Държеше ръката му и се молеше той да оздравее.
Когато Той си вазвърна силите с Лиодайн бяха неразделни. Родителите й виждаха как Любовта наднича от очите на дъщеря им и не пожелаха тя да страда, като отдаде сърцето си на простосмъртен непознат. Ала тя вече го бе отдала, още тогава… още онзи слънчев следобед, когато Той дойде за помощ при нея… зад множеството драскотини и рани… зад вродената му грубост, Лиодайн го обичаше. Една сутрин се събуди сам сред лилавите коприни на леглото си и разбра съдбовната новина. Него го нямаше. Колкото и да я обеждаваха родитеите й, Лидайн не повярва на техните думи, че бил избягал с простосмъртна жена. Тя заеше, че Той е някъде тям и я чака!
И така една нощ, докато се взираше във звездите Лиодайн сякаш видя неговата усмивка, чу неговия глас и решително наметна плаща си.
— Искам да се грижиш за Мама и Татко докаот ме няма. Скоро ще се върна и ще ти донеса много много красиви неща. Искам до тогава да си станала още по красива — Лиодайн бе клекнала до малката си сестричка, която плачеше.
Нимфата замина. Не каза нищо на родителите си. Просто замина и пое несигурния път на Любовта…
Беше късно вечерта. Студени капки дъжд започнаха равномерно да барабанят по прозорците на една от малкото къщи, която още не спеше.
Но нека погледнем по отблизо. Младо момиче на около седемнайсет със причудлив външен вид, седеше зад една голяма карта, на едно още по причудливо място и я разучаваше. Мърдаше леко пръстите си по пожълтелия от времето пергамент и със паче перо (неприсъщо за нормален човек) записваше странните имена на меснотите, които бяха на картата. След което отваряше голям речник на древните езици, подвързан със зелене подвързия от меко кадифе и инкрустиран със малки диамандчета и до всяко едно от преди това записаните имена сега добавяше по още едно на вече разбираем за всеки нормален човек език.
Вратата на малката стая се отвори със леко проскърцване и вътре влезе вече повяхваща жена със син пенюар. Тя отиде дпо прозореца и безмълвно го затвори, след което се обърна към момичето:
— Сора, вече е един часа посреднощ, кога най-сетне ще си лягаш?
Една грамотевица светна навън и освети ярко помещението, след което се чу гръм.
— Съжелявам, мамо, ей сга си лягам.
— Утре е важен ден! Ще отидем до града и трябва да си свежа.
— Но, аз мислех…
— Без възражения млада госпожице, хайде заминавай да си лягаш и остави тези иероглифи за друг път! — и жената нежно издърпа от ръцете на дъщеря си речника и пачето перо, и ги остави на бюрото, след което посочи към, леглото — Да не се налага да идвам отново.
Сора погледна с голямо нежелание меките сатенени завивки, но след като чу врата да се затваря зад гърба на майка й отново взе речника и продължи работата си. Но не се мина и около четвърт час и очите й започнаха да й натежават и тя сама реши, че е време да си ляга. Огаси лампите в помещението само с едно плясване на ръце и потъна в дълбок сън.
Изведнъж се озова на прекрасно място. Намираше се в сърцевината на вековна гора. Беше цялата зелена, а меките лъчи на слънцето успяваха да погалят и най-малкия стрък трева по земята.
— Изумително. — каза си момичето и тръгна да разучава мястото. Вътрешно й се струваше изключително познато това място все едно бе идвала и преди тук, но в същото време непознатостта му я плашеше…
— Кроу! Погледни! — каза един мъж с черна коса и посочи другия край на улицата.
Кроу Траск проследи погледа на този до себе си. В края на тъмната улица се появи един едър човек. „Сочна плячка“ — помисли си Кроу. Артуа тръгна към мъжа, но Траск го сграбчи за ръката и изсъска „чакай!“.
— Но… аз го видях! Аз трябва да му изпия крувчицата, Кроу! — изхленчи Артуа
— Тихо! И не ме наричай Кроу. За тебе съм господар, капитан или господин Траск. И от мен да мине просто Траск.
— Какво? По дяволите какво ти става Кроу? Променяш се. Някога бяхме приятели.
— Някога… — тихо промулви Траск.
