Алексис.
Рей отвори уста да продължи, но едва бе издала и звук и той беше заглушен от силен пукот, няколко клони от дървото срещу нея се счупиха и паднаха на земята, а миг по-късно там се озова й сияйно създание. С блясъка на сребристите си косите съществото осветяваше лицата на спътниците, които сега бяха впили погледи в него. То стана, изтупа одеждите си от малките клонки и подпирайки се на ствола на дървото също впери поглед напред, като разучаваше много внимателно създанията застанали срещу нея. Сигурно стояха така близо десетина минути, когато Рей отвори уста и заговори, поглеждайки презрително крилата на създанието.
— Коя си ти и какво правиш тук?
— Аз… съм ангел, казвам се Ники Шау Танчо, но можете да ми викате само Ники. А на вторият въпрос не мога да отговоря, защото самата аз не знам какво правя тук. Както си летях над гората и докосвах с ръка листата, нещо ме дръпна и загубих равновесие. В следващият миг вече бях тук, долу. А вие кои сте?
Рей хвърли поглед към Алексис, която от своя страна погледна към Кътър и Файнт. Точно тогава гласът на Лиодайн проехтя.
— Аз съм горска нимфа, казвам се Лиодайн. Този опашатия е Файнт и е наполовина човек, наполовина котешки демон. Кътър, но по-добре го наричай Кът е ангел, също като теб. Другият ангел в групата е Алексис и…
— Но тя не прилича на ангел — прекъсна я Ники.
— Аз съм Обречен ангел — тихо каза ааронката, на която вече и беше омръзнала до го повтаря.
— Та както бях започнала да казвам — продължи настоятелно Лиодайн — Това е Рей и е демон.
— Демон? — повтори въпросително Ники, но в гласът й не се четеше онова отвращение, с което Алексис го каза първият път, напротив колкото и странно да бе ангелът сякаш беше щастлива, възхитена и дори горда, че стои срещу истински демон.
— Да, някакъв проблем? — ядно попита Рей.
— Не, ни най-малко. Но някой ще ми каже ли, защо такава странна група от същества, представители и на трите свята (Ад, Рай и Земя) стоят невъзмутимо на горска поляна и си говорят? Какво сте намислили?
— Какво правиме тук мисля, че си е само наша работа! — тросна се Рей, когато успя да се съвземе от удивлението, че Ангел може да се възхищава на такива като нея. С тези думи тя целеше да притесни Ники, ала изглежда това явно не се получи. Напротив. Ники невъзмутимо впери очите си в демонката и Алексис неволно си помисли, че сега тя приличаше много на Лин-Лин. Рей, от своя страна, също се втренчи нагло в Ангела и после продължи с режещ глас-И не ми излизай с тези номера, че „случайно си паднала от Горе“! Ангелите никога не „падат“! Какво искаш?
— Ами, всъщност го правят. Падането, де-обясни делово Ники, придала си вид, че не забелязва връждебността в тона на зелеоокото създание-Но онези с по-нисък чин-абаелите4. Питайте Алексис-нали при нея беше изпратен такъв… Ау! — моментално зениците на Ангела се разшириха от ужас и тя прикри с мъничките си ръчички устата си-явен знак, че бе казала повече, отколкото беше нужно. Сега погледите се приковаха учудващо бързо към ааронката. Отпървом Алексис си придаде вид, че не ги забелязва, ала след минута, вече бе немислимо да се преструва. Всичките-Кът, Рей, Лиодайн и Фейнт я бяха зяпнали и нямаха никаквото намерение да отместят очите си от нея. Ааронката се прокашля, надявайки се да измисли подходяща версия за казаното от Ники, въпреки че и самата тя се питаше защо Ангелът знаеше. Тъкмо отвори уста, за да проговори (макар и да не знаеше точно какво), когато Кът попита:
— Защо не знам, че са изпратили абаел? — Ники махна ръчичките от устата си и проговори. Този път гласът и бе сериозен.
— Защото, не мисля, че тука точно му е мястото за обсъждане на такива важни неща-тя вирна нослето си във въздуха, с което целеше да си предаде допълнителна важност.
