мен.
— Съжалявам, тук е трудността. И предполагам, че грешката е моя. Мислех, че съм изяснил нещата, но очевидно не съм успял. Не можем да вземем и мисис Тъкър на това пътуване…
— Можете, можете. Щом аз заминавам, и тя ще дойде — казах.
— Съжалявам. Разбирам какво ви е. Бихме се съобразили с вас, но в случая за това не може и да става дума.
— Не съм съгласен.
— Не ви говоря произволно, Тъкър. Решенията не ги вземам аз. И по-рано ви казвах, че следвам определени нареждания, също както и вие.
— Може би. Но точно с тази заповед няма да се съобразя. — Очите ми шареха от Тейг към Пайн. Видях как нещо проблесна в погледа на Рос и той тръгна към Тейг.
— По-рано се опитвахме да бъдем гъвкави с вас — продължи Тейг, — но сега обстоятелствата са други…
Пайн го прекъсна:
— Марвин, нещо ми хрумна. — Той се отдалечи към прозореца и Тейг го последва.
Ние с Телма стояхме като две деца, които очакват да бъдат наказани, и ги гледахме как говорят в другия край на стаята.
Тейг се обърна и се приближи към мен.
— На Рос му дойде една идея и аз съм сигурен, че е прав. Бяхме прекалено безкомпромисни. — Той погледна Телма. — Забравете какво казах. Съвсем естествено е да искате да бъдете със съпруга си. Трябва да бъдете.
III ЧАСТ
44
Спомням си, че в учебниците пишеше, че Лос Анжелос е най-големият град, главно пристанище и основен индустриален център на щата Калифорния. И един от най-големите градове в Съединените щати изобщо.
Не бях ходил никога там, но Телма беше. Когато тя се махна от Хобарт, отиде да живее в Сан Бернардино при една своя братовчедка.
— Винаги съм си мислила, че съм обичала Калифорния много преди да отида там — каза тя.
Ние седяхме в задната част на частния реактивен самолет, който летеше на север от Коста Рика. Тейг и другите двама мъже бяха напред, пушеха и разговаряха тихо.
— Обичах да разглеждам картички от този град — продължи Телма. — Портокалови горички и палми, хората, спокойни и ведри, се разхождат из градините по ризи или летни рокли или седят под чадърите на плажа.
Ами филмите… всички се вълнуваха от тях, мисля. Редовно следя филмовите списания, още от дете, запомням онова, което пише в тях, разглеждам снимки на прекрасните къщи с плувни басейни и на самите звезди в бели коли, на върха на славата си.
Когато Фей ми предложи да отида и да живея с нея, бях толкова объркана, че не знаех какво да й отговоря. Не исках да напусна Хобарт, не исках да се отдалечавам от теб, но след като нямах шанса да те видя, да те чуя или да разбера нещо за теб, си помислих, че мога да те чакам при Фей по същия начин, както и в ателието на Клара Онърдонк в Хобарт.
Бях много самотна. Липсваше ми. Но имах нужда и да бъда с някой на моята възраст, който да ме познава и да разбира как се чувствам. Когато Фей ме покани, отначало не се реших, но после отидох. И да видиш каква изненада. Някога си представях Лос Анжелос като голям и хубав град. Ако не беше така, защо толкова народ ще се наблъска в него?
Но сега… ти сам ще видиш, когато стигнем… всичко те кара да мислиш, че там е място, където живеят КОЛИТЕ, а хората са само някакъв вид слуги, които им поддържат живота.
Трудно е да се диша там, изпитала съм го. В някои дни има жълти облаци от океана до Сан Бернардино. Очите ти горят и сълзят и отпърво не можеш да си обясниш коя е причината. Тогава ти се смеят и ти казват, че това е просто смог. Но хич не е смешно. Това те кара да мислиш, че хората там биха се засмели, ако видят, че някой им слага отрова за мишки в кафето. Чудя се как може човек да е толкова луд, че да му харесва да живее на такова ужасно място.
Нито плодовете, нито зеленчуците имат хубав вкус. Те са месести, големи и ярко оцветени, но когато си ги сложиш в устата, не можеш да разбереш какво ядеш. Калифорнийският домат дори няма вкус на домат. Наподобява нещо, което някой е изобретил или направил във фалшива доматена фабрика. Ако ядеш нещо, което има добър вкус в Калифорния, можеш да се обзаложиш, че е вносно.
Всичко там е една пустиня, знаеш. Преди да построят града, е било пустиня. И човек все още изпитва същото усещане. Сякаш нищо не би могло да расте или живее там. Защото, като гледаш всички тези фантастични здания и къщи, уличното движение, парите, облечените изискано и забързани хора, имаш чувството, че там е място за умиране, че всичко и всеки отива там, за да умре.
Седях и я слушах, чувствайки рамото й до моето, ръката й върху моята, гледах към леките планински облаци през самолетното прозорче и се чудех дали бих могъл да й кажа истината. Или поне част от нея. Исках да я предпазя, да я защитя по някакъв начин. И ако не можех да го направя, да й помогна поне сама да се защити. Исках да й кажа: „Слушай, скъпа, аз съм притиснат в ъгъла. Просто съм един пленник, както и ти.“ Но не знаех как да й го кажа. Нямаше да го понесе. Щеше да бъде прекалено за нея. Щеше да поиска да избяга. И аз знаех, че както нямаше начин, по който да й кажа всичко това, така нямаше и място, където да избягаме.
45
На смрачаване кацнахме на летището в Лонг Бийч.
Тейг ни преведе през изхода и настани в една кола.
— Отивате в хотел „Сътър“ в Санта Моника. Има запазена стая за мистър и мисис Уолдроун. Не е нужно да седите до телефона, но не се отдалечавайте много. И не липсвайте повече от час-два. Скоро ще ви се обадя, най-вероятно утре.
Той ми подаде едно пликче.
— Ето ви малко джобни пари.
Хотелът ми хареса. Изглеждаше точно както би трябвало да изглежда един калифорнийски хотел. На висока улица досами океана, сред палмови дървета, с плувен басейн точно пред входа, с безкрайно шествие от руси и дългокраки момичета и мъже с бели обувки и ризи, разкопчани до кръста. По пътя към асансьора мярнах Брукшайър да седи в преддверието.
Стаята ни беше на деветия етаж, с изглед към парка през улицата. Плажът беше на двеста крачки по- надолу и после започваше океанът.
Щом останахме сами в стаята, Телма посегна към телефона.
— Какво правиш? — попитах.
— Ще се обадя на Фей. Ще ме убие, ако разбере, че съм тук и не съм й се обадила веднага.
Отидох при нея и издърпах слушалката от ръката й точно когато телефонистката се обади.
— Извинявайте — казах, — ще отложим обаждането за по-късно. — Поставих слушалката, а Телма попита:
— Какво става?
— Нищо.
— Защо да не мога да се обадя?
— Не мисля, че е добра идея.
— Искам само за минутка да поговоря с нея. Да й кажа, че съм тук. Фей беше страшно добра с мен…
