нещо общо-жаждата за приключения. От тогава те стават неразделни. След завършването си приятелите решават да си „подарят“ едно пътешествие, ала неочаквана буря отклонява самолета им към района, наречен „Бермудски триъгълник“. Така те попадат на място, назовано „Мистичния остров“. Пленени от жестока група пирати, предвождана от братята Рейн, започват да опознават един различен свят. Малко по малко привидно леденото сърце на Джон, започва да се привързва все повече и повече към Ашли. А Рейчъл намира в лицето на Силвър истинската си Любов. Оказва се, че едно приятелство може да се разруши и да загине, заради придателството. Ксев също намира любимия човек по един необичаен начин, понякога на Любовта и трябва много време, за да бъде открита. Но изведнъж се стига до дилемата дали да останат на Мистичния остров или да се върнат в модерния Свят? А във всичко това е заплетена и една магьосница…
Историята:
Лондон е, и разбира се вали. Беше Петък, някой си там Май, когато всички студенти, студентки и други същества, носещи обилен куп книги(наречени по-напряко-зубъри) завършваха последната си година в Оксфорд. Отлично училище, където можеше преспокойно да се побъркаш от учене и въпреки това да не разбереш нищо-научен факт, макар че не трябва да се пропуска това, че Оксфорд си беше един от най- елитните колежи. Че ако не бе на кой му би било притрябвало да прекарва 80% от времето си(отново научен факт)в дъждовен, кален и хладен град, вместо да се излежава на някой от Южняшките плажове… и да учи в кварталното „училище“-съответно. Както и да е. Контрастно на сивото време(и вероятно напук на него)завършващите ученици бяха сменили отегчителните си всекидневни униформи с жълти „пелерини“, които покриваха другото им облекло, което в момента всъщност въобще не си беше от значение. Върху умните им главици бе поставена „грижовно“ килната шапка. Не, не беше жълта, а синя, и то от онова синьо, където трябва да си направиш доста труд, за да не го забележиш. Понеже, както си беше опоменато и по- горе, валеше, първоначалните планове самото завършване да е на огромния двор на колежа се провалиха. Макар да имаше някои доброволци за безплатното къпане на открито. Та, самото събитие се състоя в една зала(отново огромна). Принципно всичко си беше доста колосално, като се започнеше от яденето, преминавайки през „сцената“, върху която „по-видните“ ученици(съществата с книгите, т. е. )щяха да кажат своя рецитал(специялно подготвен предварително)и свършвайки до … лампите. Не можеха да бъдат пропуснати-просто полюлейте си бяха, ами, огромни. Надвиснали над глави на студенти, „същества“ и техните родители.
Както си подобаваше целият випуск се бе разделил на групи-нещо обикновено. На една от тях, обаче, сякаш някой липсваше. Нейният състав се състоеше от две момчета: пепеляво-русо и тъмнокосо и едно чернокосо момиче, което святкаше всеки минаващ наблизо с привлекателните си сини очи. Всъщност то и самата тя си беше такава-привлекателна, не синя. В ръцете си носеше няколко книги, но определено не можеше да се класифицира към зубърите; те си имаха свое уникално излъчване. Момичето се казваше Рейчъл Блейкли.
— Пак закъснява… ПАК-съскаше тя. — Само да ми дойде…
— Коя от двете всъщност? — неадекватно попита русото момче, чието име пък беше Виктор.
— И ти ли искаш да последваш съдбата на Ашли, защото много не ми стана ясно… — отново съскане.
— А, ето я Ксев. На нея какво ще и сториш? За Ашли разбрахме, че я чака „Война И Мир“ по главата. — засмя се чернокосият.
— Мартин… … … … … … … — от очите на Рейчъл, сякаш изкачаха искри, отиващи и на жълтата и пелерина, между другото.
— Здравейте, здравейте! — завика въпросната Ксев. Изпод синята шапка се подаваше закачливо къдрава коса.
— Закъсня — „поздрави“ я Рейчъл. Настоението и в момента бе в унисон с това на времето.
— Ама то Ашли още я няма-оправда се къдрокоската и като срещна погледа на Виктор се ухили широко.
