— Всичко е наред, скъпа. Всичко ще бъде чудесно.
— Липсваше ми толкова много…
Настъпи прекъсване от другата страна на линията. Тогава мъжки глас каза:
— Тук е Марвин Тейг. Искам само да знаете, че жена ви е добре и е нетърпелива да ви види. Казах й, че ако се развива по плана, ще бъдете тук след три или четири дни.
Линията прекъсна. Поставих слушалката обратно.
— Къде е тя? — попитах Пайн.
— Извън страната.
— Дявол да го вземе! Ще спрете ли да си играете с мен? Къде е тя?
Пайн си седеше и ме гледаше. След това се обърна към Брукшайър и жената и рече:
— Ще се видим долу след десет минути.
Те станаха и излязоха от стаята. Щом вратата се затвори, Пайн започна да говори:
— Опитах се да ви обясня всичко по цивилизован начин, но ми се струва, че не съм успял. Така че ще се опитам да го направя още веднъж.
Той извади цигара и я запали.
— Знам историята на живота ви може би по-добре и от вас самия. Знам, че сте минали през тежки периоди, че сте получили повече ритници в задника, отколкото заслужавате. Няма две мнения по този въпрос. Но аз ви гарантирам, че ако се опитвате да ни преметнете, да ни изхитрите, мен или Тейг, или когото и да е от нашите хора, ще си имате такива неприятности, каквито не сте и сънували.
След като Пайн излезе, аз застанах до прозореца и се загледах надолу към езерото. Имах чувството, че той е още в стаята, точно зад мен, хванал и двете ми ръце в белезници. Обаждането на Телма промени всичко. Това беше тяхната игра. По непонятни техни правила. И аз все още стоях там, борейки се да намеря спасителния изход, знаейки, че и да го намеря, няма да мога да го използувам. Но все пак продължавах да го търся.
— Това е всичко, което мога да ви посъветвам — беше казал Пайн, преди да излезе. — Само умната и всичко ще бъде чудесно. Вие сте регистриран долу като Хари Уолдроун. Сметката е платена. Всичко, което трябва да правите, е да си предавате ключа, когато излизате. Паспортът ви е в сакото на кафявия костюм в гардеробчето. Портфейлът с документите, банковата книжка и парите са в джоба на панталоните ви. Имате петстотин долара в наличност. Ако се нуждаете от повече, свържете се с нашите хора. Гадис ще ви уведоми за времето на отпътуването. Тя ще ви каже последните подробности и ще види имате ли билет. Всичко останало си е ваша работа. Вие не сте затворник тук. Никой не ви пази навън пред вратата. Можете да си влизате и излизате, когато си поискате.
— Ами полицията?
— Какво тя?
— Доколкото знам, избягах от Хобарт тази сутрин. Ще ме търсят, нали?
— Не, не мисля.
— Какво значи това?
— Да го кажем така — аз ви гарантирам, че няма да ви търсят в Чикаго.
— Как можете да ми го гарантирате?
Пайн се усмихна:
— Излязохте от Хобарт, нали?
Той стана и отиде до вратата.
— Починете си и се позабавлявайте няколко дни. Опитайте няколко хубави менюта, разходете се по улиците, отидете на кино, напишете писмо на жена си.
— Малко трудно ще го направя, след като не знам къде да го изпратя.
— Нищо — отвърна той. После добави: — Напишете й все пак. Можете да й го предадете след няколко дни.
До вратата Пайн каза:
— Имате голям интерес. Разчитаме да бъдете достатъчно умен, за да го запомните. Знам, че имате приятели в Чикаго като Снейбъл — вашия адвокат, — д-р Апългейт, но не ви съветвам да влизате във връзка с тях. Дори и да го направите, няма да ви помогне. А на тях може да им навреди. И то много.
Той се изправи и ме изгледа продължително, хладен и блестящ, невъзмутим, владеещ положението, с пълна вяра в бъдещето. После отвори вратата и излезе.
