Роман Ким
Доктор Мурхед и пациентката
Тя вдигна ръце към лицето си и с треперещ глас произнесе:
— Умолявам ви, спасете ме. Цялата ми надежда е във вас…
Случаят беше действително труден. Доктор Мурхед имаше голяма практика, смяташе се за най-добрия психотерапевт в града, но никога досега не бе попадал на такава пациентка.
Стела Бриш — жена на собственик на два универсални магазина и два хотела — беше много красива. Висока, с тъмно-бронзова коса и продълговати очи с изумруден цвят — никой не й даваше повече от тридесет, макар че бе навършила вече тридесет и седем. Имаше фигура като на двайсетгодишна кънкьорка.
Тя посети Мурхед за пръв път преди пет месеца — след като през нощта бе блъснала край аеропристанището един пешеходец — мексиканец — и раздробила главата му. Тя умееше да кара добре кола, и адвокатът убедително доказа, че е виновен мексиканецът, който се защурал пред колата, — заслепила го светлината на фаровете. При това в джоба на работния му комбинезон бяха намерени цигари с марихуана.
Смъртта на мексиканеца бе нарушила равновесието на Стела. След като няколко пъти поред той й се явяваше на сън, тя дойде при Мурхед.
— Страх ме е да легна да спя. Страх ме е да заспя, той ме чака и пак ще вика. Не биваше да слизам тогава от колата и да го гледам. Не мога да забравя как се гърчеше. А не можех да откъсна очите си…
Мурхед й предписа успокоително лекарство, млечни бани и почивка на морския бряг. Тя замина за Палм бийч, после за Остенде, накрая за Ямайка, и това й помогна — престана да сънува мексиканеца. Но след известно време страшните сънища се възобновиха, сега вместо мексиканеца почнаха да се явяват други хора, понякога познати, но повечето съвсем непознати, и тя ги убиваше по различни начини — стреляше ги, душеше ги или ги премазваше с колата. Изпърво й беше противно, защото жертвите крещяха отчаяно, но после взе да свиква — убийствата не й се струваха вече толкова ужасни, тя спокойно слушаше предсмъртните викове на жертвите, престана да се страхува. И ето че настъпи деня, по-право нощта, когато поредното убийство на сън й достави удоволствие — сякаш умъртвяваше не човек, а сърна или заек. И когато се събуди, почувствува неудовлетвореност, някаква липса, като че й бяха дали нещо и веднага й го бяха отнели.
Доктор Мурхед бе принуден да признае, че болестта прогресира — нужни са по-сериозни мерки.
Той живееше в уютна вила недалеч от града, на малък хълм, обрасъл с пинии. Наблизо нямаше нито една къща; на края на гората, на десетина минути път с кола, имаше бензинова станция. Но тя работеше само денем — никой не пътуваше нощем по това тясно шосе, което водеше до селището между каменоломната и гробищата. Докторът се наслаждаваше на усамотението — пациентите си приемаше денем в хотел в центъра на града и само на някои определяше визита в къщи през вечерните часове. Злите езици говореха, че с такава чест се удостояват само най-богатите пациентки, лекуващи се за развлечение. Приятно беше на жените да имат работа с доктор, притежаващ хипнотизиращи очи и красиви устни.
Стела Бриш спадаше към пациентките, които Мурхед приемаше във вилата си. Но Стела се лекуваше не за флирт, а защото действително имаше нужда от медицинска помощ.
Патентовани успокоителни препарати, японски магнетичен пояс, озонна възглавница, лечебен дюшек, напълнен с ароматни треви от Бирма и Мадагаскар, магнетофонни ленти, на които бе записано шумолене на дъжд и приглушено цвъртене на жътвари — всичко това помагаше отначало, но скоро престана да действува. Малка беше ползата и от специалните масажи на гърдите и корема, които правеше лично докторът, намокряйки пръстите си със смес от розово масло и джин. Но сънищата с убийствата продължаваха и тези убийства ставаха все по-изтънчени.
