Кървави сълзи

— Къде ли може да са останалите?

Отговора на въпроса й я чакаше само няколко метра по нагоре. Нечий глас викаше името й. Е този глас много лесно се познаваше, кой друг имаше толкова нежни и същевременно мелодични слова? Нимфата Лиодайн.

— Алексиииис?

— Да! Тук съм.

— Какво правеше там долу? — попита най — очтиво Ники.

— Ами… — замисли се за секунда и в края на крайщата излъга. — …паднах.

— Падна? — погледна я изпод вежди Рей.

— Да! Просто вървях прекалено бързо и не видях един от изникналите корени. Преспънах се и паднах. — Алексис вече по спокойна на бързо измисли някакво обяснение, като същевременно стискаше медальона в ръката си. Самата тя не знаеше защо не им каза истината. Пък и… какво общо имаха те с нея? Защо трябваше да знаят? При тези въпроси Алексис още по здраво стисна медльона си.

— Но… Алексис там няма никакви корени! — отбеляза Лиодайн.

— Е, и? Не знам дали бяха корени? Преспънах се в нещо!! Какво от това? Сега на разпит ли ще ме подлагате! — обречената се тросна и отново загърби другарите си продължавайки да върви все така бързо на пред.

— Внимавай да не паднеш пак някъде! — подметна през ужасния си злобен кикот Рей.

— Гррр… — Алексис само изръмжа и си продължи нататък.

Каква странна компания? Демон, три ангела, един от които обречен, вещица ( Калито с нас ли е? ), полу-котарак полу-демон, и нимфа. Всеки с разлижна Съдба. Всеки с различна цел, и въпреки всичко заедно.

Кръстосваха гората почти цял ден и накрая решиха, че е по добре да останат да пренощуват някъде. Така и сториха. Кът откри малка пещера в която можеха да пренощуват, тъй като според Лиодайн скоро щеше да има страхотна буря. Всеки си заплю място, Кът и Фейнт отидоха да зъберат малко дърва за да запалят огън. Ники отиде да намери нещо за ядене и тъй като на всички им се ядеше месо (с иключение на Лиодайн) решиха да хванат някоя птица или риба от близката река и да я изядат. Лиодайн, която обичаше животинките и всички горски обитатели не бе много съгласна и за това отиде да си набере плодове.

— А къде е Алексис? — попита Нимфата на излизане от пещерата. Единствено Рей бе останала в пещерата и в края на крайщата се оказа принудена да излезе за да намери Алексис.

Сигурно в цялото си желание да бъде сама се е остремила много напред и не е забелзала, че сме спрели за нощувка — помисли си ядно рей, която без никакво желание се катереше по малко хълмче. Лиодайн бе права задаваше се буря и то голяма, ако се съдеше по тъмните облаци, все още бледите светкавици по небето и гкухите гръмотевици, които се засилваха все повече и повече.

— Ангели ходи ги разбери-мърмореше си Рей и след миг в ръцете и се появи красива черна роза. Изглежда пламъците и бяха омръзнали. Една от способностите и бе че създаваше малки и безполезни нещица. — Онзи Кът… толкова е нагъл… ами Алексис… втобще ен мисли… хуква на някъд еи след това „Рей ходи да я търсиш“… ами таиз Ники… много е чалната… ужас… гледаме все едно съм Сатаната. — демонката тръсна глава. Бе започнало да се стъмва. — За какво трябваше да се срещам с тези твари, та ние сме толкова различни…

— Сама го каза-режещият глас на Алексис накара Рей да се обърне.

— А ето къде си била-демонката се смръщи-давай да отиваме към пещерата, че не желая да се мокря.

— Коя си ти, че д ами казваш къде да ходя? — сопна и се ааронката.

— Тази която познава това място-напомн рей и се усмихан широко, нещо което много издразни Алексис, но тя предпочете да си замълчи и да последва зеленооката.

— Ето ви и вас най-после-подвикна Файнт.

— Ммм… риба-демонката почти усети вкусът на ястието.

— Аз я приготвих-похвали се Ники.

— Чудесно надявам се няма отрова за демони в нея-подметна Рей след което се закикоти.

Ники изглеждаше възмутена, но след като хапнаха и демонката похвали кулинарните и умения изглежда остана доволна.

