Кървави сълзи

Кът вдигна безсилно рамене, вече запознат с упоритостта на ааронката.

— Алексис, сигурна ли си? — вежливо я попита нимфата. Другата кимна. — Е, тогава… успех.

Алексис въздъхна облекчено и тъкмо минаваше през пролуката на пещерата, когато чу зад себе си гласа на Фейнт:

— Не забравяй свирката, която ти дадох (без MPS).

Тя не му отвърна нищо, обаче заключвайки, че може би щеше да и бъде полезна тази „джаджа“. Когато излезе навън усети свежия въздух, лъхвайки я приятно в лицето. Личеше си, че бе валяло и гората изглеждаше по-чиста и красива от преди. Ами, сега? Да се търси Рей сигурно не беше едно от най-лесните неща. Алексис се запита къде ли щеше да е тя, ако беше зеленооката пакостница, но… не успя да намери приемлив отговор, затова тръгна по отъпканата пътека, която видя пред себе си. Докато вървеше се оглеждаше предпазливо наоколо и се стараеше да не се отдалечава много от пещерата. След около половин час безмислено обикаляне, ааронката чу някакви странни звуци нейде над главата си. Вдигна поглед нагоре и установи, че два от ниските клона се поклащаха леко. „Странните звуци“ всъщност бяха хлипанията на някой…

— Кой е там? — попита ясно Алексис, неоткъсвайки очи от дървото. Отговор не последва и затова тя повтори въпроса си-Кой е там? Покажи се!

Един от клоновете се счупи с ужасен трясък и точно върху ааронката падна тъмен силует. Обреченият Ангел усети как от шока сърцето и забива лудо, а самата тя трепереше от вълнение. Знаеше много добре какво щеше да последва в това нейно състояние. В миг буквално от ръцете и изкочиха черни въжета, които като огромни змий се увиха около непознатата фигура. Същите тези въжета, сякаш започнаха да изсмукват всичките сили на „противника“, а очите на Алексис станаха сиви, студени и заплашителни. Тя се хранеше от енергията на силуета. Някъде отдалече ааронката чу в главата си глас… познат глас…

— Спри! Недей! Какво… какво правиш? — беше Рей.

Алексис се сепна и въжетата изчезнаха така внезапно, както се бяха и появили. На земята пред нея лежеше демонката, а по нея, където се бяха впили вървите сега имаше червени линий.

— Какво си въобразяваше, че правиш? — попита я с треперещ глас-Какви бяха тези въжета?

— Аз… — започна ааронката-Ти ме стрестна и аз… съжалявам-сведе поглед към земята, което много изненада Рей и най-вече последната дума.

— Какви бяха тези въжета? — повтори въпроса си.

— Никакви-отвърна този път по-остро Алексис. — Няма значение. Да се връщаме в пещерата, че другите… се тревожат къде си. — тя тръгна напред, а Рей я последва смръщено, убедена, че въжетата не са били плод на нейното въображение…

„Проклети ангели… проклети да са… проклети!“ — гневеше се демонката. — „Човек не може да си подреди мислите на спокойствие от тях“-Рей бе свикнала с това да бъде единка, затова и загриженоста на другите и се струваше някак странна. Долу в Ада трудно се създаваха истински приятелства. Лусинда бе единственият демон, който Рей приемаше за приятел.

„Защо ли ми трябваше да напускам Ада?“ — зачуди се зеленооката продължавайки да следва Алексис. — „Живота ми там си беше повече от чудесен… какво ми липсваше, та да го напусна?“ — сцената от преди малко край огънят, изскочи в съзнанието и като по команда. Тъгата набързо отмести гневът и сълзите отново се застичаха по лицето на Рей. — „Имам чуство, че ще се разстопя“ — уплашено призна пред себе си демонката. — „Виждала съм много хора да плачат, но дали не е вредно?“ — обърка се съвсем Рей.

— Алексис… — започна неуверено тя и се закова на мястото си.

— Какво? — попита ааронката.

— Ами искам да те попитам нещо…

— Тук ли? — изуми се Алексис-Не можеш ли да ме попиташ в пещерата? Тук е мокро и студено-оплака се създанието.

— Искам да го разбера тук и сега-демонката тропна с крак и един мокър кичур лилава коса падна пред лицето и. Алексис забеляза удивителна прилика в погледа на Рей и този на малките човешки деца, когато биваха объркани. Личеше си, че демонката се е загубила в мрака на своето собствено съзнание.

— Добре Рей, кажи… какво искаш да знаеш? — примири се ааронката.

— Ами искам да знам дали сълзите са вредни? — попита Рей и погледна плахо към Алексис. Другата се разсмя.

— Не се смей… питам сериозно! — сърдито се сопна зеленооката и се смръщи.

— Добре… добре… извинявай-за втори път през последните 10 минути демонката чу дума, която никога не би предположила, че Алексис ще изрече-Не си ли виждала преди хората да плачат? И въобще ти да не би за първи път да плачеш? — изуми се ааронката.

— Разбира се, че съм виждала хората да плачат, в много от случаите аз съм била причината-похвали се Рей. — А и за твое сведение аз не плача-отвърна надменно демонката надявайки се алексис да се върже.

— Да разбира се, как можах да си го помисля-отвърна и ааронката и извъртя очи към небето-Виж има два вида сълзи-от щастие и от мъка-заобяснява търпеливо Алексис.

— Нима някой би плакъл от щастие? — изуми се Рей.

— Разбира се… сълзите се леят като шампанското… по какви ли не поводи-усмихна се ааронката.

— Ммм… — замисли се Рей-май разбирам. а ти плакала ли си от щастие? — полюбопитства демонката.

— Не за жалост не съм имала дотолкова щастливи мпменти в досегашният си живот, че да стигна до сълзи.

— Щом се плаче, когато човек е щастлив и когато е тъжен, това означава ли, че границата между щастието и нещастието е толкова малка? — продължаваше да разпитва зеленооката.

— Дори по-малка от колкото можеш да си представиш, а сега хайде да се прибираме, че замръзвам, а и ти ми изглеждаш доста бледичка-подкания Алексис,

— Добре, хайде да се връщаме при останалите-поде по-бодро и Рей. — Впрочем бледоста ми се дължи на онези въжета-демонката наблегна ан последната дума.

— Не бях аз виновна-оправда се Алексис. То си и бе така, тя бе запратила въжетата несъзнателно. Не след дълго двете се прибраха в пещерата. Останалите им спъттници изглежда отдавна спяха. Рей и Алексис решиха да последвът примерът им. Уморени и премръзнали те заспаха почти на мигът.

Огъня, който все още гореше в средата на пещерата започна малко по малко да загасва превръщайки се във въглени, докато накая и бледата светлина от въглените изчезна и в пещерата настана непрогледен мрак. Студа започна отново да завладява подслона на спътниците. Съвсем близо до огнището спеше Лиодайн. Тя бе предпочела да е по близо до огъня, понеже е свикнала да живее сред топлотата на природата. Сега тя леко потрепна под лилавото си одеало. Тази тръпка обаче не беше свързана със студа, а по скоро със странния сън, който нимфата сънуваше. Всички спяха, а точно в дъното на пещерата се отваряше таен проход. Огромна черна дупка бе зийнала, а от нея се чуваха писъци, който прокънтяха в цялата пещера…

Лиодайн се събуди рязко и се изправи. Дишаше тежко, а когато сложи ръка на челото си разбра, че й бе избила студена пот. Нимфата се огледа в мрака, ала не видя нищо. Поизчака малко докато очите й свикнат с рязката промяна и примигна. Извърна се към дъното на пещерата и с ужас останови, че видяното в съня беше истина. Беше огромна черна дупка, която играепе ролята на проход. Лиодайн тъкмо примигна отново за да се увери, че това не е просто игра на сенки, ала когато отвори очите си не видя нищо. Само мрак. Тъма…

После някои запуши устата й и тя извика приглушено. Чуха се още няколко пригушени писъци, което означаваше, че и останалите бяха хванати.

Сякаш бяха минали часове от както това се случи. Лиодайн още не знаеше дали това е кошмар или реалност. Отвори очи и видя светлина. Светлина на факли. Усети как цялото й тяло я болеше, особено ръцете й, които бяха здраво вързани зад гърба й. Огледа се и останови, че не е сама. Рей, Кът, Ники, Фейнт и Алексис бяха с нея. Също ги бяха завързали със здрави въжета и така бяха наредили пленниците, че те образуваха един малък кръг. Някъде нещо изкърца и Нимфата чу нечий стъпки. Явно този шум успя да събуди и другарите й.