— С английския съм… — Тя направи жест с ръце.
— Кога се връща тука? — повторих бавно.
— Не знам. Може би утре.
— В него е паспортът ми. Мога ли да си го получа обратно?
Тя кимна с глава и се усмихна.
— Да, ще го получите от капитан Руис веднага щом той се върне от Пунтаренас.
Когато се срещнахме, Телма попита:
— Всичко наред ли е?
— Всичко е превъзходно. Хайде да се поразходим.
Прекарахме там остатъка от деня, нагоре-надолу по улиците, обикаляйки магазини и кафенета. Обядвахме в един ресторант на открито, близо до доковете, и гледахме как фериботите спират и потеглят. Платих сметката и попитах келнера накъде отива фериботът.
— Към полуостров Никоя — отвърна той. — Много е красиво. Playas hermosas1. Удобно за плуване. Красиви плажове.
— Мога ли да откарам колата си там?
— Вашата кола? Si. С ферибота.
Когато отидохме до дока, попитах Телма:
— Искаш ли да попътуваме с лодка?
— Разбира се.
— Ще превозим и колата и ще я караме оттатък. Близко да ума е, че щом прекарват коли там, трябва да има и подходящи пътища.
— Не е ли много късно вече? Докато стигнем дотам, и ще бъде време да се връщаме обратно.
— Няма да се връщаме. Ще намерим място, където да прекараме нощта.
— Но аз нямам никакви дрехи.
— Ще ти купя каквито ти трябват.
— Дори не си нося пуловер.
— Ще ти купя пуловер. Хайде. Ще си устроим парти. Ще прекараме медения си месец на полуострова.
Тя ме прегърна.
— Мисля, че ние точно това правим от три дни, караме медения си месец.
— Така е, ще го продължим още малко.
40
Останахме там пет дни. Пътувахме с колата на север към Никоя, после към Санта Крус и към плажовете на западните брегове. Оттам поехме по коларските пътища, полуголи, смеещи се, опиянени от вино, кръстосващи плажовете. Случваше се да спим в мотели, в колата, на земята върху одеяло, обсипани с лунички и загорели, с пясък и сол в косите, без да се грижим за нищо, без да носим багаж, без срокове и разписания, без книги или карти. Купувахме каквото ни беше нужно от магазините, спяхме и ядяхме, ходехме, тичахме и плувахме, падахме голи в леглото или на пода, плувахме малко и се отправяхме към следващото място, където ни хрумнеше.
Исках да бъде така. Жадувах за такова време с Тел-ма. Без никакви ангажименти, с пари в джоба и без сянка от усещането, че някога сме били част от някакъв друг свят, по някое друго време. Така исках да бъде, лудо и нереално, с непознат език, който да ти звучи в ушите, със странна храна и места и лица, които изобщо не ти напомнят за хора от Западна Вирджиния или Северна Каролина, или Чикаго, или Индианаполис, или някъде от килията.
Още когато се качвахме на ферибота в Пунтаренас, знаех, че заплетеното кълбо, което бях оставил зад себе си, ще си остане там — хората и главоблъсканиците, проблемите, които не можех да реша, и нещата, които не можех да забравя. Но докато се случеше това, докато утрешният ден не беше започнал да ме притеснява отново, исках нещо особено и потайно, лично за нас с Телма. И тя го искаше. И ние го имахме по-хубаво от всичко, което някога бях планирал и мечтал.
41
Беше десет часът сутринта, когато се върнахме в Пунтаренас. Телма почака в колата, докато аз се отбих до службата по недвижимите имоти. Сивокосата дама беше пак с нейната сребърна огърлица. Тя ме видя още като влязох и ме посрещна при първото бюро с широка усмивка.
— Все още нищо, мистър Уолдроун.
— Не разбирам.
— Какво искате да кажете?
— Това, че досега трябваше да сте намерили купувач.
— И аз така мислех. Но понякога предположенията ни излизат погрешни. Само имайте търпение. Скоро все нещо ще се появи.
Руис не бил в канцеларията, а излязъл някъде да пие кафе, уведоми ме секретарката му.
— Накъде е отишъл за кафе — попитах.
— Понякога се прибира вкъщи.
— А днес прибра ли се?
— Не знам.
Стоях пред бюрото и я гледах, а тя мълчеше.
— Какво има? — попита.
Не се помръднах, нито промених изражението си. Накрая тя не можа да издържи тишината.
— Наистина не знам… — започна тя, но не можеше да се застави да си повярва, знаеше, че аз също не й вярвам. Така че накрая ми каза къде е Руис.
Трябваше да отида до едно тежко, старо здание, с фасада, обърната към пристанището. Изкачих се до втория етаж. В офиса работеха вентилаторите, а няколко мъже в бели костюми седяха около масата, играеха на карти, пиеха кафе и пушеха черни цигари.
— Радвам се да ви видя — рече Руис.
— Търсих ви във вашата служба. Искам паспорта си обратно.
— Разбира се. Утре или вдругиден, мисля.
— Казахте, че това е формалност и че ще отнеме само няколко минути.
— Формалност е наистина.
— Какво означава това?
— Веднъж в годината моите началници в Сан Хосе преглеждат всички документи на чужденците. Докато паспортът ви беше в мен, те ги изискаха. Всичко е само въпрос на време. И не е в моите ръце, заедно с това.
— Вие дори не ми дадохте разписка, знаете ли?
— Не е необходимо. Когато паспортът ви се върне, ще ви го предам лично. Няма причини за безпокойство.
Щом се върнах в колата, Телма попита:
— Какво те задържа толкова дълго?
— Бюрокрацията.
— Някакви проблеми?
— Никакви.
42
Като свихме по алеята към къщи, видяхме една кола, паркирана там. Във всекидневната ни чакаха Тейг и Пайн по ризи, с разкопчани яки. С тях имаше някакъв мъж, когото не бях виждал по-рано — елегантен, с хладен поглед, със стоманеносива коса, с тънка цигара в ръка. Въздухът в стаята беше тежък и горещ,
