предполагам са те назначили на моя пост, като Капитан. Или като се замисля… щом си тук и сега, маи не са те назначили, а?
— Назначиха онзи идиот Тревър Хъл, но все едно. Сега аз ще доставя главата ти лично на Пресидента и ще стана Генерал!
— Нима си вярваш? Ти никога няма да станеш добър боец.
Разярен, Амос се нахвърли върху Кроу, които ловко отскочи на страни и ритна Радбърн в гърба. Майора се изправи и отново атакува, но със същия неуспех.
— Хора вече не убивам, но вампири… — промълви Кроу. След като Амос се отказа да го повали на земята и извади пистолет, Траск реши да деиства бързо и прати ножа си право към сърцето на Радбърн. Тои обаче отскочи на страни и ножа се заби в ръката му. Без да чака повече, Кроу се нахвърли върху гърчещия се от болка вампир и му изпи кръвта. „Вкусно“ — каза на себе си белокосият вампир след това погледна часовникът на ръката на Амос. Беше вече 23 часа. Кроу Траск, вече бе на 112 години.
— Кътър-чу се дълбок глас… няколко човека стояха в дълга бяла зала… с две врати една в дъното и друга точно пред тях… всъщност това не бяха хора, а ангели и това не беше гласа на кой да е, а както сами се досещате сигурно… да на Господ… при думите му един от Ангелите се изправи, загаси цигарата си и тръгна към вратата… отвори я и срешу него седеше… да старец с дълга бяла брада, а до него Исус… точно както сте го виждали на всичките му икони и тем подобни…
— Здрасти шефе… — усмихна се Кът и погледна със ледено сините си очи Бог, погледна Христос и му намигна, показвайки, без стареца да го види, цигарите си… знаеше, че Христос също пушеше, само че тъй като трябваше да служи за пример баща му не му даваше…
— Сте престанещ ли да го дразнищ а… — обади се Господ… Кътър скри цигарите си и се захили… — за… хмм… от колко време си тука…
— Еми след 2 седмици сте стана 500 години щефе…
— Да значи за 500 години от както си прекъснал земния си живот на земята не се ли научи че:
Първо — тука не се пуши…
Второ не трябва да ме наричащ шефе и
Трето… трето не се сещам но сте ти кажа, когато ми дойде на ума…
— Е вече си старичък… — избъзика го Кът…
— А да и трето не трябва да се бъзикаш с мен.
— Че аз почти не се бъзикам…
— Офф — въздъхна тежко Господ — с теб не може да се излезе на глава… — след, което се уммихна… — между другото имам нова мисия за теб…
— Шефе ся за какво ще ме прасташ на земята… аи моля ти се остави ме тука да си поживея… последния път като бях всички се молеха да отиде сина ти… аиде стига толкова си го пазил…
— За него ще има време… не е дошъл момента още…
— А кога сте дойде след осте 2000 години така ли…
— Ти не се бъркай където не ти е работата…
— Добре… — каза смирено младежът… — каква сте е мисията…
— Ще разбереш…
— Шефе и миналия път така ми каза и така и не разбрах каква ми е мисията…
— Но я изпълни…
— Оф добре, а как сте сляза да летя ли до долу или пак трябва да се раЖдам…
Ще летиш този път сте си ангел и на земята…
— Да обаче дано да не ме прасташ да пазя някой… ония тъпанар беше ужасен. .беше магнит на беди направо… лазеше ми по нервите… чак на мен ми идваше да го убия…
— Сега не трябва да пазиш никой… трябва да помогнеш на някой… сте разбереш на кой и с какво…
— Добре… хайде чао ви-след което се обърна и излезе през друга врата… беше се оказал на ръба на един облак той разгърна криле и скочи… падаше известно време, след което размаха криле и полетя… след известно време тупна леко на земята и скри крилете си… огледа се и видя, че се намира по средата на някаква малка равна полянка… от всякъде го заобикаляха дървета…
— По дяволите-измърмори той… извади от джоба си цигара и я запали… гората напомни за майка му… той избърса окото си от което се стече самотна сълза огледа се избра посока и тръгна…
Когато Джури била на 5 годинки цялото й семейство било избито (майка й, баща й, брат й и сестра й). Отрасла в сиропиталище, докато не навършила 14 и една вечер си събрала багажа тайно и избягала с ясната цел да открие виновниците за загубата на семейството й. Точно тогава започнало и нейното приключение.
От малка Джури била добра и помагала на всички деца в сиропиталището, както можела. Винаги била добра с хората. Възпитателките забелязали, че малката имала големи заложби, а и била симпатичка, и толкова различна от обикновените деца. Обожавала животните, но в дома не било позволено да се отглеждат домашни любимци, което я натъжавало понякога, защото си нямала приятел. Другите деца я смятали за странна, защото местила предмети само с мисъл. Сигурно ги било страх и затова страняли от нея.
Ноща когато Джури избягала не била от най-топлите, но се преживявало. Незнаеща накъде да тръгне и объркана тя се лутала из улиците. Няколко вечери по-късно както си вървяла в единия парк чула жалосно мяукане, тъй като обичала животните и била добра душа се ориентирала по звука и намерила малко котенце захвърлено в един храст. Било на не повече от месец и половина. На цвят било черничко, опашката му явно грубо счупена била къса, под муцунката имало бял триъгълник, а лапичките имали по малко беличко като чехлички. Раната на опашката била леко възпалена, но Джури извадила от раницата си една аптечка, която взела от сиропиталището, и промила и превързала раната на котето. Тъй като било доста симпатично, а тя не искала да го оставя само го взела и продължила лутането си.
Навътре в паркът, който бил голям имало една къща. Там живеела една старица, която Джури посещаваше отвреме на време и реши да я посети пак.
— Хей, здравей — поздрави момиченцето и се усмихна като влезе.
— Значи дойде моментът. — отвърна старицата.
— Какъв момент? — учуди се тя.
— Като те гледам този път избяга окончателно, нали?
— Ами… да. — отговори Джури, но побърза да се върне на предния си въпрос — За какъв момент спомена?
— Да те обуча, за да можеш да се защитаваш.
— Но на какво да ем обучиш? — продължи да любопитства тя.
— Ти скъпа Джури си вещица, както и майка ти беше. Да, познавах я преди да се случи нещастието. Тя го предчувстваше и ме помоли да бдя над теб, ако се случи нещо с тях и да те обуча за вещица. Още от малка имаш дарба.
Момичето остана със зяпнала уста и само успя да каже:
— Защо никога не ми каза?
— Няма значение, мисля че ще ти е интересно. — отговори старицата и се усмихна. — Сега ела, дете мое, да те настаня, а като гледам си водиш и приятелче.
Така изминаха две от най-хубавите години на Джури, но след като навърши 16 започна да се чувства несигурна и не на място. Постоянно обикаляше града, заедно с котето то я следваше като кученце навсякъде. Една вечер като се прибра започнa да си стяга багажа.
— Хей, да не си решила да си подредиш малко нещата? — попита усмихнато старицата, като я видя.
— Не, лельо Маги. Мисля че е време да потърся своето място в този свят и да отмъстя за семейството си. — отвърна й тя.
Това помрачи усмивката на Маги.
— Но ти не си готова още нищо, че си една от най-добрите ми ученички.
— Моля те нека аз реша дали съм готова. Наистина последните 2 години бяха чудесни и ти благодаря,
