Венецуела и аз не съм била допусната там. И те разбираха, че аз не си търся никакво развлечение изобщо. Фей и Пиърс бяха много смешни. Те се грижеха за мен, като че бях десетгодишно момиче, което никога не е ходило с момче, нито е било це-лувано или нещо такова.
Фей ми каза, че Пиърс наистина разкарал Фред Бейзли. Той му беше приятел от гаража, в който работеше, и единственият, който не знаеше моето положение. Мисля, че си падаше малко женкар. Е, поне той така си мислеше. Носеше бакенбарди и тесни панталони, а ръкавите му бяха постоянно навити, така че да си показва мускулите. Той ме видя веднъж и реши, че съм лесна за забождане, струва ми се. Но набързо му обясних как стоят нещата. И като си помисли, че не е било достатъчно, Фей го направи още веднъж. И накрая, както ти казах, Пиърс му обясни с думи, които той би могъл да разбере, че аз не влизам в менюто. Фей така се изрази. Тя винаги казва нещата по много смешен начин. И в края на краищата това отблъсна Фред Бейзли веднъж и завинаги. Като идваше в къщата, той вече почти не ми говореше. Боеше се да не го разбера погрешно. Но след известно време нещата се уталожиха и той се държеше с мен така приятелски и добре, като всички останали.
Телма се обърна настрана и доближи лицето си до моето.
— Както виждаш — каза, — знам какво правя. Не съм просто детето с големите очи, дошло от планините, а знам как да се пазя.
48
В осем сутринта телефонът ме събуди. Телма още спеше и аз се обадих бързо. Беше женски глас:
— Излезте от главния вход на хотела, пресечете улицата към парка, свийте надясно и повървете около двеста ярда. Ще ви чакат там точно в осем и тридесет. — След което тя ми затвори телефона.
Бързо си взех душ, обръснах се и се облякох. Намерих лист от някакъв хотелски бележник и написах: „Навън съм на разходка. Ще се върна до десет.“ Оставих бележката на умивалника в банята, където Телма щеше да го види, когато се събудеше.
Тейг ме чакаше на една пейка на самия край на скалата, издаваща се високо над крайбрежното шосе.
Беше влажно и студено, над океана се стелеше тежка мъгла, а изпарения от росата се движеха бавно над тревата в парка между редиците от финикови палми.
— Хладно е — рече Тейг. — Закусихте ли?
— Не още. Телефонът ме събуди.
— Не се безпокойте. Аз пък не съм си лягал изобщо.
Личеше му. Лицето му беше сиво, със сенки под очите, а костюмът му бе измачкан.
— Искате ли да пием някъде кафе? — попитах.
— Не, нямам никакво време. — Той погледна часовника си. — Ето какво искам да направите. Точно в единадесет часа да излезете от задния вход на хотела, да тръгнете надясно и да вървите надолу по улицата, докато стигнете булевард „Санта Моника“. Там ще ви чака такси. Ще се качите в него и ще кажете на шофьора да ви откара до „Акрон“, на булевард „Сепулведа“. Той знае къде е…
— Какво е това „Акрон“?
— Магазин. Щом стигнете там, ще излезете от таксито. Точно зад вас ще има един зелен понтиак. Ще седнете на задната седалка и шофьорът ще ви откара там, където отивате. Ризър ще ви посрещне. — Тейг се загърна в палтото си. — Господи, колко е студено тука.
Той измъкна цигара от вътрешния си джоб и я запали.
— И извън регламента бих ви дал един съвет — продължи той. — Вие сте в много трудно положение и аз искам да го облекча, доколкото мога. Ще ми се да излезете от всичко това чист и невредим. И вие можете. Просто не трябва да се вживявате в него. Знаете ли какво имам предвид. Не се опитвайте да си обяснявате нищо. Всичко е обмислено предварително. Всички планове са направени. Тази работа е като влак, засилен надолу по хълма. Или се возите в него, или връхлита върху вас. Но нищо не може да го спре. Не ме разбирайте погрешно. Не ви казвам всичко това като някакъв вид заплаха. Но вие сте в безизходица. И двамата го знаем. Тъй че най-добрият съвет, който мога да ви дам, е да не се вживявате. Спете си спокойно, не се напрягайте и правете онова, което ви се казва.
