Този пък Алексис слушаше внимателно и изпита някакво чувство на успокоение-значи никой от тях не подозираше дори за сънищата, които спохождаха всеки Обречен Ангел и за същността на тяхното значение. Не знаеше защо-но това и подейства добре. Тогава, думите на нимфата, и се стовариха отгоре като бая тежък камък.
— А на къде си се запътила? — „изпя“ въпроса си Лиодайн и се взря с искрящите си очи в ааронката-от тях вече нямаше как да избяга.
— Просто… — Алексис се смръщи и отново бръчицата се появи между веждите и. — Просто се разхождам-завърши предизвикателно тя, сякаш ги подканваше да и кажат, че лъже. Но никой не изрече и думичка, което и се стори доста странно. Тишината и изглеждаше по-тежка от всичко останало, което можеха да кажат неочакваните и спътници и ааронката искаше да се отърве възможно по-бързо от нея. Тя я подтискаше и смазваше като тежък товар, поставен на рамената и. Вече не издържа и без да казва нищо стана. Вгледа се завиждащо в крилата на Кътър. Дали някога и тя щеше да има такива и да усети какво е чувството да летиш? Свъси се още повече, ако това въобще бе възможно. Тъй като явно никой нямаше намерение да наруши тишината и Алексис не щеше да го направи. Без да се усети, краката и сами започнаха да вървят безцелно. Ангелът забеляза това и попита:
— Ей, накъде тръгна?
— Никъде. Ще се поразходя-безразлично отвърна ааронката, увъртайки кичурче от ливата си коса на пръста си.
— Ох, остави я-Рей махна с ръка-Ще се върне, знам го.
— И откога вече можеш да предсказваш какво ще направя? — озъби и се Алексис, а гневът започна отново да се издига на вълни в нея. Демонката се изсмя и се зае да си играе с ново кълъбце огън. Ааронката изръмжа, присви очи и след като се обърна на пети, тръгна накъдето и видеха очите.
Гората и наоколо беше спокойна и сякаш тя я „пореше“ с яда си. Изпод забързаните и стъпки се издигаше прах от пътеката, по която бе поела, но Алексис не обръщаше особено голямо внимание на този факт. Беше пъхнала ръце в джобовете на дрешката си и по едно време напипа в левия някаква хартийка. Любопитството я обзе и тя я извади (хартийката, де). Беше същото листче, дадено и от Лин-Лин, само че сгънато на две. Понеже и без това си нямаше друга работа, ааронката го разтвори и тихичко зачете първия абзац:
— „Вземи ти първата и втора буква от името на мястото, където не си била, ала ще се завърнеш там…“ …Какво ли можеше да значи това? — запита се тя. — Кое може да е това място… Да видим-без да се усети, се настани при клоните на едно старо дърво, покрити с мекичък мъх. — На кое място не съм била, но искам да се завърна там… Хммм… — сякаш в главата и осърдно работеха чаркове, а самата тя се мръщеше на хартийката. — Ами, да! — рече след малко Алексис-Небето… Точно там искам да се завърна… Значи първите букви са „Н“ и „Е“ … Да видиме следващата част от загадката сега… „…после прибави към тях третата буква на името, с което сега се назоваваш ти…“ Назовавам се Алексис… — сигурно би изглеждала доста смешно, казваща на себе си името си-Хммм… Но това не може да се нарече точно назоваване, защото просто това ми е името… По-скоро… думата трябва да е аарон… Точно така, аарон… Следва, че третата буква е… „Р“ …До тук думата е… Аммм… Н-Е-Р… — засрича ааронката и след което проследи с поглед последния абзац от гатанката — „…и като за финал, кажи коя е втората буква на мястото, където си била, ала не ще се завърнеш…“ …Това вече е лесно! — плесна с ръце тя-Идвам от Гаснещите Полета… Думата е… НЕРА? Какво пък значи НЕРА? — Алексис се смръщи. Беше объркала нещо. Тя се върна назад, като се увери, че е сигурна за последните две условия, ала със сигурност не и за първото. — Може пък да не е точно „небе“… Как още наричат Небето? — ааронката погледна нагоре-Рай? Не, май не е това… Горе? Я да видиме… Думата е… Г- О-Р-А… Гора? Ами, че аз съм в гора. Значи без да искам да съм отишла на правилното място… А, сега? — огледа се и чу нечий стъпки. Някой от неочакваните и спътници я бе проследил и това беше…
…Фейнт. Той стъпваше тихо и може би не би го усетила ако не беше стъпил върху една пръчка и я бе счупил.
