— Няма ли да проверят камиона при портата?
— Точно утре не. Това е толкова важно за нас, колкото и за вас.
— Може би. Но ако някой започне да стреля — аз съм този, по когото ще се цели.
— Няма да има изстрели, не се безпокойте — каза Пайн. — Ние ви гарантираме.
— Не е достатъчно. Искам и гаранцията на Дичър.
— Това няма нищо общо с Дичър.
— Но той е в течение, нали?
— Да, но…
— Добре. Искам и той да потвърди.
Когато няколко минути по-късно Дичър влезе в стаята, лицето му имаше цвят на слива. Като ме видя, пребледня.
— Дявол да го вземе, беше ми казано…
Тейг го прекъсна:
— Знаем какво ви е било казано. Но се натъкнахме на неочаквана пречка.
— Аз съм пречката — намесих се. — Искам да се уверя, че знаете какво става.
— Не знам нищо. — Той се обърна към Пайн: — Вие ме уверихте, че това ще бъде направено без мен…
— Е, сега ви казвам нещо друго.
— Разбирам, че утре излизам оттук — обърнах се към Дичър. — И искам да ми кажете как ще стане това.
Дичър премести поглед от Пайн към Тейг и като не намери подкрепа там — отново към Пайн.
— Обяснете му — рече Пайн.
Дичър си пое дълбоко въздух и го издекламира тъй, сякаш го беше научил наизуст и се радваше да се отърве от него.
— През северозападната порта на двора, в осем и тридесет сутринта, пазачът ще те пусне.
— Как му е името?
— Грибър… ще се качиш в хлебарския камион…
— Кой ще го кара? — попитах.
— Един наш човек — отвърна Пайн.
— Продължавайте — кимнах на Дичър.
— …и камионът ще мине през посочената порта. Това е всичко, което знам.
— Няма ли да има проверка при портала?
— Не.
— Ами тревога ще се вдига ли?
— Най-малко един час по-късно — рече Тейг, — когато открият, че липсвате в дърводелската работилница. Дотогава вие ще бъдете с нашите хора на път за Чикаго.
— Това удовлетворява ли ви? — попита Пайн.
— Да речем — отвърнах, — но има още едно нещо. Ще взема и Спивента с мен.
Настъпи мека, бяла тишина. Тогава Дичър каза:
— Боже господи.
— И дума да не става — поклати глава Пайн.
Тейг се опита да заглади нещата:
— Можеше да стане, ако го бяхме планирали по-рано. Но нали разбирате… — Той млъкна.
— Да, предполагам — отвърнах.
Баукамп ме свали долу с асансьора и ме съпроводи по коридора до първата врата към затвора. Фийстър стоеше там на пост.
— Шефът го викаше — рече той, когато го наближихме. — Трябва да върнеш затворника обратно.
Докато вървяхме, знаех, че вече съм им обърнал гръб. И това чувство ми харесваше.
20
— Без мен — запротестира Оскар, — не ме устройва.
— Какво искаш да кажеш с това, че не те устройва? Аз си счупих топките да те напъхам и теб в играта.
— Вони, Рой. Смърди на умрели котки. Ще пресилим нещата.
— Защо? Какъв е проблемът? Защо мислиш, че някаква невестулка ще ме извади оттук само за да ме измъчва после?
— Не знам. Ето това е мястото, от което вони. Тези хора са като призраци. Не знаеш нито кои са, нито за кого работят. И изведнъж — те ще ти направят най-голямата услуга в живота. Виждаш ли някакъв смисъл?
— Ако изляза оттук — има смисъл.
— Но това не е безплатно, приятелче. Те няма да ти купят нов костюм и да ти връчат еднопосочен билет обратно за Западна Вирджиния. Ти го знаеш, нали?
— По дяволите, знам го. Не съм глупав.
— Е, това не те ли притеснява малко?
— Ти си дяволски прав. Но да прекарам в тази дупка остатъка от живота си — ме притеснява къде-къде повече.
— По-добре е, отколкото в ковчега, нали?
— Ти пък отиде много далече. Вече се запитах за това. Около двеста пъти. И отговорът е — не.
— Голяма работа си. Доказваш, че целият си само един търбух и нямаш никакъв мозък. Но без мен. Аз ще си остана тук. И ще си умирам по малко, но по-дълго време.
— Твоя воля. Няма да седна да ти целувам задника.
Оскар седна на ръба на леглото си, като гледаше надолу към пода. После каза:
— Слушай какво мисля. Ние с теб сме основен пункт в пазарлъка. Това заведение е пълно с момчета като нас. И никой отвън не дава и пет пари за тях. Прав ли съм?
— Да допуснем.
— И изведнъж тези хора се преобразяват и стават готови да ти поднесат луната в хартиено пликче. Е, откриваш ли някакъв смисъл в това? Кои са те? Мислиш ли, че двама обикновени снайперисти могат да влязат в затвора, да си побъбрят небрежно с директора му и да отпътуват с един от затворниците му? Никога не съм чувал за подобно нещо. Те трябва да бъдат твърде едри риби, за да го направят, нали?
— Дявол знае едри ли са или дребни.
— Аз знам. Едри са. И са свързани с нещо голямо. Голямо и мръсно. Запитвал ли си се някога какво би могъл да направиш за тях, което да бъде толкова ценно? Кълна се, че си. И не можеш да си отговориш, аз също. Първото нещо, което изскача в ума ти, е, че искат да убиеш някого. Мислил си за това, обзалагам се.
— Да, хрумвало ми е.
— Добре. Има стотици момчета отвън, които са специалисти в тази работа. И за какво да си правят главоболието да измъкват някакъв нещастен педераст от хубавия затвор и да му поверяват тази работа? Къде е смисълът?
— Защо трябва да има смисъл. Всичко, което аз искам.
— Знам, знам. Всичко, което ти искаш, е да бъдеш вън. Веднъж да почувстваш трева под краката си и врабчетата да започнат да цвъкат по шапката ти, всичко ще бъде като парче торта.
— Забрави това, Оскар. Ти направи избора си. Остави.
— Не искам да го оставя. Защото може би знам отговора. Чуй. Дори един наемен убиец може да има съпруга, семейство и приятели. Хора, които започват да задават въпроси, ако той изведнъж изчезне. Но в твоя случай работата е друга. Така ли е? Ако търсиш изгубено куче без снимка и име, без приятели и без бъдеще, къде ще отидеш? В затвора. Ако един човек вече липсва от външния свят, единственото друго място, откъдето може да липсва, е килията. Само пазачът и шефът на затвора ще забележат, че го няма. И ако те не забележат… разбираш ли какво искам да кажа.