— Ама вие… … … … … …
Рейчъл отново бе прекъсната, ала този път, за разнообразие, от влетяващата нова персона в залата. Блейкли подготви „Война И Мир“ за действие-беше Ашли. Жълтата и пелерина се бе превърнала в тъмно жълта-подгизнала от дъжда. Косата и също беше мокра, но не бе толкова зле. Поне шапчицата и си оставаше все така кълната. Тя се запъти към групата нейни състуденти.
— Закъсняваш-отново пищен „поздрав“ от страна на Рейчъл.
— О, и аз тебе те обичам-отвърна Ашли.
— Спокич, и мене ме удостои със същото-намеси се Ксев, смеейки се. Беше и забавна самата гледка и още повече това, което предстоеше-лек скандал.
— Наистина си супер несериозна. Закъсняваш за часовете, хубаво, преживява се.
— Всички го правят-последва рязък отговор от страна на русокосата девойка-Ашли.
— Закъсняваш за срещи, за купони дори… Но за завършването… … … … … …
— Би ли престанала?
— Уха, женски бой-Виктор доволно потри ръце. Уайлд и Блейкли на свой ред си размениха два бързи погледа и без много да му мислят се нахвърлиха върху горкото момче. Все пак „Война И Мир“ влезе в употреба…
— МОМИЧЕТА, МОМИЧЕТА И… пребит Виктор, може ли за момент?! — повиши децибелите Ксев. Последваха няколко укорителни погледа от учителите наблизо. — Еми, хубаво, значи аз ще си замина самичка с Мартин за Египет да си изследвам пирамидките и да си преживявам нови приключения.
Това определено свърши работа. Ашли спря да гъделичка Виктор, а пък Рейчъл изпусна дебелата книга, която след броени минути се очакваше да се стовари върху главата на момчето.
— Какво искаш да кажеш??? — зашепна русокоската от вълнение.
— Амииииииииииииииииииииии… — провлачи Ксев и остана доволна от последвалия ефект. Всички станаха още по-любопитни.
— Хайде, кажи де… И ако е с Египет-смей да не ме вземеш с тебе!!! — продължи да си настоява Ашли.
— Добре, добре… Бъдете спокойни-баща ми е заел пет билета, но като гледам как мъчите Виктор, май единият ще е в излишък.
— Чакай малко… Баща ти? — озадачи се Рейчъл-Онзи човек, който те пускаше до втори курс само до 11 вечерта и същият онзи човек, който си мислише, че не си се целувала с момче до 10 клас??? Той ти е взел билети за най-страхотното място за приключения на света… Е, или поне едно от най-страхотните, де…
— Е, не точно той… Майка ми го убеди, понеже нали завършвам с отлични оценки, но няма значение сега как съм постигнала това-важното е, че съм. Мдам.
— СТРАХОТНО! — Ашли бе на върха на щастието. — Кога заминаваме? Кога? Когаааааа?
— Имам брошури в чантата си, но ще ви ги покажа после, защото „церемонията“ за завършването почва, а нали Рейчъл си има някакъв рецитал да казва…
— Не ми напомняй, ще съм след зубъра Макнейли, представяте ли си?
— Хехе, отивате си-Уайлд извъртя многозначително очи към тавана и големите полюлей. Рейчъл тъкмо понечи да извади отново „Война И Мир“, когато професорът по Психология и даде знак да се нареди в редичката на тези, които щяха да говорят тази вечер.
— Ашли, ти по-добре отивай зад сцената. Нали тази вечер ще танцувате с останалите танцьори от училище… — подсети я Ксев.
— О, да… Добре, ще се видиме после и да ми стискате палци, еййй…
След тези думи тя се изгуби от погледа на приятелите си и групичката отново остана с два члена по малко… Те се настаниха на столчетата, поставени специялно за случая и зачакаха, с особена липса интерес, да започне празникът.
Виктор прекъсна тишината и подшушна на Ксев:
— На бас, че Рейчъл ще зацепи насред рецитала си или както там му викате.
— Не, според мене Ашли ще се препъне докато танцъва. — добави Ксев.
— Или ще ни убият.
— Най-вероятно последното. Междрудругото имаш поздрави от Заро. Ето картичката.