25
Отидох до прозореца и погледнах навън. Беше красив есенен ден. Слънцето не грееше вече така жарко, но светлината му си оставаше все тъй ярка. Дълго време гледах надолу към брега, към колите и автобусите на крайбрежния паркинг. Мисълта ми се мяташе насам-натам като пустинно животно, търсещо убежище, но не намираше. Всичко, което можех да видя, бе сянката на ястреба. Накрая се извърнах от прозореца, отидох до стенното огледало над шкафа и се заразглеждах.
Не можеш да намериш много огледала в затвора. Повечето хора там не изгарят от желание да се оглеждат, дори и да ги имаше. Всякакво себелюбие и себеуважение, които някога си имал, те напускат бързо. И навикът да се оглеждаш — също.
И така — мъжът, когото проучвах там, в стаята онзи следобед, нито ми хареса, нито ме разочарова, нито ме изненада. Разглеждах го повече с любопитство, отколкото с разпознаване и с повече разпознаване, отколкото с одобрение.
Бях по-нисък, отколкото исках да бъда, лицето ми беше станало по-изопнато и по-сиво, отколкото го помнех; носът ми — прекалено дълъг и не съвсем правилно разположен; очите — малки и мрачни; скулите — издадени, а зъбите — като на добре гледано дете. Косата на върха на главата ми беше пооредяла, резките по бузите ми — отличителен белег на бащиния ми род — бяха дълбоки, а лицето ми имаше студено и затворено изражение, което не се променяше дори когато широко разтварях устните си в усмивка.
Нещо в дрехите ми също не беше съвсем наред. Те бяха нови и скъпи — тъмночервен халат, синя памучна пижама и черни чехли, — но правеха лицето ми да изглежда изхабено, второкачествено. Съблякох се, все още пред огледалото, и видях тялото си за първи път от толкаво много време. Бяло и тънко, с топчести твърди мускули, изпъкнали сухожилия, остри кокали и широки вени на ръцете. „Приличаш на баща ми — каза Телма, когато ме видя за първи път съблечен. — Тялото ти е като на миньор.“
Влязох във ваната, напълних я с гореща вода и седях в нея дълго време, без да мисля за нищо. После се излегнах, изпих две бутилки бира, изпуших три цигари и така си седях, пиейки и пушейки, повече от час.
До умивалника имаше тоалетни принадлежности — бръснач, четка за коса, четка за зъби, бръснарски сапун, всичко. Обръснах се, измих си зъбите и си сложих малко гел на косата да стои опъната. После се облякох.
Паспортът беше в джоба на сакото ми. Както и парите в портфейла. Имаше и карта за социална осигуровка, шофьорска книжка, банкова книжка — всичко това на името на Хари Уолдроун и на адрес в Норман, Оклахома. В гардероба висеше костюм на кафяви райета, друг — сив, сако от туид на закачалката с чифт сиви панталони.
Това бяха скъпи дрехи, които ми ставаха точно, те бяха току-що изпрани и изгладени, но изглеждаха така, сякаш бяха носени преди. Двата чифта обувки — едните черни, другите кафяви — ми ставаха идеално и бяха също скъпи и също малко износени. Четири вратовръзки на закачалката, шест ризи в чекмеджето, дузина носни кърпи, десет чифта къси гащета, шест чифта чорапи, дъждобран и мека кафява шапка в гардероба заедно с кожена чанта за книжа с папки вътре, съдържащи описания на болнични инструменти на испански и английски, с изброени размери и цени в десет или двадесет различни валути.
След като се облякох, имах вече по-нормален цвят на лицето си, продължавах да се чувствам все така странно в странните си дрехи. Седнах да прегледам вестника, който беше пристигнал върху подноса заедно с бирата и цигарите.
Имаше малко разказче в първия раздел и само едно съобщение на страниците за обявления. Заглавието беше „Две бягства от Хобарт“ и първият параграф ми казваше гова, което вече знаех. Но вторият беше интересен:
