза Багира. — Ако Балу беше тук, щеше да е по-добре, но трябва да направим каквото можем. Когато този облак скрие луната, аз ще се добера до терасата. Те сега имат някакъв съвет около момчето!
— Добър лов — мрачно каза Каа и се плъзна към западната стена. Тя обаче се оказа най-запазената и голямата змия доста се забави, преди да открие път между камъните.
Облакът скри луната и Маугли се чудеше какво ще последва, когато чу леките стъпки на Багира по терасата. Черната пантера бе изтичала нагоре по склона почти без звук и сега удряше — това отнемаше по-малко време, отколкото ако хапеше — удряше наляво и надясно между маймуните, които бяха наобиколили Маугли в петдесет-шестдесет кръга. Раздаде се вой на уплаха и гняв, а после една маймуна извика, докато Багира крачеше през въртящите се и ритащи тела:
— Тя е сама! Да я убием! Да я убием! Побеснялото множество от маймуни се струпа върху Багира, хапейки, дращейки, дърпайки и теглейки. Пет или шест други сграбчиха Маугли, качиха го върху стената на беседката и го пуснаха през дупката на рухналия свод. Едно момче, израсло сред човеците, сигурно би се наранило зле, понеже височината беше най-малко десет фута, но Маугли падна, както Балу го беше учила да пада, и се озова долу без никакви повреди.
— Стой там, докато убием твоята приятелка! — извикаха маймуните. — После ще си поиграем и с теб, ако дотогава Отровният народ те остави жив!
— Ние сме от една кръв, вие и аз! — бързо каза Маугли на змийски език. Той чуваше шумолене и съскане в околните купчини камъни и за всеки случай повтори Думите.
— Добре, добре, спокойно! — чуха се пет-шест тихи гласа. Всички древни развалини в Индия рано или късно стават свърталища на змии и старата беседка беше пълна с кобри. — Стой, без да мърдаш, малко братче, защото иначе ще ни настъпиш!
Маугли стоеше неподвижно, колкото можеше, взираше се през резбата и се вслушваше в бясната врява на битката около Черната пантера — писъците, виковете, ударите, както и дълбоката дрезгава кашлица на Багира, докато тя отстъпваше, и се отърсваше, и се извиваше, и се промъкваше под купищата свои неприятели. За първи път от рождението си Багира се биеше на живот и смърт.
„Балу трябва да е наблизо, Багира не може да е сама“ — помисли си Маугли и после извика силно:
— Към басейна, Багира! Добери се до басейните! Промъкни се дотам! Хвърли се във водата!
Багира чу думите му и разбра, че Маугли е в безопасност, което й даде нови сили. Инч след инч (Един инч = 2,5 сантиметра.) тя отчаяно си пробиваше път направо към водохранилищата и мълчаливо нанасяше