Едрия муж приближаваше. С бързина неприсъща за обикновен човек, Кроу се затича към мъжа и се нахвърли върху него преди горкия човечец да успее да реагира. Острите зъби на белокосият вампир се забиха във врата на простосмуртния. Изведнъж Траск чу ужасен вик. Изправи се и видя една красива жена и две деца, които гледаха ужасено кум вампира или по-точно към едрия мъж отдолу, които май им беше роднина. И тогава отново изпита онова чувство. Чувство, което го мъчеше от около една година всеки път, когато убиеше човек. Сега беше по-силно. Ужасеното лице на жената и децата плачещи за баща си болезнено усилваха това чувство, което Кроу с тъга наричаше „вина“. С болка Траск осъзнаваше че се превръща в нещо ужасно — вампир със съвест.
Артуа обаче гледайки жената с децата не виждаше ужасени хора, а просто храна. С типична за вампир ловкост той скочи и се нахвърли върхо жената. Да… тя изглеждаше най — сочната. Без да осъзнава какво прави, воден от инстинкта си, Кроу се нахвърли върху чернокосия вампир преди тои да успее да си забие зъбите в врата на дамата. Двамата се сборичкаха и Артуа разярен и гладен за малко да захапе Траск. Кроу, осъзнавайки че единствената му възможност да се спаси е ако убие другаря си извади от джоба сребърен нож и го заби в корема на Артуа. Тои изгоря и от тялото му остана само пепел.
Белокосият вампир се огледа и видя че маиката с децата вече е избягала. После се замисли. Току що тои беше убил вампир. И то не кои да е, а сина на един от висшестоящите в Общността на Вампирите. Знаеше че макар и самият тои да е Капитан на Армията на вампирите (което беше висок и уважаван пост) го очакваше ужасна судба за стореното. Сега Кроу беше на 111 години и беше един от наи-талантливите млади вампири, поне според думите на самият Президент на Общността, макар и в сравнение с повечето „нормални“ вампири въобще да не беше чак толкова млад.
Но вече беше късно… Траск осъзнаваше че единствения начин да се спаси е да живее в изгнание. Странно защо, но осъзна че не е чак толкова недоволен от това, което се случи току що. Макар и според Общността да няма вампир със „съвест“, Кроу беше виждал много вампири, умряли заради това че са се отказали да обиват хора. А сега тои беше такъв. Изпитваше вина за това че в продължение на 105 години се е хранил като е убивал невинни хора, повечето от тях със семейства. От около 3-ч месеца дори сънуваше кошмари, в които духовете на убитите от него го нападаха и го разкъсваха. Опитваше се да не обруща внимание на всичко това, но днес всичко се обърна с главата надолу. Тои просто не можеше да гледа как Артуа ще убие горката жена, а след това и децата и. И в опита си да го спре го беше убил… да… сега вече Кроу Траск бе6е напуснал Общността и беше свободен вампир, живеещ в изгнание.
И така 9 месеца той живя, като обикаляше различни градове и се хранеше с животни в горите. Днес навършваше 112 години, но за хората си бе обикновен младеж на 19.
Вървеше по една тъмна уличка в покраинините на един голям град. След малко щеше да навърши 112 години. Бяха изминали около 9 месеца от както беше „напуснал“ Общността. Беше се заклел да не близва повече човешка кръв освен в краен случай или ако човека не беше вече мъртъв. Сега се прехранваше само с животинска крув и живееше главно по горите, където имаше доста „храна“. От време на време (както например сега) обикаляше из близките градове и научаваше какво става по света.
Изведнъж нещо привлече вниманието му. Нещо като сянка, която леко се размурда и изчезна след като Траск спря. Белокосият вампир бръкна в джоба си за да се увери че ножа му е налесно и внимателно се огледа. чу лек шепот точно зад гурба си:
— Честит рожден ден, Кроу. — Траск се обурна, но не видя никои. Изведнъж интуицията му подсказа да се мрудне и той се хвърли настрани, избягвайки един летящ към него камък с големината на главата му. Кроу извади сребурния си нож и видя нападателя. Както и предполагаше това беше вампирът Амос Радбърн — един от малкото, които знаеха първото му име, Майор в Армията.
— Ооо, Амос. От кога не сме се виждали. Близо година, а? — Кроу беше опитен боец и не се страхуваше от Радбърн. — Как вървят нещата Там?
— Не смеи да споменаваш Общността, предателио! Винаги съм знаел че си мекушав идиот, винаги!
— Но винаги си бил с по-нисък ранк от моя, винаги си бил мои подчинен — каза злобно Траск — Но сега