— От кога изпращат абаели и на Обречени Ангели? — продължаваше със своите въпроси Кът. Нямаше никаквото намерение да се откаже. Обаче Ники пропусна това покрай ушите си и се заигра с пеперудата, която бе кацнала на ръката и. — Ами ти? — обърна се този път към Алексис и тя се сепна-Знаеш ли защо са го изпратили?
— Аз… — започна ааронката. Точно в момента и се искаше да бъде навсякъде, но не и тука. — Какво въобще те засяга? — рязко попита тя, като видя, че Кътър се кани да запали още една цигара. Ангелът се смути (незнайно защо) и измърмори:
— Просто ей така. Би трябвало да знам. Нали и аз идвам от Горе. Странно-той се свъси и заби поглед в земята. Ники спря да си играе с пеперудката и погледна останалите с бляскавите си очи.
— Еми, така и така си нямаме никаква работа… — заговори тя, а крилата и енергично започнаха да пърхат. — Хайде да огледаме гората, а?
Алексис се досети, че Ангелът просто се опитваше да отклони вниманието от абаелите, ала бе една сред малкото. Останалите закимаха отвърдително… всички, без Рей.
— Аз вече я знам цялата! — невъзмутимо рече тя, ала никой не и обърна внимание.
— Тъкмо ще ни разведеш наоколо-предложи Ники и на лицето и се появи 24каратова усмивка. Демонката измърмори нещо, явно се бунтуваше, ала повлечена от „тълпата“ тръгна по близката пътека, осеяна с безброй много паднали зелени листа, тревички и шума от миналата Есен. Докато вървяха, над главите им любопитно ги наблюдаваха обитателите на тази многовековна гора: катерици, птички. Повечето от тези животинки гледаха възмутено Рей-явно още не бяха забравили поразийте, които бе направила. Алексис подритваше някакво камъче, мислейки за казаното от Ангела преди малко, когато Кът я догони.
— Ей-започна той, търсейки точните думи-Питах се…
— Каквото и да се питаш-няма да ти кажа-прекъсна го ааронката, без дори да го погледне. Не и се разговаряше с никой.
— Ами тогава… — продължи неприятно изненадан Ангелът-Дали…
— Не-безразлично отвърна Алексис, макар и да не знаеше за какво става дума.
— Не мога да разбера защо си си изградила някакви стени около себе си-каза го на един дъх, боейки се да не бъде отново прекъснат. Този път Алексис го погледна, взря се в дълбоките му сини очи и се намръщи.
— Точно ти недей да ми говориш какво съм правила. Нищо не знаеш за мен! — повиши тон тя и забърза напред.
— Може би, защото на никой не искаш да кажеш-подвикна след нея Кът, но ааронката не му отвърна. Отново се беше ядосала и не забави крачка чак след като се отдалечи доста от останалите. Забила все поглед в земята, Алексис усети как невидима ръка я дърпа силно за глезена. Загубила равновесие, тя се препъна и заспуска през глава по някакъв склон. Същият склон, който бе вдясно на пътеката им. Не спря сигурно чак до края му. Беше затворила очи от ужас и изненада и когато ги отвори зърна пред себе си…
— Лин-Лин?! — изненадано проговори ааронката, а всичко я болеше-Ти ли ме дръпна?
— Ами… да-смути се създанието. Беше със същите дрешки, както и предишният път-Извинявай.
— Какви ги вършиш? Защо го направи? — нахвърли и се Алексис.
— Чакай, чакай… — зауспокоява я Лин-Лин и като плесна с ръце, сякаш цялата болка и охлузвания на ааронката изчезнаха.
— Какво направи?
— Абаелски работи-изхихика се-Но да караме по същество, че пак нямам време. Ти разреши загатката, браво! Малко бавничко, но все пак… Както и да е. Ето ти този… да го наречеме-медальон. — тя и подаде лъскаво нещо във формата на продълговато листо.
— И за какво ми е? Вярно, красиво е, ама… — учуди се Алексис като се изправи, все загледана в „дрънкулката“.
— Когато намериш точното му място, пак ще се появя.
— Ама… чакай сега. Какво искаш да кажеш? Много е… неразбираемо. — обаче Лин-Лин не и отговори. Чу се познатото щракване на фотоапарат и абаелът изчезна. Алексис се огледа на всички посоки и след като се увери, че създанието нямаше да се върне, запита:
