Кървави сълзи

— Виж ти какво си имаме тук? — беше ужасен, съскащ и противен мъжки глас. Две кално кафеви очи се впериха в Лиодайн и тя потрепна. — Що за създания сте вие?

До тях се приближи някакво същество, цялото в кал и кръв, толкова мръсно и гнусно, че Лиодайн се изуми как съумя да не повърне. Имаше остри мръсни зъби, а от устата му висеше нещо, което много приличаше на остатък от нечие черво. Нимфата веднага се опита да предположи що за създание е това. В началото го помисли за гоблин, ала едва ли гоблините бяха толкова… мръсни!

— Май тази вечер ще ядем най — различни видеове месо… хахахахаха. — въпросното същество си изхили зловещо, а думите му бяха посрещнати със силни увации от страна на още десетина такива същества.

— Какво искате от нас? — чу се разтреперения глас на Ники.

— Нищо мило ангелче. Просто искаме да си хапнем добре. — отвърна изчадието. — Тук сме останали само петнайсет от нашия род и от години се храним със жалки плъхове и кльощави сърни. Искаме малко свежо, вкусно и сочно месце… — той се облиза и очите му обхванаха цялата група жертви.

— Род? — беше ред на Алексис да се обади. — Вие наричате себе си род?

— На нея първо й клъцнете крилцата. — нареди съществото на останалите. Той се различаваше от всички останали само по това, че е пет пъти по грозен от тях, по което Лиодайн предположи, че е нещо като техен господар.

— Петнайсет? Петнайсет от вашия род? — попита Лиодайн като се опитваше да си представи колко ли опасни са петнайсетима срещу цял отряд странници. Единственото с което можеше Лио да ги победи бяха удължаващите й се нокти на ръцете, ала не знаеше какви бяха способностите на останалите и за това не предприе нищо.

— А на нея й извадете хубавите оченца и й съдерете косата. — отвърна господаря като огледа дългата сребристо бяла коса на нимфата, която се спускаше чак до кръста й. В този момент се чу ужасния ехиден кикот на Рей, който се превърна в нестихващ смях. Всички извърнаха учудени погледи към демонката. Тъкмо господаря отвори уста за да каже нещо и си остана с отворената уста. Никой не разбра от къде ртей намери толкова сили за да скъска въжетата, които бяха здраво завързани около ръцете й.

— Ха! — извика тя и се хвърли към съществата раздавайки юмруци на ляво на дясно. Тъй акто те бяха толкова изумени и нямаха време да реагират бързо падаха на земята. Съвсем скоро обаче се съвзеха и също се нахвълиха на демонката, която едва им смогваше. Бяха и петнайсетте, а тя беше една.

— Рей! Развържи ни!!! — извика в паника Алексис, когато единия от тях се приближи до нея, а от устата му течаха лиги. За съжаление Рей не можеше да направи нищо и за това на Алексис й се наложи да се справя сама. От завързаните й ръце излязоха черни въжета, които се увиха като примка покрай врата на съществото и го удушиха. В края на крайщата всички се измъкнаха от въжетата — Фейнт се превърна изцяло в котка и лукаво се изплъзна, Кът със доста усилие успя да разкъса въжетата, Алексис накара черните въжета, които излизаха от ръцете й да развърже другите и накрая само Лиодайн остана още вързана. Беше прекалено нежна и не беше свикнала на такива премеждия, така че каквото и да правеше ръцете си й бяха все така здраво вързани, докато накрая не дойде Фейнт да й помогне. Когато отново се почувства свободна Лиодайн удължи ноктите си и последна се впусна в боя, който беше почти към своя край.

След като Фейнт отвърза Лиодайн той извади камата си с въжета, Завъртя я и в този момент той скочи и с невероятна сила заби камата в едно от близките същества. Невероятната сила разцепи черепът на съществото на две. Фейнт се усмихна след което когато забеляза малката групичка същества заобиколили го той се завъртя и така се предпази от съществата, даже отряза по някой пръст. Когато му омръзна да ги разиграва той бързо прибра камата и със нокти той посече още 2 същества а другите три предпочетоха да си опитат късмета с някой от другите пътници…

Рей набързо промени мнението си, че огнените кълба са безполезни. Изглежда битката я развеселяваше тъй като постоянно се смееше.

