Често слизали от Небето и завладявали нечие човешко сърце. Хората не можели като тях да владеят чувствата си и моментално се влюбвали в красивите им лица. Когато Ангелът си отидел, човеците страдали и често изпадали в бездната на Отчаянието, техният Живот бил приключил. Но това не спряло Обречените, те продължили да напускат Небесните си ложета все по-често и по-често, докато всички хора не били почти изгубени в своята несподелена Любов. Любовта, макар и често пъти подценявана, можела да нанесе болезнени рани. Тя понякога ставала като отрова, течаща във вените и мразяваща кръвта. Именно такава Любов носели Обречените Ангели. Тогава Господарят на Небето и всичко останало, видял несправедливостта на своите прелестни създания, решил да ги накаже за непростимите им дела. Обрекъл ги на вечно изгнаничество. Отнел крилата им и ги изгонил от Небето. Кръвта им била отдавна прокълната, защото никой нямал право да си играе с чувствата. Единственото, което те запазили било красотата си, макар и тя да била вече покварена без липсата на Слънцето. Тези Ангели вече не изчезвали в Светлината, а ставали на пепел, стъпквана в последствие от хората. Но имало шанс да си възвърнат Небесните ложи. Отговорът отново бил Любовта. И то истинската. Ако успеел някой да се влюби в тях в сегашния им облик непринудено. Тогава всички Обречени Ангели щели да възвърнат предишната си прелест и да се извисят със своите криле към Небето. Но… ако това не се случило в едно столетие-вече късият земен Живот на Ангелът изчезвал в забрава.
Изминали векове, ала наказанието все още стояло надвиснало над прелестните същества, които гниели в полета пълни с пепелта на техните предци. Гниели в своята самота, а кръвта във вените им си течала все тъй прокълната и напомняла за непростимите им дела. Очите им били тъжни и те чакали да дойде техния край…“
Всеки знаеше Легедната за Обречените Ангели, а този, който не я, биваше смятан за неук.
…В един случаен ден, някога, никой не знае кога точно, Обреченият Ангел Алексис2 крачеше нагоре-надолу из Гаснещите полета, а прахта се надигаше на облачета изпод краката и. Огромните и сивкави очи бяха забити в земята и от тях се стичаха сълзи. Тя не знаеше за кое по-напред да плаче-защото току що бе загубила аарона3, на който бе държала най-много през краткия си досега 17годишен Живот или за прокобата тегнеща дори и над самата нея. Тази нощ отново бе сънувала същия силует, когото виждаше в сънищата си винаги и ааронката бе напълно сигурна, че това бе човекът или каквото и същество да беше, в който щеше да се влюби и да освободи себе си и останалите от изгнанието.
От седмици наред Алексис си мислише, че трябва да напусне Полетата и да тръгне да го търси. Отначало тази идея и се стори безрасъдна, но с течение на времето спечели симпатийте и. Единственото, което още я задържаше бе старата ааронка Фай, но тъй като днес тя се бе превърнала пред очите и в пепел, Алексис не виждаше смисъл да протаква повече „пътешествието“ си. Тя събра набързо нещата си в малка изпокъсана раничка, като сълзите още се стичаха по бузите и. Сетне отметна длъгата си лилава коса от лицето си и тръгна да където и видеха очи, без да се сбогува с никой…
Небето беше сравнително ясно, само тук таме се белееха малки облачета. Слънцето грееше толкова силно, че заслепяваше хората, които вървяха по прашните улици. Те бършеха потта от лицата си и честичко поглеждаха към небесата. Едно момиченце не можеше да откъсне поглед от необятно сините му предели. То вървеше напред без да гледа пред себе си. Дори не забеляза как е стъпила на шосето. Пътят от училище до дома му му беше толкова познат, че не се изненада от факта, че е изминало такова разстояние без да се усети. Точно когато се извъртя да види дали не се задава кола чу оглушителният звук от клаксон, но беше късно… Малкото му телце бе проснато на земята. Наоколо хората се разпищяха и го наобиколиха. От цялата тази еуфория се измъкна бледият образ на загиналото дете и гледаше уплашено ставащото, стурваше му се някак неестествено, странно и толкова объркано. Зад него се приближи едно красиво момиче на около петнадесет години. Имаше дълги сребристи коси и пъстри зеленикаво сини очи. Кожата и беше бяла и се сливаше с великолепните и одежди. Тя се усмихна плахо и положи ръка върху рамото на детето.
— Здравей! — тихо каза тя.
— Коя си ти? — попита изненадано то.
