— Аз предпочитам бира — отвърнах. — Изпил съм достатъчно уиски, за да ми държи още доста време.
— Джин, сок и бутилка бира.
Барманът продължи да говори, докато донасяше напитките, като се беше съсредоточил върху човека пред него.
— Ето това е ненормалното. Те се нуждаеха от него, защото е честен. Сега го пъдят, защото е прекалено честен. Той няма да им позволи да крадат повече. Заплашва, че ще изпрати няколко сенатори в затвора. Сега, изведнъж — той е отговорен. Той е заплаха. Независимо дали ще си отиде ТОЙ или ТЕ. Вече говорят за неговото здраве. Следващото нещо, което ще научиш, ще бъде, че вече е в болницата. И после, че е мъртъв. Запомни думите ми… той е свършен.
Барманът постави чашите пред нас и отиде в отдалечения край на бара.
— Чувал ли си за някой като него? — попита момичето до мен. — Като ей този Лефти. Твърде умен за негов късмет. Посещавал е два колежа, университет в южно Чикаго и година-две в Ан Арбър. Конструирал е телескоп, когато е бил десетгодишен. Шлифовал лещите и всичко останало. Пишеше за него във вестника преди няколко месеца. Някакъв пияница идваше тук да пише, наистина лепкаво същество. Златни ръце. Очеркът беше озаглавен „Мозък обслужва бар“. И се разправяше за Лефти, колко е умен. Той го намрази, като го прочете, каза на момчето, което го написа, да не стъпва там повече. Но това, което аз мога да кажа, е, че в него имаше много истина. Лефти е човек, който знае всичко и не му е тук мястото. „Прекалено образован“ пишеше във вестника. Виждаш ли някакъв смисъл в това? Така или иначе, той разнася напитките. Откакто го познавам — четири години вече, — все работи в най-късната смяна и се главоболи да спори за политика с хора, които са затъпели от пиене или са полузаспали. Да се чудиш просто.
Очите ми се бяха адаптирали към светлината и можех добре да я видя сега. Косата й беше сива и късо подстригана. Но лицето й изглеждаше младо. Имаше лунички по кръглите бузи и трапчинка на брадичката. Беше облечена в костюм от туид с къса пола.
— Ако ти е чудно — рече тя, — знай, че нямам навика да забърсвам заблудени джентълмени. И мога да си позволя и сама да си платя пиенето. Спрях тук само за вечерното питие. Ходих на кино на Оук стрийт и те видях, че вървиш точно зад мен, така че си помислих, че може да бъде приятно да пийнеш с някой, облечен в хубав костюм, който не прилича на оръфляк.
Тя вдигна чашата си и отпи една голяма глътка. После добави:
— Сега, като те гледам по-отблизо, ми се струва, че вече си обърнал няколко чаши. Не си пиян, нали?
Тръснах глава и тя попита:
— Някъде наблизо ли живееш?
— Отседнал съм в „Дорсит“.
— Личи си. А къде живееш, когато не си на път?
— Предполагам, че би казала, че съм живял навсякъде. Точно сега живея в Оклахома, в Норман, Оклахома.
— Никога не съм била в Оклахома. Но в Дайвърси живях в една квартира с момиче, което дойде оттам. През цялото време не разбрах и половината от това, което тя казваше. Ужасен акцент. Като че имаше каша в устата си. Не можеше да произнася и половината от буквите в азбуката. Това типично ли е за Оклахома?
— Не мисля.
— И аз не допускам. — Тя си изпразни чашата. — Готов ли си за по още една?
Аз допих моята и тя даде знак на бармана:
— Този път аз ще ги платя. Ти си толкова приказлив и интересен, че се чувствам задължена към теб.
Чух тих и приглушен звук и погледнах към нея. Имаше сълзи по бузите й. Тя седеше, гледайки по протежение на бара, и не се опита да ги избърше, нито да скрие лицето си.
Барманът дойде за чашите ни и като я видя, каза:
— За бога, Руби, престани. Това няма да те накара да се чувстваш по-добре.
