Ръдиард Киплинг
Негово Величество кралят
— Ъхъ, И Чимо спи и на крака и на легло, и тази розова книжка и хляба, щото ще съм гладен цяла нощ и това е то, Мис Байдъмс. А сега ми дай целувка и си лягам! Така! Пазете тишина! Розовата книжка се пързаля под възглавницата, хлябът се троши! Мис Байдъмс! Мис Байдъмс! Толкова ми е неуютно! Ела ме завий!
Негово Височество Кралят се приготвяше за сън и горката търпелива Мис Байдъмс, която скромно се беше представила като „млада, европейка, привикнала към грижите за малки деца“ трябваше да търпи кралските му капризи. Заспиването беше винаги ужасно дълъг процес, защото Негово Величество имаше навика да забравя за какво са го помолили многото му приятели, от сина на графа до дъщерята на пълномощника и най-сетне Малкият Бог трябваше да се мъчи над всичките малки моления, при цялото ми уважение, поне пет пъти нощем. Негово Величество Кралят вярваше в ефикасността на молитвите, толкова предано, колкото вярваше и на шпаньола си Чимо или на Мис Байдъмс, която го предпазваше от жаждата с „пълна чаша, истинска такава“ от най-горният рафт на шкафа в детската стая.
Неговите пълномощия стигаха до вратата на детската. Отвъд господството на царството на баща му и майка му, две ужасни персони, които никога нямаха време за губене с Негово Величество. Гласът му се снижаваше, като излизаше през прага на владенията си, движенията му се сковаваха, душата му се изпълваше със страхопочитание пред мрачния мъж, живеещ в гълъбовата къща, пред най-очарователните парчета от червената лента и пред прекрасната жена, която винаги слизаше или се качваше в голямата каляска.
От една страна беше прикован от тайните на детската стая, от друга на стаята на Мемсахиб, където се простираха, с мили, слънчеви завеси, веещи се от вятъра и почти скритият плот на тоалетната масичка разкриваше разнообразни гребени, бродирани тоалетни чантички и четки за коса.
Нямаше място за Негово Величество нито в официалните зали, нито в балните. Беше открил това преди много много години, преди Чимо да дойде у тях, дори преди Мис Байдъмс, която непрестанно висеше над старите си оръфани писма, изглежда, най-ценното и на земята. И така, Негово Величество Кралят мъдро вярваше в собствените си територии, които само той самия и Мис Байдъмс, владееха.
Мис Байдъмс му предаде простите си религиозни познания, които той скрепи с легендите за богове и демони, научени в крилото на прислугата. Споделяше на Мис Байдън и радостите и скърбите си. Тя знаеше всичко. Знаеше с точност как е създадена Земята и беше уверила трепетливата му душа, че ще настане ужасно време през юли, когато ще вали без прекъсване седем дни и седем нощи и няма да има готов Ноев ковчег и всички гарвани ще плуват. Тя беше най-силната дама, с която той имаше честта да контактува, без да се броят двамата далечни и чужди хора, отвъд вратите на детската стая.
Как Негово Величество можеше да знае, че шест месеца преди да се роди, Мисис Остин, ровейки се из книжата на съпруга си, бе открила дълго писмо от някаква глупачка, която била завладяна от тихата сила и красота на съпруга и. Кой щеше да му каже за злото, което се прокрадваше от това парче хартия, написано от една ужасно ревнива жена? Как можеше да проумее, въпреки природната си мъдрост, как можеше да се съгласи, че майка му бе избрала това за извинение за греха и препирните със съпруга ставаха все по-остри и по-остри от година на година. Така, знаейки за това зло на шкафа, го предаде на домашния дух, който изглежда беше против тях двамата, против леглото им и тровеше живота им. Тези неща бяха извън компетенцията на Негово Величество. Той знаеше само че баща му се занимава с някаква тайна ежедневна работа върху нещо наречено Сиркар и че майка му е жертва или на Наухт или на Баракана. За тези работи го бе светнал Капитана, към който Негово Величество питаеше уважение.
— Той никога не се шегува! — се аргументираше пред Мис Байдъмс, която с удоволствие му казваше „Да той само говори за хората и когато се опитва да ме разсмее — не успява!“ И Негово Величество само поклащаше глава като някой, който наистина познава илюзорността на този свят.
Сутрин и вечер той трябваше да поздравява баща си и майка си, отначало с ръкуване, а после с почти официална целувка. Веднъж, наистина, реши да обгърне врата на майка си с ръце, както правеше с Мис Бейдъмс, но краят на ръкава му закачи обецата и. Сценката завърши с гигантски писък и наказание в стаята.
— Беше грешка, да си закача ръката на ушите на Мемсахиб! Ще помня! — и втори път той не повтори експеримента.
Мис Байдъмс, трябва да признаем, го наказа доколкото и позволяваше съвестта, нещо като компенсация за това, на което казваше „строгият начин на неговите Мама и Татко“. Тя, както се полагаше, не знаеше нищо за проблемите между господаря и съпругата му, от едната страна жестокото презрение и женската глупост, а от другата тъпия мъчителен гняв на мъжа. Мис Бейдъмс се бе грижила за много малки деца през годините и бе слугувала в много домове. Като дискретна жена, тя забелязваше малко и говореше още по- малко и когато нейните ученици отиваха в Голямото Непознато, на което тя викаше Дом си приготвяше малкото багаж и се оглеждаше за нова месторабота, раздавайки цялата си любов на купчината неблагодарници. Само Негово величество Краля бе заплатил грижите и с интерес и само на неговите нищо неразбиращи уши бе разказала историята на всичките си мечти, нейните желания, нейните несбъднали се надежди и смайващите чудеса на стария и дом в „Калкута, близо до площад Уелингтън“. Всичко над обичайното хубаво звучеше в ушите на Негово Величество като „Добра Калкута“. Когато Мис Бейдъмс прекъсваше неговите кралски желания, той променяше епитета и тогава всичките неща, които казваше и мислеше за тази жестока, преценяваща жена, изразяваше през сълзи с „Лоша Калкута“
Мис Бейдъмс измоли за него рядкото удоволствие да се среща с едно от децата на Посланика, четиригодишната Патси, която, за изненада на Негово Величество, беше харесана от неговите родители. Разсъждавайки по въпросите отвъд, по пътища непознати за ония, които са оставили детството зад гърба си, той достигна до заключението, че Патси беше една абсолютна глезла, защото носеше голям син пояс и имаше жълта коса.
Това откритие остави за себе си. Жълтата коса беше извън възможностите му, неговата собствена рошава грива бе картофено-кафява, единственото което можеше да се направи, бе да носи син колан. Направи голям възел на завесите за комари, за да не забрави да пита за това Патси при следващата им среща. Тя беше единственото дете, с което някога бе разговарял и беше май и единствената, която бе виждал на живо. Слабата памет и големият възел изглеждаха добре.
— Патси, дай ми синия си колан! — каза Негово Величество.
— Ще го скъсаш! — се двоумеше Патси, сещайки се за съдбата на старата си кукла.
— Няма! Честна дума! Само ще го нося!
— Пух! Момчетата не носят пояси. Те са само за момиченца.
— Не знаех! — лицето на Негово Величество се набръчка.
— Кой иска парцали! Яздиш ли, пиленце? — каза жената на Посланика, идвайки на верандата.
— Тоби, иска колана ми!
— Не искам, вече! — каза предпазливо Негово Величество, чувствайки, че един от онези ужасни възрастни безсрамно ще изопачат желанията му, а вероятно и ще им се присмеят, което е най-ужасната им дискриминация от всичко.
— Ела Тоби! Ще ти дам крекерска шапка! — каза жената на Посланика. — Ела с мен Тоби, да я изберем!
Крекерската шапка беше твърдо яркочервено и лъскаво чудо. Той я нагласи над кралските си вежди. Жената на Посланника имаше лице, на което децата инстинктивно вярваха, а движенията и, когато коригираше залитащата си от алкохола походка, бяха мили.
— Отива ли ми? — заекваше Негово Величество.
— А как ще е по-малката?
— Тази парцалената?
— О, добре! Отиди и се виж в огледалото!
Думите бяха казани с такава прямота, че да развият у детето смешен начин на обличане, който толкова се харесва на децата. Но младият дивак имаше изострено чувство към нелепостта. Негово Величество свали голямото огледало на пода и видя главата си увенчана с набиваща се на очи глупава шапка, която баща му би разкъсал на парчета, ако само я зърне. Той в изхвърли и плувна в сълзи.
— Тоби, — каза жената на Посланика със цялата си сериозност. — Не трябва да показваш характер! Много съжалявам, че виждам това. То е лошо!