— Какво правиш тука. — попита го тя.
— Какво друго разхождам се и полюбопитствах какво пише на това листче. — и посочи той се така стоящ листчето в ръцете на Алексис.
— Нищо. Това е лично.
— Както и животът ти. Май не искаш да споделиш истината с тях нали. — каза той с нескрита усмивка. — Знам, че има още неща неспоменати в легендата.
— Но откъде…
— Лесно. Понкога е преимущество, че мога да разговарям с котките. Те разбират хората и един ден срещнах и разговарях с една чийто собственици имали предци който са виждали и даже разговаряли с Обречен Ангел преди да се … хм… изпепели. Този мъж видял ангела записал цялата случка в един дневник и така поколения по поколения предавали тайната. Повечето млади момчета и момичета толкова ви съжалявали, че си мечтаели да срещнат някой от вас да се влюбят и да премахнат това проклятие от вас.
— Виж не ми пука откъде си го научил, но не го казвай на никого. Това е тайна която не трябва да се научи. О и по — добре не си мисли за нея когато си в близост до Рей защото може да чете мисли.
— Благодаря за съвета. Това обяснява защо се засмя когато се замислих за семейството си и брат си, явно и е доставило удоволствие все пакдемоните ги бива само в това да правях хаос и да му се наслаждават.
— Явно да. Е би ли ме оставил искам да си помисля за някой неща.
— Добре както искаш. О и ето нещо от мене. — той и подаде странна свирка. — само котките и кучетата могат дачуват тази свирка. Ако ти трябвам или си в беда свирни. — след което той се завърна край огъня и я остави сама с мислите си…
— Вие ангелите сте много наивни-заяви Рей и притвори очи облегнала се на едно дърво.
— И защо реши така-изръмжа на среща и Кът.
— Ами… погледнете се само… вместо да се наслаждавате на глупоста на хората и да си играете с тях вие им помагате само защото някой казал, че това е нещо „добро“.
— Ами вие демоните постояно сеете раздори, ако не го правехте хората щяха да си живеят спокойно живота без неприятности…
— Да… да… — отекчено се съгласи Рей-И ти щеше да си безработен-тя се усмихна лукаво, оставайки все така със затворени очи.
— Чудя ти се като си толкова добра в раздорите… поне така твърдиш де… защо напусна Ада? — бе ред на ангела да се усмихен лукаво.
— Всъшност-Рей се поизправи и отвори очи-И аз незнам точно… омразна ми… преди време мислех, че да си хавродемон е забавно анреждаш на другите… сма подбираш мисиите си… но по едно време ми доскуча… започнах да губя представа за какво върша тези неща… и реших да напусна… а и там беше малко горещичко… и шефа беше нещастник от третото измерение-оправда се Рей, но съвсем се обърка след този въпрос. Още не и бе станало чсно защо бе напуснала Ада, но сега бе и в най-необичайната компания… нимфа, прокълата, полу-демон и ангел, за капак на всичко.
— Вие двамата няа ли да престанете? — намеси се най-накрая и Лиодай, нотка на радразнение се открояваше в гласът и. Сега той не бе тъй звънлив и спокоен. — Някои от вас имат къде къде по-големи проблеми от вашите… погледнете Алексис, само след 100 години та и по-малко ще се превърне в пепел…
— Да… а ти си изгубила Любовта си-подметна иронично Рей. Не я засягаше дали ще засегне тази нимфа, та тя бе постъпвала така със стотици други същества.
Очите на Лиодайн се наляха със сълзи.
— Вие демоните сте безсърдечни. — едв пророни тя.
— Какво толкова пък казха? — недоумяваше Рей
— Няма значение аккво си казала, а с какъв тон-бе Фейнт, който туко що се бе появил между дървветата.
— И… с какъв тон го казах? — сопна се демонката.
— Ангелите били наивни-измърмори Кът и се изсмя.
— Ама ти какво… — възмути се демонката и тъкмо щеше да се заяде отново, когато при тях се върна и