„Какво ли се учудвам… та нали е демон свикнала е да живее в хаос“-помисли си Алексис.

— Това го чух-подметна Рей към ааронката, която се стъписа и закова на мястото си. Нима тази демонка четеше мисли вместо да се концентрира върху битката? Уви бе точно така и Алексис си помисли, че на дали някога щеше да я разбере… напълно. Едно от създанията замахан към Рей която отскочи пъргаво назад. Призимявайки се гърбът и опря в нещо пухкаво-чифт крила.

— Ники как ти се струва подобно преживяване? — попита демонката без дори да провери кой от ангелите е до нея.

— Ако бях Ники щях да ти отговоря-беше Кът.

— Ужас! — възкликна демонката и запрати поредното огнено кълбо към поредната отвратителна твар- Бия се рамо до рамо с този празноглав ангел-тя изрече думите на глас, най-малкото за да ядоса Кът, но това изглежда му бе най-малката грижа, хапливите приказки на зеленооката не го вълнуваха ни най-малко. — Аз изчезвам-Рей подскочи и след миг застана пред Алексис.

— Здрасти-поздрави Рей с грейнала усмивка.

— На какво толкова се радваш? — попита я изнервено Алексис.

— Залегни-демонката бутна ааронката на земята и запращайки поредното огнено кълбо изпепели една брадва летяща към нея. ааронката се стъписа.

— Хайде ставай-Рей и подаде ръка-Еми радвам се на чудесните физически упражнения.

— На това ли му викаш физически упражнения? — изуми се алексис и удоши поредната твар.

— Ами да… вие ангелите какво правите за да се грижите за тялото си? — попита съвсем простичко Рей.

— Наистина си меко казано „чалната“-обопщи Алексис.

— Благодаря-поредната 24 каратова усмивка се появи по лицето и. — А защо ме излъга за въжетата- зеленооката запрати едно огнено кълбо към демона с който се биеше Кът.

— Хей опърли ми крилата-оплака се ангелът.

— Знам… можех да проявя и повече точност… ноо… — тя се издигна на няколко метра над земята.

Алексис само поклати глава след което продължи да се бие в пълно мълчание.

Кроу се загледа в пещерата. Преди малко беше чул звуци на битка и сега беше само на няколко метра от нея. Надникна вътре и видя нещо странно. В края на пещерата имаше черна дупка. Без да мисли, той мина през нея и очите му се ококориха. На поляната на която беше излязъл имаше какви ли не същества — нимфа, котешки демон, два ангела, един демон и много странни същества. Едно от тези кални създания се запъти към него в опит да избяга от сражението, но вмпира го уби без дори да помръдва. Всъщност той заби зъбите си във вратът на създанието, но го направи толкова бързо, че за очите на простосмъртен, той все едно не помръдна. Още две същества се опитаха да избягат но вампирът ги уби със смайваща бързина. Останаха само още три и те бързо бяха погубени от демона. След като битката приключи всички се обърнаха към новодошлия.

— А ти си…? — попита котешкия демон.

— Кроу. — отговори спокойно вампирът. Нямаше шанс тези същества да са агенти на Гилдията на Вампирите, така че едва ли щяха да издадът местонахождението му на преследващите го вампири.

— Аз съм Фейнт. — отговори коткоподобното същество. — А това са… — но не продължи демонката му запуши устата и каза: — И защо смяташ, че трябва да ти имаме доверие?

— Да съм казъл, че се нуждая от доверието ви? Въпреки че няма как да не призная, че е ужасно странно ангели и демони да се бият заедно срещу някакви странни същества — отговори заядливо Кроу, но точно тогава…

…се чу измяукване. Фейнт веднага наостри уши и се обърна към отвора, пред който стоеше едно коте. Не след дълго на бегом влезе и едно момиче с бяла чуплива коса, която достигаща до раменете й. Беше загърната с пътен плащ, по който си личеше, че момичето не малко бе скитало из горите. Не бе никак висока около 150 см.

— Какво става тук? — попита позапъхтяно то.

— А ти пък коя си? — тросна се Рей.