като я бели внимателно и хвърля отпадъците и семките на кокошките. Или дъвче тютюн, правейки голяма буца в устата си, докато се движи бавно от кухненската маса до задния двор, или насипва тор по края на цветните лехи.
Тези спомени за баща ми — висок, слаб, мършав и бавно подвижен — винаги се връщаха първи. Това беше неговата ферма, която носеше отпечатъка на манталитета му. Семейството беше негово, също както и реколтата и кучетата, които се страхуваха единствено от него и идваха само когато той им подсвирнеше.
Майка ми му принадлежеше също. Енид и аз, разбира се, също бяхме негови, приличахме на рода му, говорехме и се движехме като тях и нямаше никакво подобие между нас и светлокосите и с дребен кокал роднини на майка ми.
Нокътят на палеца му беше разцепен, имаше един дълбок белег по средата до самия му край — постоянен признак на мъжественост — така го чувствах, когато бях шестгодишен. И в продължение на години наблюдавах моя собствен палец в очакване да се появи тази грозна и същевременно красива рязка.
За баща ми всичко беше веществено. Светът беше съставен от неща, които той можеше да пипне, да работи с тях, да ги оформи според нуждите си. Ръцете му бяха като живота му — силни и кафяви, мазолести и груби. Всички ние се съсредоточавахме в тях. Те строяха, работеха в градината, впрягаха, дояха кравите, държаха пушката, лопатата и бела, вилата. Ръцете му правеха люлките и играчките, копаеха гробовете. Те насочваха, подкрепяха и наказваха, ковяха и рендосваха, полираха, шлифоваха, наместваха и боядисваха шарки по мебелите през зимата, когато всичко е засипано със сняг.
Лицето му беше гладко, сякаш изваяно, в повечето случаи неподвижно. Гласът — тънък и дрезгав — рядко имаше нужда да се употребява. Ръцете му вършеха всичко, казваха всичко. Когато умря майка ми — той дяла подпалки в продължение на два дни, сече и ряза с триона дълго след мръкване, като седеше на висок пън. А три седмици по-късно загуби дясната си ръка на косачката.
Тогава всичко се разпадна бързо. Същата зима баща ми доведе вкъщи жена от Букенън. Косата й беше изрусена почти до бяло, така че ние с Енид я наричахме Памучния връх. Тя имаше глас, който можеше да реже и да дере, и да откъсва кожа от тялото ти. Те с баща ми седяха в кухнята през тези студени месеци, пиейки и борейки се един с друг. А през пролетта изоставиха фермата заради дългове и заминаха заедно за Блуфийлд.
Майка ми се казваше Естер. Тя беше дребна и руса, по своему тиха, също като баща ми. Имаше навик да си тананика и пее тихичко над гюма, печката, коритото за пране, когато месеше хляб, чушкаше боб, затваряше конфитюри, плетеше, шиеше, кърпеше, метеше, работеше в градината и плевеше. Тя беше топла и нежна, с успокояващи ръце, когато някой беше болен, наранен или с разбито сърце. Майка ми, също както и баща ми, вършеше всичко това с нейните ръце, присъствие и тяло. Указанията й бяха прости: „Имаме нужда от дърва, Рой“, поученията й дори по-прости: „Отваряй си очите сега“, или: „Срамота. Срамота, Енид.“
На обед седяхме тихо край масата. След като молитвата беше свършила, започвахме да се храним и никой не говореше. Това беше тиха къща и ние с Енид бяхме тихи деца. Но каквото и да ни оставиха нашите родители, те не ни дадоха инструменти, с които да се борим за оцеляването си. Нито думи, нито оръжия. Търсейки сигурност, Енид се омъжи за първия мъж, който я поиска, а аз отидох в затвора по възможно най- бързия начин.
18
В неделя, един ден преди датата, когато Тейг трябваше да дойде пак, попитах Оскар:
— Мислиш ли понякога за излизане оттук?
— Всеки ден.
— Като те гледам как го понасяш, си мисля, че може би е започнало да ти харесва.
— Глупости. Просто свикнах. Това е всичко. Аз съм тук до живот или докато стана на деветдесет и девет. И с моя късмет — може би ще доживея до сто. Това означава, че имам да излежавам още четиридесет и пет години.
— Ще те пуснат условно доста преди това.
— Голяма работа. Ще бъда на седемдесет и пет вместо на сто. Ще хленча по улиците с продънени обуща и ще пия мискет от пробита чаша.
— Какво ще кажеш за едно бягство?
— Какво ли? Това се случва само във филмите Виж къде сме. Натъпкани като сардини в консерва. Бетон, яка стомана и пазачи на всеки ъгъл.
— Момчетата бягат по всяко време.
— Сигурно Но само ако някой отвън ги иска. Някой с пари, време и връзки. Бягствата не стават току- така. Пазачите забогатяват, управителите на затвора също И хоп — изведнъж затворникът изчезнал. Но това не е изненада за никого. Освен за хората, които го научават от вестника.
— Но ако някой отвън работи за теб, ако ти го уредят, ти би тръгнал, нали?
— Кълна се в сладкото ти дупе, че бих.
19
Отворих паспорта и видях снимката си под името Хари Уолдроун. Според датата паспортът е бил издаден преди три години. Той беше оръфан и изцапан и страниците бяха до половината запълнени с печати за влизане и излизане, главно от централноамериканските страни.
— Вие си имате професия, Уолдроун — каза Пайн. — Внасяте болнични инструменти и вашата територия е Централна Америка и Мексико.
— Никой няма да ви разпитва за това, така че не се притеснявайте — допълни Тейг — Просто да го имате за информация в главата си. — Той побутна някакъв сгънат документ през масата към мен. — Ето нотариалния акт, който обещах да ви покажа. Той е на испански, но ще видите името си Хари Уолдроун като собственик. Гарантирам ви, че е в пълна изправност.
— Защо всички адреси са задраскани? Откъде ще мога да разбера кой къде се намира?
— Почакайте мъничко — рече Пайн, — още мъничко.
— Ето ви и банковата книжка. Отгоре пише „Държавен кредит“, но думите отдолу са залепени. Вътре между депозитите е отбелязано 1 700 000. Наименованието на валутата също е залепено отгоре Курсът на обмяната е осем и половина към едно. Това означава двеста хиляди долара, сумата, която вече ви споменах.
— Откъде да знам дали казвате истината?
— Имате доживотна присъда, а ние ви измъкваме оттука. Утре. Това трябва да ви говори нещо.
— Когато съм вече ВЪН, тогава ще ми говори нещо.
Пайн се поизправи на стола си и подпря ръцете си на масата.
— В северозападния ъгъл на гимнастическия двор има стоманена врата в стената, с пазач пред нея. В осем и трийсет сутринта, точно преди да се строите и да се отправите към работилниците, се прехвърлете през вратата. Минете край пазача и кажете „Тъкър“. Продължете да вървите петдесет крачки, после се обърнете и се върнете до портата. Когато стигнете до нея, тя ще бъде отключена. Бутнете я, минете и я затворете след себе си. Точно пред вас ще има зелено-жълт хлебарски камион, който доставя храна до затворническата кухня. Качете се направо в камиона, отидете отзад и легнете долу. Шофьорът ще мине през страничната ограда на затвора и ще продължи по шосето. Ще се насочи на запад, към дюните. Някои от нашите хора ще чакат там в друга кола, за да ви закарат в Чикаго. Това е всичко.
— Звучи просто.
— Така е — рече Пайн.
— Ами ако някой от кухнята ме види да влизам в камиона?
— Няма.
— И все пак, ако?
— Никой не може да ви спре освен пазачите. А те няма да го направят.
