седем часа. Полетът ви ще бъде в седем и четиридесет и пет.
— Накъде ще замина? — попитах.
— В съобщението не се казва.
Опаковах си багажа, взех си душ и си легнах рано. Беше десет и петнайсет, когато изгасих лампата. Лежах по гръб и се чудех дали ще се повтори безсънието от предишната нощ. Следващото нещо, което помня, е, че телефонът звънеше.
— Вашето телефонно събуждане, мистър Уолдроун. Пет часът.
Закусих в стаята си, после взех такси до аерогарата. Момичето от бюро „Браниф“ имаше букли над очите си и голяма чаша с кафе в ръцете си.
— Името ми е Хари Уолдроун. Имам предварително платен билет.
— Закъде?
— Не знам.
— Не се притеснявайте, господине. Още е рано.
— Компанията ми е направила резервация. Но не знам направлението.
— Имате ли поне някаква представа закъде?
— Слушай, сладурче, знам, че е рано. Но е точно толкова рано за мен, колкото и за вас. Сега ще пуснете ли името ми в този компютър, или да се обадя в контролния офис и да ги накарам да го направят?
Тя не отговори. Седна и натисна клавишите на компютъра, погледна го и каза:
— Ето го и нашия полет, три-едно-седем, за Мексико сити. Със спирка във Форт Уорт.
— Добре. Сега ми намерете билета и ще ви оставя сама с вашето кафе.
— Трябва да е истинско удоволствие да бъде човек женен за вас.
— Не съм женен. Свещеник съм.
Билетът ми беше за първа класа. След като потънах в една от онези големи седалки, заспах веднага. Като дойдоха със закуските, двадесет минути след излитането, ядох отново и пак заспах.
Събудих се чак като прелитахме над Оклахома. Четох си списание до приземяването във Форт Уорт и спах през цялото време, докато самолетът беше на земята. Събудих се при излитането. Тогава постепенно започнах да се оправям. Стоманеният кожух около главата ми постепенно се разпускаше, костите престанаха да ме болят, започвах да владея мускулите си.
За мен сънят е лекарство. Винаги е бил. По някой път е и наркотик. По време на тежкия период с баща ми, когато майка ми умря, двамата с Енид спяхме като наркомани, час след час, през деня и през нощта, затваряйки се за всичко, без да виждаме и да помним нищо.
Но в самолета не беше така. Беше просто и хубаво. Чувствах се чист, здрав и в безопасност, далеч от неприятностите и в пълно неведение за това, което ме чака напред. Надявах се, че когато сляза от самолета в Мексико сити, ще видя Телма.
Направих огромно и особено усилие да изхвърля Оскар и Снейбъл от съзнанието си. Но не можах. Не бях сигурен дали някога ще успея да го сторя. Нямаше образец с плюсове и минуси, който да приложа и да ме оправдае, да разсее вътрешната болка и вината. Така че не ми оставаше друго, освен да залича образите им.
Апългейт беше нещо друго. Поне той беше жив, потънал в голямото си кресло в жилището си в Оук парк, с пуловер и кадифени панталони, четящ до два часа през нощта. Когато мислех за него, си го представях винаги така. Не с униформа в Япония, нито в лекарската му престилка, нито със семейството му, с приятелите или пациентите му. Винаги си го представях сам, в неговото леговище вкъщи, дълбоко в онзи стол, под лампата, напълно съсредоточен в книгата.
Трудно е да възкресиш ярко в съзнанието си хора, които не носят нищо друго със себе си освен хубави спомени. Винаги е така. Но дори когато не можеш да си спомниш лошите неща и се уверяваш, че никога не са съществували, ако разровиш достатъчно някъде дълбоко навътре, ще намериш пясък в лимонадата.
Сигурен съм, че Апългейт не правеше изключение. Но поне винаги така ми се е струвало.