Лека по лека разговорите преминаха към миналото на всеки един. Единствено Рей стоеше на страна и мълчеше. Това бе тема в която нямаше как да се намеси. За първи път от толкова време, демонката усети нуждата от спомени. Тя нямаше минало… Обикновенно бе обективна по всякакви въпроси и обичаше да говори, но сега и се налагаше само да слуша за детството на другите, за техният живот до момента, а тя какво имаше 6 години на кръст-остатъкът липсваше… Една сълза се спусна от окото на Рей. Някаква страна болка пониза сърцето и… искаше и се да знае коя е … да знае кои са родителите и и дали иам брат и сестри, но уви не знаеше…

— я чакайте малко-прекъсна смехът им Алексис-Истина ли е или не съм чуал още прекррасният глас ан нашата демонка? — ааронката се усмихна злорадо и погледна към рей, която бе седнала в найтъмнит ъгъл обгърнала коленете си.

— Миналотоми не те засяга Алексис-сряза я Рей.

— Защо? — попита Лиодай-със сигурност са ти се случили куп интерени неща. — поощри я нимфата.

— Незнам… може би-Рей се изправи и напусна пещерата, оставяйки останалите зяпнали от изненада.

„проклета ааронка“-помисли си демонката. на вън вече валеше като з ведро, но дъждът сега бе най- малката грижа на Рей, дори напротив, някак си той успяваше да успокои гневът забушувал във вените и. Сълзите на дмонката се сляха с дъжовните капки.

„Искам да знам коя съм“-помисли си тя след като се покатери ан ендо по високо дърво — „Искам“

— Винаги съм смятал демоните за странни, но не съм предполагал, че са и напълно неразбираеми- заразсъждава на глас Кът в пещерата, а екотът от каменните стени удвои гласа му много пъти и създаде усещането, че се намираха в просторна зала. Макар и всъщност мястото да си беше съвсем мъничко. Останалите не отвърнаха нищо, пък и още бяха потресени от внезапната реакция на Рей и как тя, съвсем неочаквано, се беше нацупила. Загледаха се във входа на пещерата, където сега валеше като изведро. Мъничките капчици дъжд безмилостно се разбиваха в студените камъни и пръските вода достигаха чак до пътниците, намокрайки я някой плащ, или пък чанта. Алексис извади от своята раничка малко одеало и плътно се покри с него. Вече захладняваше и полъхът на студения вятър ясно се усещаше дори и тук-между тези непробиваеми стени. Загледана в пролуката, през която влязоха преди близо час, тя мълчаливо наблюдаваше как постепенно се смрачаваше и нощта обгръщаше всичко навън. Не след дълго във въздуха се разнесе песента на щурците, известни музиканти в горите из тези предели. Стана такъв непрогледен мрак, че единствената останала им светлина бе припукващия огън, около който се бяха скупчили всички. Пламъчетата хвърляха сенки върху лицата им и им действаха успокоително заедно с „тананикането“ на горящите дърва. Все още нямаше и следа от Рей, която вероятно се бе запиляла нанякъде си, а дъждът бе поспрял, превръщайки се в почти безобидно ръмене. Ааронката се размърда неспокойно на мястото си, но останалите, унесени от мислите си, не забелязаха това. По някакъв необясним начин Алексис се чувстваше задължена на демонката, за дето я бе потърсила преди, защото ако не беше го сторила сигурно сега щеше да се лута загубена из тези гори. Това нейно нелепо „задължение“ с отминаването на времето ставаше все по-настоятелно, въпреки старанията и да го изкорени от съзнанието си. Накрая ааронката не издържа и стана, а одеалото се смъкна от нея, нагънато на една страна.

— Къде отиваш? — попита напевно Лиодайн и вдигна красивите си очи към Обречения Ангел.

— Да… търся Рей. — призна си тя.

— Сама, из тази тъмница? — намеси се и Ники, а крилцата и запърхаха възмутено на гърба и. — Поне някой да дойде с теб. — из пещерата се разнесе одобрителен шепот и някои даже се понадигнаха от местата си.

— Не-отсече бързо Алексис и се смръщи-Ще отида сама. Няма кой да ме изяде, не се безпокойте, освен ако внезапно на щурците не са им поникнали хищни зъби…