влзе в хола за да намери приятелите си, като едва не падна препъвайки се в едно търкаящо се шише.
— Трябва да се махаме от тук — започна Ксев.
— Какво трябва да напарвим? — не чу Ашли.
— Трябва да отиваме на летището. — опита се да надвика музиката Ксев.
— За какво бонище говоприш? — попита Рейчъл и отпи жадно от едно шише с бира.
— Н ебонище а летище-Ксев въздъхна след което задърпа двете момичета към коридора като по пътя подбра и Виктор и Мартин.
— Хей хей… онази тъкмо се анви да… — започан Виктор.
— Няма значение-сряза го Ксев-Татко ми се обади… заради бурята е… няма да можем да летим скоро към Египет. — Лицата на всички помръкнаха-Но ще има затишие през кооето можем да идем на летището и да отпатуваме още тази нощ… затова трябва бързо да се приберем и да съберем багажа си ако искаме да пристигнем утре следобед.
От цялата компания Ашли бе най-разочарована от внезапното напускане на купона.
— Погледни го от добрата страна Аш! — започна да й обяснява спокойно Рейчъл, докаот момичетата пътуваха в таксито — Тази вечер заминаваме. След няколко часа ще сме в Египет! Трябва да се радваш!
Ашли се размърда малко на мястото си и в края на крайщата спря да мрънка. Таксито откара първо Рейчъл, после Ашли и накрая Ксев. Момичетата бяха толкова скоростни в оправянето на багажа, че след не повече от час бяха готови. Ашли разбира се пак закъсня. Речъл както винаги изнервена от вечните закъснения на ’грацията’ тропаше с крак и пред 3 секунди поглеждаше часовника си. Беше облечена в бяло поло с къс ръкав и дълга черна пола. Ксев я наблюдаваше от страни вкопчила се в куфара си, който бе приготвила набързо.
— Ох ако закъснее още малко и тръгвам без нея… — затропа момичето с крак и точно в този момент дъждовните какпки се осветиха от идващо черно такси (те в Англия май бяха черни). От него излезе Ашли облечена в ’изпокъсани’ джинси и розова блузка. В себе си държеше чадър и доста обемен куфар.
— Какво толкова мъкнеш? — попита Ксев, когато момичето се присъедини към приятелките си.
— Ами по голямо място заемат нали се сещаш онези готини обувки, които си ги купих миналото лято бях с теб май… — започна да обяснява Ашли, ала Рейчъл я прекъсна с леко кашляне.
— Закъсня… — оповести й момичето.
— Знам! Е, и?
— Как ’е, й’? След 20 минути трябва да сме си чикирали багажа…
— Ще загубим и десет минути докаот вие се карате и в края на крайщата ще си останем в шибания мокър Лондон! — повиши тон Ксев и прекъсна спора им.
В края на крайщата момичетата се качиха успешно на самолета, който не излетя в близкия един час.
— Уфффф… — изпъшка Ксев и погледна часовника си. Вече е десет вечерта. Дано да тръгне по скоро!
И така те просто си седяха в самолета и буквално „брояха мухите по тавана“, който между другото бе сивкав. Ашли беше застанала до едно от кръглите прозорчета(или казано накратко-люкове)и гледаше разсеяно навън. Ксев се оказа права-действително(колкото и нелепо да звучеше)бурята бе затихнала, ала русокоската бе готова да се обзаложи, че това си беше временно. Но не я интересуваше в момента. Сега единствено си задаваше въпроса: „Кога най-после щяха да тръгнат?“. Тя имаше чувството, че висяха тук от часове и мисълта за забавляващите се студенти на купона направо я влудяваше. Усети как все повече и повече нервното барабанене на пръстите на Рейчъл по малката и чантичка я вбесяваше. Ашли можеше да се сравни единствено с вулкан, който чакаше удобния момент да изригне и да посипе всички с пепел и жупел… да не говориме и за лава…
Най-сетне тя чу онези думи, които искаше:
— Моля затегнете коланите и се пригответе за излитане-гласът идваше някъде от над главите им и определено бе мъжки. Неволно Рейчъл си представи как някой е притиснал с всичка сила устата на горепосочения индивид с кърпа, защото той се чуваше наистина приглушено. Тя изсумтя, защото благодарение да „краткото“ чакане всички вече бяха изпълнили инструкцийте относно коланите.
