„Камионът с бегълците беше открит в дюните заедно с тялото на Спивента. Полицията смята, че той е прострелян от Тъкър, който после избягал през дюните, отвличайки шофьора като заложник. В ход е щателно претърсване на цялата северна част на Индиана.“
Захвърлих вестника, станах и отидох до телефона:
— Тук е Хари Уолдроун от стая седемдесет-нула-пет. Тази сутрин проведох разговор с едно отдалечено място и сега съм забутал някъде номера, на който се обаждах. Бихте ли проверили в регистрите си и да ми го съобщите.
— Да, сър.
Настъпи пауза. После телефонистката каза:
— Уолдроун, седемдесет-нула-пет?
— Точно така.
— Съжалявам, сър, но нямам регистрация на това позвъняване.
— Но разговорът беше проведен. Бихте ли погледнали пак?
— Нека да проверя в таксите, сър, и ще ви се обадя отново.
След три минути телефонът звънна.
— Съжалявам, сър. Дори не са ви отбелязали. Няма никаква сума срещу вашето позвъняване днес.
— Имаше забавяне на връзката — казах. — Някой от телефонния номератор трябваше да ми позвъни обратно…
— Съжалявам, сър. Изобщо нямаме отбелязано позвъняване.
26
До осем часа вечерта бях толкова гладен, че започна да ми се вие свят. Реших да ям в стаята си. Но когато келнерът дойде до вратата с менюто, му казах:
— Промених си решението. Колко салона имате долу в ресторанта?
— Три, сър.
— Кой е най-добрият?
— Ами зависи от вида на ястията…
— Кой е най-скъпият?
— Дикенсовият салон.
Десет минути по-късно вече седях на една маса до стената в ъгъла, трима музиканти свиреха в отдалечения край на залата, сребърните съдове и чашите меко дрънчаха около мен, келнери във вечерни сака и жени в красиви дрехи идваха и си отиваха.
Докато гледах менюто, в паметта ми оживя картината на затворническата храна от предишната вечер. Печен боб, ориз, хляб и маргарин, кафе и пудинг от тапиока. Трудно беше да си представиш тези клисави ястия в един и същи свят с деликатесите, които минаваха покрай масата ми сега на табли и колички.
Когато главният келнер дойде за моята поръчка, казах:
— Донесете ми пържола и нещо друго, което върви с нея. Оставям на вас да изберете.
— Много добре, сър. Искате ли листа с вината?
— Не, благодаря. Аз съм по бирата. Донесете ми бутилка германско пиво.
— Сега ли ще я пиете, или после с храната?
— Сега. Не… чакайте малко, донесете ми едно уиски и джинджър ейл. А бирата ще я пия с пържолата.
Дикенсовият салон някак си не беше за мен. Знаех това, келнерът също. Исках да стана и да си изляза, да намеря някое местенце, където да ударя няколко бири и да хапна сандвич със сирене. Но продължавах да седя като закован на стола. Поне веднъж исках да имам най-хубавото. Чувствах нужда да видя как изглежда най-хубавото, независимо от това, колко неудобно може да ми се стори. Дори и да не го харесах, то беше нещо, което дължах на себе си. Ако балонът се спукаше и през нощта дойдеха шестима полицаи да ме натикат обратно в Хобарт, трябваше да имам какво да си спомням. Широко чисто легло, добра храна, няколко питиета и ленени салфетки на скута ми.
След петте години на макарони, фасул, ориз, кача-мак и спагети пържолата беше прекалено пищна за мен. И невероятно вкусна. Изядох само няколко хапки от нея. Не харесах соса, така че продължих нататък и изядох всичките печени картофи и зеленчуците и пет или шест кифлички с масло. После на два пъти си поръчах ягодова торта с дебел слой крем отгоре. Изпих бутилка бира и завърших с още едно уиски и джинджър ейл.
Когато чекът дойде, се подписах „Хари Уолдроун“ на него, без дори да погледна сумата. Това беше най- хубавата част от цялата вечеря. Когато станах да излизам, извадих десет долара от портфейла си и ги подадох на келнера. Това беше втората най-приятна част.
Минах през преддверието, слязох по стълбите и тръгнах навън по тротоара. Портиерът извикваше таксита, но аз му казах, че искам да вървя пеша. Завих надясно и се насочих към авеню „Мичиган“, пушейки от цигарите, които си купих този следобед. Беше мека, прохладна вечер. От време на време зървах отражението си в стъклата на витрините и прозорците, покрай които минавах, и си мислех, че не е толкова лошо. Изглеждах дори добре. В края на краищата положението не беше толкова лошо.
27
Три часа по-късно аз все още се разхождах. Обиколих седем бара — на Ръш стрийт, на Стейт стрийт, на Дивижън стрийт, на Норт Кларк, — като само надниквах в тях и се измъквах през тъмния вход, когато ми се приискаше. Седях на стола до бара като всеки друг независим, свободен духом гражданин, слагах десет долара на тезгяха и се оглеждах наоколо да видя как останалите места се запълват постепенно и накрая давах поръчката си на бармана.
Прохладно и спокойно. Време колкото искаш. Няма къде да се ходи. Не бързаш за никъде. Едвам се помръдваш и си пийваш, слушаш музика, гледаш хората, изгълтваш набързо два коктейла, проучваш си отражението в огледалото зад бара, после си довършваш питието, смъкваш се от стола, излизаш от вратата и продължаваш.
Прекрасно развлечение, ужасна сигурност в него. В ума ти — нищо друго освен огромното задоволство от ритъма на действието.
Към един часа вече бях направил пълен кръг в осветена в розово изкуствена пещера в някакво подземие, три пресечки западно от „Дорсит“.
На път за вкъщи после, загрят и стимулиран от преживяното вечерта, бях напълно в състояние да призная, че прекрасното си е прекрасно.
В пещерата едно голо момиче танцуваше под звуците на музика на дансинга зад бара. Правеше някакви прости стъпки с крака — напред и назад. Ръцете й описваха малки кръгове отстрани край тялото, главата й следеше движенията им. На лицето й нямаше никакво изражение, просто очи, нос и уста като завършек на движещото се тяло. Тя не общуваше с никого, нямаше чувственост, танцуваше за себе си на някакво уединено място, не се нуждаеше от погледи, от никого. В действителност и никой не поглеждаше към нея освен случайно, по начина, по който човек гледа папагала, внезапно залюлял се на пръчката си.
Когато си намерих стол пред бара и седнах, барманът — блед, светлокос и доста пълен млад мъж — говореше на един човек, три места по-нататък:
— Губя търпение с този кучи син. Ако ме питат мен, той е герой от войната. Край. С всякакви медали, почетни грамоти и боклуци. Можеш да си запушиш ушите, като започне да обяснява какво знае за управлението на страната. Той е тъп, упорит и задръстен. Но е честен. Това трябва да му се признае. Той е почтен човек.
Едно момиче се плъзна на стола до моя и каза:
— Обзалагам се на пет долара, че ако ти предложа да ти купя едно питие, ще кажеш — не.
— Печелиш — отвърнах и й подадох пет долара. Тя ги завъртя пред бара и рече:
— Аз ще пия джин със сок, Лефти, а моят приятел тук иска…