Той ми желаеше доброто. Това беше ясно. Искаше нещата да се подредят добре за мен. Винаги се опитваше да подели с мен онова, което имаше. Може би се е чувствал виновен. Може би си е казвал, че не на всеки са минали през главата моите преживелици. Най-малкото, което мога да се опитам да направя, е да закрепя на крака едно несигурно копеле. Като Тъкър например. Много хора си мислят така. Няма недостиг на добри намерения в света. Продължението е трудното, когато си изправен пред избора между това, което е удобно и приятно, и онова, което не е. Това е същественото. И много хора не издържат на проверката.
33
Робърт Кенет Апългейт. Онова, което трудно преглътнах, когато за първи път се запознах с него и стана ясно, че ще ме превъзпитава, независимо дали щеше да срещне съдействие от моя страна или не — беше не фактът, че бе висок, хубав и привлекателен, талантлив и преуспяващ кучи син в армията или навън, а това, че беше толкова дяволски млад. По-възрастен от мен, сигурно. Но не много. И изобщо не много, когато започнеш да сравняваш какво беше направил от себе си и какво аз не бях успял. Това ме караше да го избягвам през онези първи седмици в Япония.
Но той имаше отговор и за това. „Ти не се състезаваш с никого освен със себе си. Запомни това. А тази борба е достатъчна. Не се сравнявай с хора, които по някаква причина са успели да стартират преди тебе.“
Ако Апългейт беше по-голям, щях да го гледам с възхищение. Но не можеш да се възхищаваш на някое копеле, което е почти на твоите години. Ако наистина те превъзхождат толкова много, си склонен да свършиш с някаква смесица от завист и себеомраза. И така, ако не си внимателен, те побеждават извън всякаква категория и се чувстваш много лошо, ако прекалено се замислиш.
Това беше номерът на Апългейт. Той никога не ти даваше време да мислиш, а те улавяше в движение, поне с мен така се случи — ума, тялото, чувствата, всичко.
Апългейт никога и не се опитваше да се преструва, че съм най-добрият му приятел. Ние бяхме от различни породи — бобър и ястреб, — идвахме от различни гнезда, имахме различни навици на хранене. Той беше своето рода златен, оживял трофей, който никога не се е провалял в нищо, а аз бях просто един негов обект на въздействие. Апългейт беше много откровен за това: „Не обичам да се напивам всяка вечер и да търся проститутки. И се изморих да играя покер или да се състезавам на стрелбището. Смятам да прекарам шест месеца от свободното си време, като те обучавам. Ще те накарам да жадуваш всичко, което ти е липсвало. Оттук нататък никога няма да бъдеш доволен от нищо с изключение на най-доброто, което можеш да получиш.“
Но за това той грешеше. Никога не разбра какво значи да бъдеш програмиран за неуспеха. Не знаеше, че култивирането на вкус към хубавите неща отнема дълго време. Повечето хора биха заменили най-доброто един ден за нещо, с което са свикнали. Аз произлизам от поколения хора, които са вървели след воловете и мулетата, копали са земята, секли са дърва, отглеждали са чиста храна и са яли и умирали в леглата, в които са се родили.
Моите роднини не вземаха заеми и облигации, не се стремяха към някоя кантора, не ходеха в колежи. Те правеха това, което винаги са правили. Или поне се опитваха. И каквото и аз щях да правя, ако случаят не ме беше принудил да се занимавам с по-други неща.
Но Апългейт не разбираше това. Той беше мотивиран в посока нагоре. И не разбираше какво значи да си мотивиран настрани. Ако той беше на моето място, изправен срещу факта, че не може да ходи на училище, Апългейт щеше да работи в аптека или болница и да посещава училището вечер. Такъв щеше да бъде неговият инстинкт. И не можеше да разбере, че моят инстинкт бе да си намеря работа като нечий шофьор.
Казах, че Апългейт беше читател. И то повече, отколкото всичко друго.
„Има смисъл — обичаше да казва. — Всичко е тук. Всичко, което е красиво или мъдро, или значително, е било написано през едно или друго време. Как може някой да има наглостта или самодоволството да пренебрегва всичко това? Кой би искал? Човек чете, за да се чувства жив, да проумее за себе си нещата от живота, които не е знаел. Всички тези гънки и чупки в мозъка ти си имат някаква функция, някакъв