Тейг се изправи и рече:
— Хайде да тръгваме.
Тръгнахме надолу по пътеката, водеща към хотела. След като повървяхме малко, той спря.
— Запомнете какво ви казах. Не вземайте нещата много навътре. — Тейг се обърна и тръгна през тревата. Когато стигна до бордюра, една кола спря до него и той седна на задната седалка.
Върнах се в хотела и закусих в кафенето. После се качих в стаята си. Телма още спеше.
49
Шофьорът на таксито започна да говори веднага щом се качих и затворих вратата. Думите му звучаха като монолог, започнат от доста по-рано.
— Цялата страна е превъртяла. И знаете ли защо мисля така? Сега всеки въпрос има четири или пет отговора. Нищо не е правилно и нищо не е грешно. Говорят, че няма Бог. Децата не слушат възрастните. Крадците издържат полицаите. По всяко време някой се жени, а друг се развежда в Калифорния. Хипитата имат право за ТОВА, смятам. Може да грешат за всичко останало, но за това са прави. Ако ще се развеждаш шест месеца след като си се оженил, тогава за какъв дявол си го направил? Можеш просто да си наемеш стая някъде във Венеция и да се чукаш с някого до пълно повреждане. Аз не съм старец, както виждате, но ще ви кажа, че повече не признавам тази държава. Всеки гледа само какво да докопа. Нещо за нищо. Това е целта. Гледам хората в моето такси. С големи усти, фантастични дрехи и скъпи апартаменти. Откъде го имат? Те не работят, веднага ще ви го кажат в лицето. Тогава откъде идват парите? Това е загадка за мен. Аз си блъскам главата, откакто съм излязъл от флотата през четирийсет и пета, мъча се да отгледам децата си, да имам покрив над главата си и храна в хладилника. Никога не научих тайната. Никой никога не ми показа как се правят пари, без да работиш. Като помисля за себе си и приятелите, с които ни стреляха някъде си в Гуадалканал, се разболявам. За какво беше всичко. Японците завършиха по-добре от нас. Немците също. Имаме петдесет човека в Държавния департамент, чиято основна работа е да целуват задника на руснаците. Това има ли смисъл според вас? За мен със сигурност — не. Ще ви кажа и нещо друго. Президентът и сенаторите, и всички ония копелета във Вашингтон имат дяволски повече общи неща с ония чукундури в Кремъл, Китай или Япония или където и да било, отколкото с такива обикновени копелета като мен и теб, които ги избираме и плащаме заплатите им. Ние сме наивници, приятелче. Правителството не работи за нас, за него сме не повече от лула тютюн. Ние работим за тях. Господи, тези мъжаги във Вашингтон сигурно ни се подсмиват под мустак. Говорите за крадци. Тия копелета правят така, че затворниците да изглеждат като баровци. Мислите, че престават да бъдат адвокати само за да си загубят доходите? Как ли пък не. Адвокатската им диплома е просто едно разрешително, за да крадат. Това всички го знаят. Но да бъдеш избран в Конгреса, това е разрешително да крадеш ПОВЕЧЕ. Някога, след дълго време, когато всичко заглъхне, ще се намери някое умно момче, което да опише всичко това. И аз ви гарантирам, че ще напише, че ние сме били притиснати като никой друг по-рано. Всичко е една голяма измама. Ние гласуваме, но това не означава нищо. Ако случайно се промъкне някой добър човек, те или му затварят устата, или го купуват, или го убиват. Така стана с Кенеди, с брат му, почти успяха с Уолис. Пречукаха Мартин Лутър Кинг. Мислите, че всичко това е случайно? Глупости. Вижте нещастното копеле, което имаме сега. Най-внезапно се разболял от черен дроб или нещо такова. Вярвате ли го? Аз — не. Хич не е чудно, че не иска да отиде в болница. Ако го направи, свършил е. Ще го изнесат в хартиена опаковка.
Тогава той спря и рече:
— Ето тук е „Акрон“, приятелче.
Платих му, а той попита:
— Как мислите? Прав ли съм?
— Не ме питайте — отвърнах. Слязох от таксито и се върнах към зеления понтиак, паркиран до бордюра.