След поредния масаж Стела, излетната на кушетката в гостната със запалена цигара, напоена със слаб опиев разтвор, каза:
— Сега не само убивам, а преди това и се забавлявам. Връзвам ръцете и краката на жертвата, вземам щипки за лед и… приятно ми е, когато жертвата надава сърцераздирателни писъци, просто нечовешки. И докато върша главното, дълго гледам как мърдат ръцете и краката, като на оня мексиканец. А после се събуждам и изпитвам разочарование — че това е само сън. Сякаш съм поднесла до устата си чаша с вино и изведнъж то се е изпарило…
Докторът прокара ръка по рамото й.
— А какви са жертвите ви? Мъже или жени? Кои са повече?
— Мъже. И все интересни. Такива… като вас.
— И не ви ли е жал за тях?
— Не. Нали зная, че е само сън и нищо няма да ми направят за това. Като с оня мексиканец. Кажете, докторе…
— Наричайте ме Бен, така ще бъде по-уютно, по-интимно. Вие трябва да се отнасяте към мен не като към лекар, а като към близък приятел. Тогава ще мога по-лесно да ви лекувам. И най-важното, не се стеснявайте, говорете всичко… не се срамувайте. В наше време ние, психотерапевтите, изпълняваме ролята на пастори-изповедници. Нали някога жените казвали на изповедниците си буквално всичко, признавали всичките си грехове, дори и най-срамните…
Стела въздъхна.
— Те получавали опрощение на греховете и излизали от изповедалнята с пречистена душа, с напълно възстановено душевно равновесие. А аз… докато съм тук, добре ми е, но върна ли се в града, в къщи… започвам да мисля какво ще бъде през нощта, как на сън пак ще… Но се плаша, докторе, — извинявайте, Бен — че вече не мога без тези сънища, те са като морфин или хероин. Сякаш съм станала наркоманка. И когато се свечери, изведнъж забелязвам, че си мисля: чака ме удоволствие. Като че ли се готвя да отида на гости у интересни хора или на хубав концерт. Изглежда постепенно се побърквам?
— Не бива да мислите така — произнесе Мурхед със заповеднически тон. — Избийте тези мисли от главата си. У вас няма нищо ненормално, можете да ми вярвате. Вече ви казах, че у всеки човек е вложен агресивен инстинкт, инстинкт на жестокостта, това е пренатална черта…
— Пре… натална?
— Това, което е вложено у човека преди раждането. И тези подсъзнателни инстинкти управляват човека, той им е изцяло подчинен.
— И вие ли?
— И аз, и вашият съпруг, и вашите слугини, и всички ваши познати, всички без изключение. Всички нас ни управляват две главни влечения — влечението към агресия, рушене, убийство, и половото влечение…
— И пастор Уейд ли?
— Да. Те са главните движещи сили на подсъзнателното.
Стела се протегна бавно.
— Значи, е напълно нормално… че това ми е приятно на сън…
Той кимна мълчаливо с глава и я погали по крака. Тя погледна картината, закачена над електрическата ками на.
— Тази картина също ми прави удоволствие. Главата на жената е разместена, ръцете и краката също, и улицата отзад… всички къщи са изкривени на различни страни, като при голямо земетресение.
Мурхед взе цигарата на Стела и я хвърли в пепелницата.
— Да, в тази картина очевидно се е проявило пренаталното влечение към рушене. Този художник загина преди пет години при лов в Африка. И всичките му картини могат да служат за илюстрация на учебници по дълбочинна психология. Ходили ли сте в музея „Гугенхайм“ в Ню Йорк?
— Да, много пъти.
— Там е окачена картина на Делоне — изобразена е кула, която се руши, цялата разкривена, вият се облаци, сякаш е станал взрив, земята е настръхнала… Тази картина доставя наслада, защото отговаря на подсъзнателното ни влечение. Не бива да се учудваме, че децата чупят кукли и измъчват котенца. И че когато се целувате, иска ви се да ухапете, да причините болка. Това е проява на амбивалентността на емоциите — любовта се съчетава с желанието за измъчване, чупене, рушене.
— На мен ми харесват картините на де Коонинг — каза Стела, — наскоро купих две за петнайсет хиляди.
