50
Пътувахме на юг по магистралата около четиридесет и пет минути. После завихме на запад, изманеврирахме през едно грамадно кръстовище, фрашкано с камиони, идващи от пристанището, и накрая спряхме пред стоманена врата с кабинка за охраната. Вътре седеше мъж в униформа.
Моят шофьор беше младо момиче с дълга кестенява коса, сресана на път. Тя не беше проронила дума, откакто ме взеха, та до спирането на колата. Сега седеше зад кормилото и гледаше право пред себе си, докато аз излязох и затворих вратата. После запали мотора и отмина.
Вратата се отвори автоматично и отвътре излезе един бял джип. Ризър шофираше, облечен в син работнически гащеризон и шапка за голф. Той спря до мен и каза:
— Скачай.
След това се върна обратно през портата и тя се хлопна зад нас.
Без никакви излишни приказки Ризър премина направо по въпроса, свеж и прям като на военен инструктаж.
— Имаме два варианта, А и Б. Предпочитаме А, защото при него разполагаме с по-голям контрол. ПЪЛЕН контрол, ако успеем да го приложим. Но може и да не стане така. Обектът може да не стои съвсем мирен. Така че трябва да имаме и друг вариант. Малко е жесток, но ще свърши работа. Ще го задействаме, ако се наложи. Ще има малко любителски привкус, но ще помогне. Е… това беше същественото.
Той забави и спря на трийсет крачки от един средно голям хеликоптер. Пилотът беше вече вътре и тревата потреперваше. Ризър се качи вътре и аз го последвах.
Това беше военен хеликоптер, Н 53, от същите, с които събирахме ранените във Виетнам. Лек, маневрен и бърз, устойчив във въздуха, със специални странични врати, които можеха бързо да се отварят и затварят.
Ризър се отпусна в дълбоката седалка и ме намести в тази до себе си. Пилотът беше набит мъж, вероятно около четиридесет и пет годишен. Той продължи да гледа направо, без да си отклони погледа към нас, докато влизахме. Щом заехме местата си, вратите се затвориха и излетяхме.
Ризър трябваше да повиши глас, но аз го чувах добре и през шума на мотора.
— Три са важните неща в нашия план. Скоростта, изненадата и фактът, че ние сме в движение. Само да имаме шанс. — Той си погледна часовника.
— Дванадесет и десет… включено е и времето за пътуване… ще бъдем отново на земята в един и двайсет.
Вертолетът напускаше пристанищната зона. Сега летяхме на югозапад на хиляда стъпки над водата. Океанът беше ясен и син, в небето нямаше облаци, лодките се плъзгаха насам-натам по гладката водна повърхност.
Като се отдалечихме от сушата, Ризър посочи надясно.
— Това е Каталина. Ще летим на юг и после малко на изток. Там има един опасен участък, избягван от лодките. Там ще направим нашата маневра.
Опитвах се да си спомня точно онова, което ми говореше Тейг за изпълнението на заповедите. Вертолетът ми помагаше. Вече почти очаквах да видя сивата, изгоряла земя на Виетнам, като погледнах надолу. А гласът на Ризър беше като на всички други офицери, под чиято команда съм служил. Дори оръжието, което той извади от чантата си и ми го подаде, не ме изненада. Бях носил със себе си копие на това в продължение на месеци.
— Оръжието ти е добре известно — говореше Ризър. — Теглото е същото, както и балансът. С всичко друго се свиква. То е почти напълно безшумно. Има мерника на ловджийската пушка и цев, която осигурява стопроцентова точност в сравнение с всякакви други оръжия. Изстрелът е заглушен. Въобще хубаво парче.
Поех го, наместих приклада на рамото си и погледнах през прозореца. Скъсих ремъка и опитах отново. Ризър стана от мястото си и отиде при пилота. Можех да ги виждам как говорят, но не чувах думите. Насочихме се право надолу, а Ризър се върна.
— Ще кръжим тук. Това е мястото.
След като се спуснахме стотина стъпки над водата, Ризър извика на пилота:
— Вратите!
Веднага вратата до моята седалка се отвори и усетих как морският въздух нахлу в лицето ми.
— Столът ти е подвижен — каза Ризър. — Намести се, където искаш, и ще го фиксираме.
Аз се наведох, отпуснах дръжките на стола и го обърнах, така че да съм с лице към вратата и нищо да не пречи на ръцете и на погледа ми. Гледах към водата.
— Ето ти мишената — рече Ризър и извади голям кашон, пълен с ламаринени кутии с боя, хвана ги за дръжките и ги хвърли от прозореца. Те паднаха във водата и заплуваха над вълните като семейство патици. Пилотът задържа хеликоптера на равномерен и плавен полет, съобразявайки се с лекия бриз, който подухваше откъм запад.
— Действай! — извика ми Ризър. — Долу има десет кутии. Ако ги улучиш всичките с двайсет изстрела, ще бъда щастлив.
Уцелих ги с дванадесет, които предизвикаха десет бързи експлозии от червена боя от полупълните кутии.
— Десет с дванадесет изстрела за шестнайсет секунди! — възкликна Ризър. — Печелиш купата. — После се обърна към пилота: — Да тръгваме.
51
Хеликоптерът сви наляво, направи широк кръг и се наклони към сушата. Върнах пушката на Ризър и той си я прибра в чантата. Все още чувствах приклада на бузата си, тежината на цевта в ръката си, твърдите ръбове на спусъка срещу пръста си.
Това беше стар мой инстинкт, старо усещане. Въздушната пушка, когато бях петгодишен, 22- калибровата, когато бях на шест, дните в гората с баща ми, прекарани в лов на катерици, нощите, в които на фенер ловяхме опосуми.
По онова време пушката значеше много повече откогато и да било. Тя беше част от живота, от къщата, от семейството. Тя снабдяваше с храна и държеше скитниците на разстояние, в нея бяха правото и силата, когато се наложеше — и законът. Чувството за това значеше нещо. Тежестта й, подрусването на рамото, мирисът на изгорял барут, потрепването при изстрела — усещания, по-стари от самото ти тяло. Това беше някакъв вид самоличност, много реална, и аз я чувствах силно през онзи следобед над океана на Калифорния.
— Познаваш ли крайбрежието отпред? — попита Ризър.
— Не.
— Някога беше страхотно. Но вече замря. Говори се, че след няколко години ще има само един голям град от Сан Диего до Сан Франциско. И вече е на път да стане. — Той отново отиде при пилота и като се върна, каза: — Летим на север, през последната част на Лос Анжелос. Целта ни е националният парк, югозападно от Мечешкия каньон. — Ризър отново погледна часовника си.
Загледах се през прозореца, като преминавахме близо до брега. Водата беше бледозелена край плажовете. Можах да видя площада, белите стени на къщите, червените керемидени покриви, дългите редици от палми и яркосините правоъгълници на плувните басейни, заобиколени с трева.
— Изглежда доста добре от тази височина — рече Ризър. — Но долу е нещо друго. Сбирщина от уморени хора с изхабени идеи, които ядат авокадо и издишват един другиму в лицата си изгорелия дим на озлоблението.
Той гледаше през прозореца напълно съсредоточен, докато летяхме на север над заплетения лабиринт на града.
— Пасадена — каза накрая. После: — Ето оттук започва националният парк.
Сега под нас се виждаха планински зъбери, покрити с дървета. След около десет минути Ризър извика на пилота:
— Окей, Лени. Приближи се.
