— Бъди разумна, скъпа. Само бъди разумна.
— Искаш да кажеш, защото… Не знам какво имаш предвид.
— Имам предвид, че новините от първата страница на вестниците за моето освобождаване от затвора не са съвсем така.
— Но нали всичко е законно и…
— Така е, но не мисля, че е особено разумно да го афишираме.
— Затова ли използуваме и чуждо име?
— Това е част от цялото. Тейг не иска във вестниците да се дискутира моят случай, преди да мине през съда.
Не исках да я лъжа. И не съм особено добър в лъжите. Но не знаех какво друго да направя.
— Все още не разбирам какво ще стане, ако се обадя на братовчедка си в Сан Бернардино. Тя няма да тръгне да разправя по вестниците, че току-що е говорила с мен, нали?
— Не знам какво може да направи и какво не. Просто не искам да говориш с нея. Става ли?
— ДОБРЕ. Няма защо да побесняваш.
— Аз не побеснявам.
— Тогава защо ми крещиш?
Тя отиде в банята, затвори вратата и можах да я чуя как плачеше. Исках да отида и да й поговоря, но не го направих. Излязох на терасата и изпуших една цигара, като гледах към океана.
След малко чух как вратата на банята се отваря и тя излезе на терасата по пеньоар и ме прегърна.
— Съжалявам — каза.
— Няма за какво.
— Нищо, съжалявам все пак. Не искам да се карам с теб.
— Хубаво — отвърнах. — Ние не се караме.
Прегърнах я и я целунах. Тя се притисна към мен и опря главата си на гърдите ми.
— Искаш ли да чуеш нещо шантаво. Както си стоях там и плачех, и се самосъжалявах, и се опитвах да ти бъда ядосана, изведнъж сред всичко това поисках… знаеш ли… започнах да се чувствам много странно. — Тя взе ръката ми и си я сложи между краката си.
— Въобще не те чувствам странна.
— Нямам предвид странна. Знаеш какво.
Седнах на стола и я придърпах на коленете си, а пеньоарът й се развяваше на терасата от хладния океански вятър.
— Господи, Рой. Ще ни види някой.
— Няма. Всичко е наред. Тук е Калифорния. Хората правят всичко навън в Калифорния.
— Но ние сме с дрехите и…
— Нищо, още по-добре, нали?
— Щом казваш.
След малко я пренесох вътре, съблякохме се и легнахме на леглото, а лунната светлина нахлуваше през прозореца. После неусетно заспахме.
46
И двамата се събудихме към три часа през нощта. Треперехме от нощния хлад. Телма се плъзна под завивките, а аз намерих в гардеробчето едно допълнително одеяло и й го метнах.
— Така е по-добре — каза тя. — Сега ми е топло, но умирам от глад. Защо ли съм толкова гладна?
— Защото не сме вечеряли. Това ще да е причината.
— Имам чувството, че стомахът ми осмуква самия себе си.
Вдигнах телефонната слушалка. След дълго чакане се чу мъжки глас.
— Има ли някакъв шанс да получим храна тук? — попитах. — Умираме от глад.
— Съжалявам, сър. Обслужването по стаите престава в два часа. Но през цялата нощ работи кафето на партера.
— И не биха ли изпратили нещо нагоре?
— Боя се, че не. Те не доставят.
Поставих обратно слушалката и започнах да се обличам.
— Всичко е наред — каза Телма. — Не излизай. Мога да издържа и така, ако трябва.
— Ако ти можеш, аз не мога.
Върнах се след двадесет минути с четири хамбургера, четири хот-дога с лютива подправка, пликче с пържени картофи и четири чашки горещо кафе. Седнахме в леглото и изядохме и последната трошичка от всеки сандвич, сборичкахме се за последното картофче и глътнахме и последната капка от кафето. Изхвърлих празните пликове и кутии в кошчето в банята, върнах се в леглото и угасих лампата.
— Чудесно беше — рече Телма.
— Хапна ли достатъчно?
— Така се натъпках, че просто не ми се говори.
Тя се претърколи близо до мен, сложи главата си на рамото ми и крака си върху моя.
— Мириша на пържено картофче. Ще ти хареса ли да те обича някой с мазни ръце и с дъх, миришещ на лук?
— Чакай да си помисля — отвърнах.
— Късно е, аз вече реших.
Тя се навдигна и се отпусна бавно върху мен.
— Страхотно е. Не се ли радваш, че се събуди?
47
През прозореца се виждаше само гъста мъгла. От далечината можеха да се чуят сирените за мъгла.
— Колко е часът? — попита Телма.
Запалих нощната лампа и си погледнах часовника.
— Пет часът е.
— Това е, защото изпих цялото кафе. Не можах да спя.
— И аз също. Искаш ли да се поразходим?
— Шегуваш се, нали?
— Разбира се, защо пък не?
— Много умен разговор. Ако ти е все едно, аз бих почакала още малко.
— Да не кажеш, че не съм те попитал.
Тя сложи главата си на рамото ми отново. След малко каза:
— Не знам дали това има някакво значение за теб, но не съм правила нищо с никого, докато бяхме… докато ти беше в затвора.
— Не съм те питал.
— Знам, че не си. Но все пак ти казвам.
— Хубаво.
— Нямаше да ти хареса, ако го бях направила, нали?
— Сигурно, на никого не би му харесало.
— Мислех си за теб през цялото време. Присъстваше толкова ярко в съзнанието ми, че можех да те видя. Дори не съм излизала никъде и не съм се мотала сред хората. Така че нямаше шанс за никого да му дойдат разни идеи или пък аз да се озова в някакъв ъгъл, от който да не мога да избягам. В Хобарт, при Клара, беше като в манастир. Искам да кажа, че понякога не съм виждала мъж с дни наред. Само пощальона и хора от този род за по няколко секунди.
Тя се обърна по гръб и сви възглавницата под главата си.
— Когато отидох у Фей, беше малко по-различно, защото тя и Пиърс — така се казва мъжът й — обичаха да правят разпивки и да играят карти. Така че през повечето време имаше някой в къщата. Но техните приятели разбираха бързо, че съм омъжена. Казвахме на всички, че работиш в нефтодобива някъде във
