говорил с тебе…
— Кои са те?
— Не знам и не искам да знам.
— Какво означава това?
— Слушай… това е всичко, което ще ти кажа. Не ми е известно защо са те избрали тебе, нито за какво си им притрябвал. Но бъде сигурен, че ако те ни убият нас двамата, сега, в тази кола — няма да има нито арест, нито съд. И нищо във вестниците. Всичко ще бъде уредено от горе до долу по същия начин, по който ти излезе от затвора. Не бъди глупав, Рой. Аз съм адвокат. Нагледал съм се на тази мръсотия от толкова много време. Така си вървят нещата. Само си дръж устата затворена, прави каквото ти кажат, независимо какво е то, и може и да си отървеш кожата. Другата ти възможност е да си пуснеш един куршум в главата. Твоята мисия е предопределена, като издълбана в цимент. Не можеш да ги надхитриш. Примири се с това. Говоря ти като на приятел. Колкото по-малко знаеш за тях, толкова по-добре.
Слязох от колата, стоях на паркинга и го гледах, докато се отдалечи. Поседях още два часа в зоологическата градина, седнал пред клетката на тигрите, подреждайки в ума си онова, което знаех, мислех и подозирах, и се опитвах да си представя някакъв изход. Бях хладен и спокоен, твърдо решен да измисля най-правилния начин на действие. Но всичките ми мисли се извиваха обратно към началната си точка. Минаваше пет, когато се върнах в хотела. Бях вървял пеша през цялото време, само спрях на Дивижън стрийт за чаша кафе и хамбургер. Като влязох в стаята си, видях един плик на килима, точно зад вратата. Отворих го и намерих бяла картичка с надписан на машина текст:
„Гледай новините в шест часа по четвърти канал.“
30
Седнах пред телевизора и изгледах края на някакъв филм за лосовите стада в Аляска, като се опитвах да остана буден. Няколко минути преди шест влязох в банята и си плиснах студена вода на лицето, събух си обувките и чорапите и си намокрих краката.
Когато се върнах пак пред телевизора, програмата тъкмо започваше. Вървяха местните новини за Чикаго и околностите. Около пет или десет минути гледах и слушах, но всичко ми се струваше безсмислено. Почти очаквах да видя собственото си лице, придружено с някаква новина относно бягството ми от Хобарт. Когато се появи снимката на Снейбъл, я гледах около секунда, преди да я разпозная. След това чух гласа на водещия:
— …мъртъв в колата си, в сградата на кантората му на Норт Ла Сейл стрийт. Смъртта е причинена от удар по главата. Нищо не е взето от колата или джоба на жертвата. Полицията изключва кражбата като мотив. Мистър Снейбъл е роден в Чикаго и е бил виден криминален адвокат тук през последните десет години. С активно отношение към държавната политика, той…
Изключих телевизора. Ръката ми трепереше. Отидох до телефона и вдигнах слушалката.
— Шефът на сервизните служби, моля.
— Да, сър, сега ще ви свържа.
— Тук е мистър Уолдроун от стая седемнадесет-ну-ла-пет. Климатичната ми инсталация не работи.
— Веднага ще пратя човек, сър.
Изправих се, свалих си вратовръзката и я окачих в гардеробчето, седнах на края на леглото си и си обух чорапите и обувките.
В този момент чух външния звънец. Отидох до вратата и попитах:
— Кой е?
— Струва ми се, че се обадихте за климатичната инсталация.
— Да. Само минутка. — Извадих носната кърпа от джоба си, сгънах я във формата на дълга ивица и увих с нея ставите на дясната си ръка. Тогава отворих вратата.
Мъжът беше русокос, късо подстриган. Носеше скъп костюм и вратовръзка на точки. Изглеждаше тъй, сякаш бе ходил на същото училище и бе завършил един и същи клас с Пайн и Брукшайър.
— Мистър Уолдроун. Казвам се Хенмайер.
Той също беше с половин глава по-висок от мен и с трийсет фунта по-тежък. Когато затваряше вратата след себе си, не го чаках да се обърне, а го ударих с всичка сила зад лявото ухо. Като се извърна, го праснах три пъти в корема така, че наведе глава. После го хванах за врата и притиснах коляното в брадичката му. Отворих вратата и го извлякох по коридора към външната стълба. Отворих вратата на пожарния кран, за- мъкнах го до най-горното стъпало и го засилих с цялата му тежест надолу. Той прелетя през половината от стъпалата и се приземи, проснат на долната площадка.
Върнах се обратно в стаята си, сложих си вратовръзката и сакото и взех асансьора до преддверието на първия етаж. Всички телефонни кабини бяха пълни. Изтичах до главния вход и открих една свободна. Набрах номера на офиса на Апългейт. Звънна пет пъти, накрая женски глас се обади.
— Търся д-р Апългейт…
— Съжалявам, но офисът е затворен. Работи само секретарката му.
— Къде мога да го открия?
— Той ще намине насам. Бихте ли си оставили телефонния номер?
— Не, благодаря. Ще го потърся по-късно.
Излязох от телефонната кабина и прекосих фоайето към външния телефон.
— Шефът на сервизните служби, моля.
Стоях там и го гледах как вдига слушалката на четиридесет крачки от мен.
— Тук е мистър Уолдроун от седемнайсет-нула-пет. Има някаква неизправност в климатичната ми инсталация.
— Да, сър.
— Моля, изпратете Гадис този път.
Вървейки към стаята си, отворих вратичката на пожарния кран и погледнах надолу към площадката. Хенмайер си беше отишъл.
31
Едва бях влязъл в стаята си, когато се звънна. Отворих вратата и видях Гадис пред нея. Лицето й беше неподвижно. Тя мина покрай мен и седна на стола до прозореца, а аз на леглото срещу нея. Страхувах се да започна да говоря, не се осланях съвсем на лошото в себе си.
— Вчера Пайн стоеше там и ме убеждаваше, че вашите хора ме притежавали. Той греши. НИКОЙ не ме притежава. Също спомена, че ако не се държа както трябва, съм щял да имам такива неприятности, каквито не съм и сънувал. За това е прав. Вчера видях Спивента прострелян, а тази сутрин сте накарали някого да убие Снейбъл. Не се шегувам. Знам, че ако не бях аз причината, никой от тях нямаше да е мъртъв. И ако се чудите как се чувствам от всичко това, ще ви кажа. Направо ми се гади. Ако сте се опитвали да ми втълпите нещо, искам да ви кажа, че не съм го запомнил. До гуша ми е дошло от вашите хора, сигурен съм. Хванахте ме натясно, но не се заблуждавайте, че сте ме програмирали. Не сте и никога няма да успеете. Не можете да ме пуснете в кутия като фиш. Предайте това на вашия шеф или на комитета ви, или на който там дърпа конците на тази шибана ваша игра. Все още се въздържам, но вземам решенията сам. Имах уговорка с Тейг и не се отмятам от нея. Но не си мислете, че сте ме сложили в джоба си. Ще върна всичко, каквото съм получил. Ако се опитвате да ме насилвате, и аз ще действам по същия начин. Можете да ме убиете, но не и да ме пречупите. Разбрахте ли?
Гадис с мъка преглътна това, което й казах, и кимна.
— И още нещо. Накъдето и да ме пращате, искам да тръгна утре. Писна ми от Чикаго.
32
Когато след вечеря се върнах в стаята си, лампичката на телефона ми святкаше. Попитах за някакво съобщение и телефонистката каза:
— Можете да си получите билета за самолета от бюро „Браниф“, аерогара „О’Хеър“, утре сутринта в
