„ТИГРЕ, ТИГРЕ!“
Нека сега се върнем пак към първата приказка. Когато напусна пещерата на вълците след своето сблъскване с Глутницата пред Скалата на съвета, Маугли слезе към човешките земи, където живееха селяните, но не спря там, понеже беше твърде близо до джунглата, а той знаеше, че на Съвета си е спечелил поне един смъртен враг. Затова бързаше по изровения път край реката и извървя така в неотслабващ тръс близо двайсетина мили, докато стигна до непознати земи. Долината преминаваше в широко поле, тук-там прошарено от скали и прорязано от клисури. От едната страна имаше малко село, а от другата джунглата стигаше в полукръг до самите селски пасбища и там свършваше, сякаш пресечена с мотика. По цялото поле пасяха говеда и биволи и когато видяха Маугли, малките пастирчета закрещяха и побягнаха, а бездомните жълти кучета, които се въртят около всички индийски села, се разлаяха. Маугли продължи, защото беше гладен, стигна портата към селото и видя, че големият трънлив храст, с който вечер заграждат входа, е отместен встрани.
— Хм! — каза Маугли, защото неведнъж се беше натъквал на подобни препятствия, излизайки нощем за храна. — Значи и тук човеците се боят от Народа на джунглата!
Той седна край портата, а когато видя да се появява някакъв Човек, стана, отвори уста и показа с пръст, че иска да яде. Човекът се облещи, хукна назад по единствената селска улица и извика свещеника брамин — едър, дебел мъж, облечен в бяло, с жълточервен знак на челото. Свещеникът отиде до портата, а с него не по-малко от стотина души, които зяпаха, бърбореха, викаха и сочеха Маугли.
— Те нямат никакви обноски, тия човеци! — каза си Маугли. — Само сивите маймуни се държат така!
И той отметна назад дългата си коса и се намръщи срещу тълпата.
— Какво страшно има тук? — каза свещеникът. — Вижте белезите по ръцете и краката му! Това са ухапвания от вълци. Момчето е само вълчи храненик, избягал от джунглата.
В игрите си с Маугли младите вълци понякога го захапваха малко по-силно, отколкото искаха, и на много места по ръцете и краката му имаше бели следи. Но Маугли ще бъде последното същество в джунглата, което ще нарече тези следи „ухапвания“ — той добре знаеше какво значи истинско ухапване.
— Аре, аре! — казаха едновременно две-три жени. — Бедното дете, така да го изпохапят вълците! Та той е хубаво момче! Очите му са като огън! Честна дума, Месуа, той прилича на момчето, дето го отвлече тигърът!
— Чакайте да погледна! — каза една жена с тежки медни гривни по китките и глезените, прикри очи с длан и се взря в Маугли. — Вярно, че прилича! По-мършавичък е, но на вид е като моето момче!
Свещеникът беше хитър и умен човек и знаеше, че Месуа е жена на най-богатия селянин. Затова той вдигна за малко очи към небето и тържествено каза:
— Което джунглата е взела, джунглата го връща! Прибери, сестро, това момче в дома си и не забравяй да почетеш свещеника, който отдалече предвижда живота на хората!
— В името на бивола, с който съм откупен — каза си Маугли, — цялото това дрънкане ми прилича на ново представяне пред глутницата. Но няма как, щом съм Човек, ще трябва да стана Човек!
Тълпата стори път и жената направи знак на Маугли да дойде в нейната колиба, където имаше червен лакиран креват, голяма глинена делва за жито с любопитни изпъкнали фигури по нея, половин дузина медни съдини, изображение на индуско божество в малка ниша, а на стената — истинско огледало от тези, които се продават по селските панаири.
Тя му даде да пие колкото иска мляко, даде му и хляб, а после сложи ръка на главата му и го погледна в очите, защото мислеше, че може да е наистина нейният син, завърнал се от джунглата, където го беше отвлякъл тигърът.
— Нату! — каза тя. — О, Нату!
Маугли с нищо не показа, че това име му е познато.
— Не помниш ли, когато ти дадох новите обувки? — Тя го докосна по крака. Той беше твърд почти като кокал.
— Не — добави тя тъжно. — Тези крака никога не са носили обувки, но ти много приличаш на моя Нату и ще бъдеш мой син!
Маугли се чувстваше неудобно, понеже никога не бе живял под покрив. Но когато погледна към сламения покрив, откри, че винаги щом поиска, може да го пробие и да излезе, а и прозорецът не се затваряше.
— Каква е ползата да бъда Човек — каза си накрая той, — като не мога да разбирам човешкия език? Сега изглеждам глупав и тъп, както един Човек би изглеждал в джунглата. Трябва да науча техния език.
Докато бе с вълците, ненапразно се беше учил да имитира бойния вик на елена в джунглата и грухтенето на малките глигани. Сега достатъчно бе Месуа да произнесе една дума и Маугли я повтаряше почти безгрешно. До вечерта той научи имената на много неща в колибата.
По-трудно беше, когато дойде време за лягане, защото Маугли не можеше да спи на такова място, което му приличаше на капан за пантери, и щом затвориха вратата, изскочи през прозореца.
— Остави го — каза мъжът на Месуа. — Не забравяй, че досега никога не е спал на легло. Ако наистина ни е пратен вместо нашия син, няма да избяга.
Маугли се разположи сред високата чиста трева в края на нивата, но преди да затвори очи, една мека сива муцуна се допря до брадичката му.
— Пфу! — каза Сивия брат (той беше първенецът между младите вълци на Майката-вълчица). — Това ли ми е наградата, задето те следвах цели двайсет мили? Миришеш на дим и добитък, вече си също като Човек. Събуди се, малко братче, нося ти новини!
— Всички ли са добре в джунглата? — прегърна го Маугли.
— Всички, не са добре само вълците, които ти опърли с Червеното цвете. Слушай сега! Шир Хан е отишъл да търси дивеч далеч оттук, докато му зарасне кожата, защото ти зле си го обгорил. Той се е заклел, като се върне, да хвърли костите ти във Вайнгунга.
— О, това ще видим! Аз също дадох едно малко обещание. Но новините винаги са добри за слушане. Тази вечер съм уморен, много уморен от нови неща, Сиви брате, но ти все така ми носи новини!
— Нали няма да забравиш, че си вълк? Дали човеците няма да те накарат да забравиш? — попита тревожно Сивия брат.
— Никога. Винаги ще помня, че те обичам, както и всички други в нашата пещера. Но и винаги ще помня, че съм бил изгонен от Глутницата!
— И че може да бъдеш изгонен и от друга глутница! Човеците са си човеци, малко братче, и техните думи са като квакането на жабите в блатото! Когато пак дойда насам, ще те чакам сред бамбуковите храсти