— Казвам се Ники Шау Танчо и съм Асистент в училището за ангели. А ти трябва да си Анабела, нали така?
— Да. От къде знаеш?
— Не чу ли какво ти казах преди малко — аз съм ангел.
— А-а-ангел?
— Да. Хайде, ела с мен в училището ще ти обяснят всичко. На този етап аз трябва само да те заведа там.
— Но…
Анабела не можа да възрази, Ники разпери крилете си и закри с тях себе си и момичето. Двете изчезнаха и миг по-късно се озоваха в една красива бяла стая. Тя беше някак особена. Нямаше прозорци, но за сметка на това беше изключително светла, което не се дължеше само на цвета на стените. В единият и край имаше бюро и зад него стоеше младо момиче. Ники и Анабела се приближиха към нея и чак тогава тя вдигна поглед от книжата, които попълваше и с широка усмивка каза:
— Ааа Ники виждам, че ни водиш ново ангелче.
— Да, така е. Би ли я поела от тук нататък, че днес имам малко работа?
— Разбира се, върви и не се притеснявай.
Ники се сбогува с Анабела, размаха криле и отлетя, като мина през стената все едно беше направена от дим. От доста време насам ангелът не изпитваше радост от работата си. Помнеше с каква радост изпълняваше мисии, как развеждаше новопостъпилите ангели из Рая, как обичаше да говори с тях. Но сега нещо и пречеше, усещаше празнина в душата си и не можеше да се отдаде на работата си. Сърцето й я тласкаше към нов свят, нови изпитания, дивият му ритъм вече не я свърташе из пределите на този подреден свят. През последните няколко дни в главата й се въртяха мисли за бягство от училището и от Рая. Всеки път щом се отдадеше на такива терзания после се чувстваше виновна. Не можеше да напусне току така тези, които я бяха подслонили и отгледали, но и не можеше повече да остане тук. Колкото повече мислеше затова толкова по назад оставаха угризенията и идваше желанието за опознаване на разбърканият, хаотичен и несъвършен свят на хората. Ники летеше все на север без дори да осъзнава къде я водят крилете. Не знаеше накъде отива, не знаеше какво търси и дори какво смята да прави, но знаеше едно и това и стигаше беше напуснала Рая и я чакаше един нов, съвсем различен живот.
Всяко живо същество на този Свят прави своите избори и решение относно Живота. Това е нещо напълно норамлно и естествено във вечни кръговрат на Света. Едни избягват от истинското си Аз за да живеят друг живот, бил той и по спокоен или не. Всеки бяга от някава сянка на миналото си, всеки прави жертви относно Живота. Причините са толкова безбройни, колкото и се звездите в Галактиката ни. Едни променят Живота си коренно, заради омраза, заради алчност, заради приятелство или… заради любов.
Един Живот, който всеки би искал да живее. Спокоен. Изпълнен с топлина и обич.
Може ли едно просто на пръв път чувсто да те накара да се откажеш от всичко, което имаш. Било то и най-красивото? Нима? Щом загърбваш Живота си, така подреден и съвършен значи има само едно единствено нещо, което може да те накара да извършиш това деяние. А именно Любовта. Чувство, изпитано от всеки човек, ангел или демон. Нещо по красиво от Природата. Нещо по висше от Мъдростта. Нещо, което променя Света в който живееш. Влюбен ли си каквото и да ти се случва ти виждаш винаги най-добрите му страни. Това е като да сложиш розови очила и с най-лъчезарната си усмивка да обикаляш Света. Като да видиш Красотата на Звяра! Точно! Това е Любов, едно найстина доста абстрактно понятие.
Щастливи са онези дето са изпитали това чувство, ала същевременно и нещастни. Любовта не винаги може да те направи истински щастлив. Особено, когато човека за когото копнееш е тъй… недостижим. Той е някъде. Някъде из студения Свят и ти трябва да го намериш. При всеки неуспешен опит онова пламъче надежда, която гори в сърцето ти при всяко ново начинание бавно гасне.
Това бе и историята на Лиодайн. Красивата Нимфа идваща от дербите на Гората. Не виждала никога преди човешки очи.
Тя имаше всичко. Красив и уютен дом и семейство, което малцина имаха. Сред сребърните потоци и красотата на Природата — там бе домът на Лиодайн и семейството й. Ала един ден се случи това… тя просто береше поредния голям букет за майка си, когато срещна Него! Онзи заблуден и ранен пътник, който безпомощно падна в ръцете й. Тя бе до него. През всичките онези дълги и трудни нощи тя бе до него.