Тя не отговори, просто си седеше там, а сълзите й продължаваха да се стичат. Когато той донесе пълните чаши, тя отпи дълга глътка от нейната и като каза „извинявай“, се отдалечи към тоалетната.
Седях там и слушах музиката от усилвателите, като се трудех над моя „Будвайзер“, и след около десет минути тя се върна.
— Добре ли се чувстваш? — попитах.
— Няма да плача повече, ако това имаш предвид. — Тя взе чашата си и седна отново. — Не искам да пия от това проклето нещо. Отивам си вкъщи. — И се смъкна от стола си.
— Окей. Аз също.
— Не ми позволявай да ти прекъсна забавлението.
— Ни най-малко. И аз се канех да тръгвам.
На излизане барманът каза:
— Лека нощ, Руби.
Но тя не се обърна и не отговори.
Когато вече бяхме навън, на улицата, рече:
— Живея на Дилъуеър, недалеч от „Дорсит“. Малко по-встрани от твоя път, но ако ме изпратиш до вкъщи, ще го оценя.
На ъгъла свихме на изток от Уолтън и тръгнахме по авеню „Мичиган“.
— Не мислиш, че съм проститутка, нали?
— Не, защо пък ще го мисля.
— Е, добре, не съм. Имам си хубава работа, изпълнителна секретарка на шеф на компания за хартиени изделия. Салфетки, кърпи за лице и знаеш… тоалетна хартия. Най-голямата компания за хартия в Айова. Тук е само търговският ни офис.
Когато стигнахме до авеню „Мичиган“, тя сви надясно. По средата на пресечката рече:
— Предполагам, че се чудиш за какво плаках там?
— Не, не се безпокой.
— Излъгах те за Лефти. Нищо не съм открила за него във вестника. Аз бях омъжена за него. Това изненадва ли те?
Не казах нищо, така че тя продължи:
— Запознах се с него в Ан Арбър преди шест години, когато Лефти учеше там. Оженихме се и живяхме заедно, докато той не напусна Мичиган. Тогава се разведох с него. Искам да кажа, че не Лефти се разведе с мен, а аз с него. Не е имало нито караници, нито такива неща. Просто не вървеше. Той целият беше погълнат от книгите и идеите си и беше ядосан през цялото време. Не на мен. Нямам предвид това. Изглежда, че светът го влудяваше. И Лефти знаеше, дори тогава, когато още учеше, че го чакат сурови времена, с които да се бори. Той не се разбираше с никого. Хората му завиждаха. Или го мразеха. Или нещо от сорта. Или ако това не беше така, той си го вярваше. Така че животът в нашата къща беше много напрегнат. Лефти не се изненада, когато му казах, че искам да се разведем, представях си, че той го иска също. Пък може и да го е искал. Все още не съм сигурна в това. Както и да е, ние се разделихме и шест месеца по-късно аз се омъжих за един бизнесмен там, в Ан Арбър, който притежаваше голяма компания за покриви. Съпругът ми беше сладък, отнасяше се към мен като към един милион долара, но ми доскуча ужасно. Или поне така си го обяснявах. Истината беше, че не можех да преодолея Лефти. Това не е ли болестно състояние? Мисля, че е. Оставих и втория си съпруг и отидох в Ню Йорк за малко. Тогава си намерих работа в Държавния департамент и живях там около година. След това работих в Калифорния, в Сан Франциско, в брокерска къща. Но през цялото време знаех, че се залъгвам. Знаех, че ще се върна в Чикаго, рано или късно. И бях права. Две години по-късно се върнах тук. Проследих Лефти и го открих в този бар, откъдето току-що излязохме.
На Делъуеър тя каза:
— Живея точно тук направо, по средата на следващата пресечка.
Прекосихме авеню „Мичиган“ и се упътихме на изток.
— Не знам какво да мисля. Да се оженим ли отново, да живеем заедно или какво. Но се надявам нещата