За разлика от чернокосата си приятелка, настроението на Ашли се промени коренно. Тя направо засия и вълнението относно наближаващото с всичка сила пътуване я обзе напълно. Не след дълго и останалите (дори Рейчъл)последваха примера и. Самолетът излетя и сякаш нейде долу, където бяха преди малко приятелите, останаха всичките проблеми, тревоги и онези неща, които обичаха упорито да човъркат умните им главици.
Понеже самолетът бе частен(бащата на Ксев бе уредил един, заради своите връзки), петимата имаха доста място, в което да се разполагат, като сами пътници, макар и да не можеха много-много да стават от местата си. Изминаха около 45 минути, а те още се носеха някъде из небето. На Ашли вече и бе поомръзнало да гледа надиплените облаци, през които минаваха и усети как започна да и се доспива. Тъкмо щеше да притвори очи, когато сякаш подът под нея се разклати. Момичето се ококори и за момент си помисли, че е сънувала, но… трусът се повтори. Тя погледна към останали и видя, че по лицата им се бе изписало същото недоумение, каквото сигурно имаше и по нейното. Когато самолетът се разклати вече за трети път те отново чуха приглушения мъжки глас някъде над главите си:
— Дръжте се, защото може да подруса… — ала този път той не бе спокоен, както преди.
Рейчъл усети, че не ги чака нищо добро и тогава… се случи нещо, което никой не бе предвидил и което никой и не разбра какво бе всъщност. Заслепи ги наистина ярка светлина, която проби дори и през клепачите на затворените им очи. След което Ашли имаше усещането, че всички те, както и самият самолет, бяха засмукани през нещо като фуния. Тя не знаеше как дори да го илюстрира в съзнанието си, тъй като всичко стана прекалено бързо и особено странно. Те се въртяха вихрено в кръг и ако някой от тях отвореше очи, виждаше единствено размазани цветове на преливащи се в едно образи. Усещането наистина бе неповторимо и вероятно би им харесало, ако знаеха какво ги чака след това… ако въобще всъщност нещо ги чакаше… Сетне всичко замлъкна. Уайлд отвори боязливо очи, бояща се от това, което можеше да види. А всъщност пред погледа и имаше отначало само прах, но постепенно всичко започна да се избистря. Тя пак си беше в самолета и за сега всичко си иглеждаше на мястото. Извърна очи към приятелите си, които бяха втрещени.
— К… Какво стана? — попита с треперещ глас Ксев и усети, че и се повдига.
— И идея си нямам-отвърна и Виктор, като разтърси глава.
— Дали… дали да станем от местата си? — Мартин бе толкова блед, все едно всеки момент щеше да припадне.
— Сигурно сме попаднали в нещо като буря, нали валеше дъжд-предположи Рейчъл, опитвайки се да бъде спокойна. — Няма за какво да се притесняваме. Нали сме живи все пак? — изсмя се нервно. — Дайте да проверим какво става при пилота, а?
— Добре-беше Ашли, леко посъвзела се от емоцийте, които я бяха връхлетяли така внезапно. Тя махна колана си и боязливо стъпи на земята. Странно, чувстваше се вече съвсем нормално. — Е, ще вървим ли? — момичето се обърна към другите и направи опит да се усмихне плахо.
— Е, определено не ми се седи цял век тука-Рейчъл вдигна рамене и след което застана до русокоската. Останалите я последваха.
Мълчаливо стигнаха до вратата, която ги делеше от пилотската кабина. Спогледаха се и после Виктор натисна предпазливо студената дръжка с изтръпнали от вълнение пръсти. Вратата се открехна с леко изкърцване и петимата погледнаха какво имаше зад нея. Ксев почти извика от изненада. Пилотската кабина бе просто… изчезнала. Сякаш се бе ударила силно в нещо огромно, което я беше помело, заедно с пилота. Приятелите бяха ужасени и никой не се сещаше какво да каже. Настъпи тягостна тишина. Такава тишина, че дори Рейчъл нямаше сили да я наруши. Всички гледаха пейзажът разкрил се пред погледа им, на местото на кабината. Не можеха да не си признаят, че бе наистина великолепен. Имаше плаж, толкова чист и просторен, обсипан единствено с красиви мидени черупки. А след плажа малко по малко палмовите дървета се сгъстяваха и образуваха дори горички. По-късно петимата установиха, че бяха изхвърлени с часта от самолета на брега на някакъв океан и, че най-вероятно се намираха на безлюден остров. Това не ги обнадежди много, но Рейчъл все пак измисли някакъв план.
