В момента, в който го отминах, той вдигна ръка и револверът изтрещя и отекна в дюните. Извърнах се назад и видях Оскар на десет стъпки зад мен с кръв, бликаща от гърдите му.
— Ах ти, кучи сине! — Отскочих настрани, за да сграбча ръката с оръжието, но преди да мога да я достигна, револверът изтрещя отново. Тогава нещо тежко ме удари точно зад ухото. Падайки, видях Оскар, проснат по гръб на пясъка, и чух някакъв глас да казва:
— Преместете го в колата.
А друг, слабо достигащ до мен отвърна:
— Да, сър.
II ЧАСТ
24
Събуждах се бавно, с блуждаещо съзнание, всичко около мен сякаш не бе на фокус. Чувствах се така, като че кръвта ми бе източена и заменена с топло мляко. Таванът не беше съвсем стабилен. Той се движеше бавно от единия до другия си край и някоя случайна гънка го начупваше през бялата повърхност.
Заковах поглед в петното точно над главата ми, отварях и затварях очи, после се отпуснах и след доста дълго време таванът се успокои и спря да се движи. Опрях се на лакти и се огледах наоколо.
До леглото ми седяха трима души — мъжът в синята риза, който застреля Оскар, една жена със сива коса и очила и Рос Пайн. Когато заговорих, гласът ми прозвуча тънко и сякаш отдалече:
— Колко е часът?
— Четири и половина следобед — отвърна Пайн. — Вие сте в хотел „Дорсит“ в Чикаго, на седемнадесетия етаж. Искате ли кафе?
Кимнах и сивокосата жена отиде до масата край вратата, наля чаша кафе, сипа лъжичка захар в него и ми го подаде. После седна отново.
— Ще бъдете в Чикаго три или четири дни. Тази жена е Хелън Гадис. Тя ще бъде във връзка с вас, докато сте тук. А този мъж е Марти Брукшайър. Той заминава от Чикаго тази вечер, но ще бъде в контакт с вас по-късно, когато нашата работа напредне.
Погледнах към Брукшайър. Изрядно подстриган, ясни сини очи, бяла риза, сива вратовръзка. Спокойно лице без нито една бръчка, завършил по всяка вероятност някой колеж в Кънектикът преди три години. Усетих много особен порив. В ума си скочих на крака и впих пръсти в охранения му, добре избръснат врат. Но тялото ми не можа да издържи на този импулс. Костите и мускулите ми бяха разцентрова-ни. Или поне така ми се струваше. Не чувствах болка, нито напрежение. Сякаш нямах физическа същност. Можех да гледам и слушам, да запомням онова, което чувах. Но от шията надолу се чувствах като сварена каша. Вперих очи в Брукшайър и се опитах да го убия с поглед, но той си седеше с кръстосани крака, хладен и невъзмутим, като слушаше Пайн и си наместваше маншетите.
— Искам да видя Тейг — казах.
— Невъзможно е. Няма да го видите, докато не напуснете страната.
Отместих поглед обратно към Брукшайър.
— Кучи син.
Той погледна Пайн, който стана и дойде до леглото ми.
— Нека да си изясним нещата. Ще бъдете в контакт с няколко наши хора, преди този план да бъде изпълнен. И НИКОЙ от тях не е длъжен да понася обиди от вас. По никакъв начин.
— Този кучи син уби Оскар.
— Не той — възрази Пайн. — Вие го убихте, Оскар беше мъртъв още преди да напусне затвора. Вие не ни надхитрихте вчера. Само си помислихте, че сте. Когато ви казахме, че не е добре за Спивента да избяга, ние вече бяхме взели решение за него. Нямахме друг избор. Сега конкретно по въпроса. Много хора участват в този план и вие сте един от тях. Но сте ценен само с оглед на вашия дял в него. Разбирате, нали? Ние направихме договор с вас и аз ви уверявам, че ще го спазим. Но от вас се очаква същото. Говоря направо. За следващите няколко седмици от живота ви ние ви притежаваме. Вие сте купен и е платено за вас. Ако осъзнавате това и правите каквото ви е казано, всичко ще върви гладко. Ще бъдете изненадан от това колко лесно ще потръгнат нещата. Но ако не го приемете, ако ви хрумне да промените правилата на играта, ние няма да се спрем пред нищо.
Пайн се обърна, отиде до прозореца и застана там с гръб към нас. После се върна и седна на стола си. — Имате ли някакви въпроси? — попита той. — Важно е да разберете точно онова, което казвам. Ако има нещо неясно, сега е моментът да поговорим. После няма да имаме време. Ако имате неприятности, само Тейг или аз можем да ви помогнем. А ние няма да бъдем наоколо през цялото време. Хората, с които ще бъдете в контакт, са програмирани да реагират. Вашето поведение ще определя и тяхното. Това е просто като две и две четири.
Пайн се обърна към жената и рече:
— Обади се.
Тя стана, отиде до телефона и застанала с гръб към мен, каза нещо много тихо в слушалката.
— Добре — рече Пайн, — достатъчно за момента. А сега имаме изненада за вас.
Жената сложи ръката си върху слушалката и каза:
— Има забавяне.
— За колко време? — попита Пайн.
— Телефонист ката казва само няколко минути.
— Окей. Кажи й да ни свърже колкото е възможно по-бързо.
След като жената се върна до телефона, той се обърна към мен:
— Ако имате нужда да се свържете с нас по някаква причина, обадете се на шефа на сервизните служби, съобщете му кой сте и му кажете, че климатичната ви инсталация не е в ред. Някой от нашите хора ще ви намери за броени минути.
Седях и го слушах полубуден, кръвта започваше отново да се движи из тялото ми, през ума ми трескаво преминаваха различни възможности. Не си задавах въпроса какво да правя. Образът на Оскар, проснат на пясъка с два куршума в него, не излизаше от главата ми. Всички думи, планове и скрити заплахи не можеха да замъглят картината.
— Гладен ли сте? — попита Пайн. Той беше спокоен и отпуснат сега, изпълнен с увереността, че ме е вкарал в релсите, че ще бъда там, когато се нуждае от мен — колосан и изгладен, изгарящ от желание да се харесам, послушен като добре дресиран звяр. Тръснах глава.
— Не сте ли гладен още? — попита той.
— Не.
— Нищо, ще огладнеете. Има няколко превъзходни ресторанта в този хотел. Обичате ли риба?
— Не.
— Жалко. Долу има чудесен ресторант с морско меню.
В този момент телефонът иззвъня и жената вдигна слушалката.
— Обаждането — рече тя.
— Добре — отвърна Пайн и като стана, взе от нея слушалката. Говореше тихо и с извърната глава. Не можах да разбера нищо от думите му. Изведнъж той ми кимна. — Ето някой, който иска да говори с вас.
Бях прекарал пет години, опитвайки се да не мисля за нея, насилвайки се да забравя как изглеждаше, как се движеше и говореше, какъв беше допирът на кожата й. Бях притъпил краищата на нервите си, блокирал чувствата си, заличавайки доколкото бе възможно всеки неин образ. Но когато я чух да говори, всичко това нахлу обратно.
— Рой? — Гласът й беше тих, задъхан и несигурен.
— Здравей, скъпа.
— Боже мой, Рой…
— Не плачи.
— Не мога да се удържа. Страхувам се… Аз мислех.
