— Схващам какво имаш предвид, но това не променя нищо.
— Спомни си за онова нещастно копеле, дето ю пречукаха в Луизивил преди няколко години. Не мога да престана да мисля за него. Говори се, че момчето, което го застреляло, духнало от затвора малко преди това. То живееше в Невада, имаше пари и кола и да не ти разправям как си прекарваше времето няколко седмици преди убийството. А после продължи да си пътува из страната в жълт плимут и никой не го закачал. Младежът се мотал из Флорида, после потеглил към Аржентина, живеейки нашироко и по най-свински начин. И накрая, след като нещата утихнали, го пипнали, върнали го обратно, затворили го в някакъв затвор на юг, после го откарали обратно в неговия. Не е имало нужда от процес, защото той си признал вината. Чудесно, нали? И аз се обзалагам с десет срещу едно, че е пукнал в пандиза.
— Е, и какво?
— Е, и какво? Такова, че някой е използвал бедния кучи син. Те са му дали малко пари, извадили са го от затвора, предоставили са му сметка за какви ли не стоки, вещи и имущества. Дали той е извършил убийството или не, са подробности. Важното е, че те са имали изкупителна жертва. Винаги са я имали и ще я имат. Дори и след неговата смърт, ако някой повдигне въпроса за това, което той е направил, те ще имат готов отговор: „Това беше просто един рецидивист, който мразеше негрите.“
— Кои са тези „те“, за които постоянно споменаваш?
— Ето това е хубав въпрос. Кажи ми ти, кои са тези двамата, с които преговаряш? Откъде идват? За кого работят? Не знаеш, нали?
— Не.
— Ужасно хубаво, че не знаеш. И никога няма да разбереш. Никой никога не научава кои са те. Обикновено не ги и виждаш. А когато ги видиш, те носят хубави дрехи, говорят като професори и изглеждат така, сякаш ходят на бръснар два пъти седмично. Те никога не са черни или пуерториканци, или италианци. Те са нещо, което ти никога не можеш да идентифицираш. Те са просто „те“. Те избягват да се набиват в очи, обядват заедно, предполагам, и говорят много по телефона. Това, което правят, е да управляват нещата. Парите, войните и хората. Те знаят как се върши работата, независимо каква е тя, и знаят как да я покрият, след като веднъж е свършена — главно защото имат на разположение такива тъпи копелета като теб и мен, които да се калят в мръсната работа.
— Ти си луд, Оскар. Никой не ти ходи по петите и не те кара да вършиш нищо. Те дори не те искат. Казаха, че ако тръгнеш, ще те изтърсят някъде между затвора и Гари. Така че зависи от теб.
— Я ги… Те няма да ме тръснат никъде просто защото няма да дойда.
— Твоя работа — отвърнах.
21
Когато се чу звънецът в шест сутринта, Оскар беше вече облечен. Аз се свлякох от леглото си на пода и той каза:
— Ах ти, кучи сине. Заради тебе не съм мигнал цяла нощ.
— Премисли ли?
— Не съвсем. А ти?
— Не. Аз тръгвам. И най-доброто за теб е да забравиш какво съм ти говорил някога.
— Не се притеснявай. Вече забравих.
На път за закуска той мълчеше. Докато се хранехме, също не промълви нито дума. По-късно на двора игра на гоненица с две други момчета и не ме погледна изобщо.
Накрая, малко преди осем и тридесет, когато се доближих до северозападната порта, Оскар се дотътри и тръгна край мен.
— Ще дойда — рече.
— Няма да дойдеш. Късно е вече.
— Я се разкарай. Идвам.
Минахме покрай охраната и аз казах „Тъкър“. Продължихме петнадесет стъпки, обърнахме се и се върнахме до портата. Пазачът пред нея, бял като корема на риба, стоеше като закован и ни гледаше вторачено и тъпо.
Преди да успея да кажа нещо, Оскар се наклони към него и изръмжа в лицето му:
— Разкарай се, копеле! Разкарай се! Ако не сме вън след десет секунди, още преди обяда ще си мъртъв.
Устата на пазача остана отворена, но думи не излязоха. Тогава той се обърна внезапно, извади ключовете и отключи вратата. Ние се изнизахме и портата се щракна след нас.
22
Десет стъпки по-напред, на площадката за трошене и товарене на камъни, чакаше хлебарският камион с полуотворена задна врата и работещ на бавни обороти мотор. Тръгнахме право към него, покатерихме се отзад и затворихме вратата зад нас. Щом като камионът потегли, шофьорът обърна леко главата си и рече:
— Легнете плътно до пода.
Чувствах как камионът се движи напред бавно — трийсет или четиридесет ярда по натрошените камъни и после по павираната повърхност. Тогава спряхме и чух как повдигателните механизми на голямата врата започват да скърцат и после — подкованите обуща на пазача, който идваше към камиона.
— Трябва да те пуснат вече да се махнеш за малко оттук, поне за две седмици. Какво стана с Барни? — Беше гласът на пазача.
— Той днес трябваше да се върне от отпуска, но сестрата на жена му умряла в Луизивил и Бърни замина за там снощи — отвърна шофьорът.
— Съжалявам да го чуя. Ако го видиш…
— Има шанс да го срещнеш преди мен. Той трябва да бъде на работа във вторник.
Чу се издрънчаващо раздрусване, щом вратата стигна догоре. Камионът се придвижи напред и тя се спусна зад нас.
— Стойте плътно до пода и пазете тишина — рече шофьорът. Той ускори, после забави, за да смени скоростта, и навлезе в оживения поток на уличното движение.
Оскар лежеше по корем, с глава, облегната на една ръка. Той ми намигна и пошепна:
— Не знам как би продължил без мен.
23
Не съм съвсем сигурен за времето, но ми се стори като петнадесет минути бързо каране. После завой, пет минути по чакъл и още пет върху нещо като бит пясък. Накрая спряхме и шофьорът каза:
— Е, хайде, измъквайте се оттам. И двамата. Ще смените колите.
Той излезе от кабината, заобиколи отзад и ни отвори вратата.
Слънцето огряваше косо дюните и се отразяваше в езерото. Блясъкът ме заслепи. Когато в първия момент стъпих от каросерията на камиона долу, не можех да гледам. Тогава всичко се проясни. Точно пред нас, на разстояние петдесет стъпки, чакаше черна лимузина „Крайслер“, пред нея две млади момчета, препасани с колани, единият в сива шофьорска униформа, а другият в тъмносиня риза.
— Окей. Движете се — каза шофьорът на колата. — Хайде да тръгваме.
— По-спокойно с нарежданията, приятелче — рече Оскар. — Достатъчно сме ги имали, за да ни стигнат и за още малко.
Тръгнах към крайслера. Чух как Оскар се влачи през пясъка след мен и си мърмори:
— Господи, тук е като на някакъв шибан походен лагер.
Мъжът със синята риза имаше револвер в ръката си. Като приближих до него, попита:
— Тъкър? Така ли?
Кимнах и той рече:
— На задната седалка.
