да седя така и да чакам, гледайки как парченцата от мозайката бавно се нареждат по местата си.
Осъзнавах всичко, което не бях в състояние да направя. Проблемът беше да открия какво бих могъл все пак.
В главата ми се въртеше набор от възможности. И само две имена в тях.
Беше почти десет часът, когато станах от пейката, минах през подлеза под паркинга и намерих една телефонна кабина. Потърсих два телефона и ги написах на парче хартия.
Позвъних първо на Апългейт в офиса му. Обади се женски глас:
— Доктор Апългейт ще бъде извън града до късно следобед. Вие негов пациент ли сте?
— Не, аз съм приятел, но не от града. Искам да го изненадам. Ще се обадя пак по-късно.
После звъннах на Снейбъл. Момичето на телефона ми даде дежурен отговор:
— Съжалявам, но мистър Снейбъл диктува в момента, а после трябва да ходи на събрание. Ако желаете, си оставете телефонния номер.
— Нямам телефон. Не го търся по работа, а лично. Така че оставете тези глупости и ме свържете.
За миг настъпи тишина от другата страна. После свит и малко ядосан глас каза:
— Ще ви дам секретарката на мистър Снейбъл.
Преди тя да успее да си каже заучената реч, аз започнах:
— Предайте само на Снейбъл, че Рой е на телефона. Той ще иска да говори с мен.
— Мога ли да му предам и фамилното ви име, моля?
— Не. Кажете му, че току-що съм излязъл от затвора вчера и съм нетърпелив да говоря с него.
Още не се бях доизказал, когато чух гласа му:
— За бога, Рой, не трябваше да се обаждаш тук. Къде си в момента? Вестникът писа…
— Отседнал съм в хотел „Дорсит“.
— Искаш да кажеш, че си в Чикаго?
— Точно така.
— Слушай, Рой. Трябва да разбереш. Не мога да се включа в играта. Дори не трябва да говоря с теб.
Той ми затвори и аз продължавах да стоя там като чучело със слушалка в ръка. Закачих я обратно на вилката и тръгнах по улицата към хотела си, опитвайки се да запазя вътрешно спокойствие и да сподавя гнева си. И го направих доста успешно. Но след като влязох в хотела, отидох до една телефонна кабина и пак набрах номера на Снейбъл.
Този път се свързах със секретарката му веднага. Щом й чух гласа, казах:
— Предайте на Снейбъл, че ако не ми се обади по телефона, ще дойда да го видя в офиса му. И ако не е там, ще отида в дома му на „Вилмит“ и ще го изчакам.
Тогава се обади той:
— За бога, Рой! Какво искаш от мен? — Гласът му прозвуча уморено.
— Искам да говоря с теб. Сега е единадесет без двайсет. Ще се видим в дванайсет. Ти ще кажеш къде.
Настъпи дълга пауза. После той рече:
— В зоологическата градина в парка „Линкълн“. До клетката на жирафите. Знаеш ли къде е?
— Ще я намеря.
29
Когато пристигнах там в дванайсет без две минути, Снейбъл вече ме чакаше. Той беше с петнайсет фунта по-тежък, отколкото си го спомнях. Косата му беше оредяла на темето и посивяла навсякъде. Първото нещо, което ме попита, беше:
— Откъде ми се обади?
Отвърнах, че съм позвънил от телефонна кабина.
— И двата пъти?
— Така ми се струва. Каква беше разликата.
— Исусе! Ти луд ли си?
— За какво толкова се нервираш. Какво значение има откъде се обаждам?
Лицето му доби смешно изражение, сякаш беше казал нещо, което не е трябвало да казва.
— Просто съм нервен от толкова работа. — Той се огледа наоколо.
Нямаше много хора в зоологическата градина. Само няколко възрастни дами и бавачки с бебета в колички. Той посочи пътечката, която се виеше между дърветата.
— Хайде да се разходим натам, за да имаме възможност да поговорим.
Снейбъл намери една пейка на трийсет крачки от тротоара, частично закрита от някакви храсти. Седнахме.
— Съжалявам, ако тонът ми не е прозвучал съвсем приятелски по телефона, но бях изненадан. Не знаех какво да кажа. Тоест разбрах, че си избягал от Хобарт вчера сутринта…
— Изненадан съм, че си прочел съобщението. Аз го търсих, но не го намерих.
— О, видях го. А после — тази сутрин се съобщаваше, че си заминал за Канада.
— Да, така писаха.
— Исусе, колко бих желал да беше така. Преди малко ти дойде насам с такава походка, сякаш си собственикът на това място. А сигурно са разпространили снимката ти по всяка полицейска кола в Чикаго.
— Нищо подобно. Никой няма да ме докосне дори. Всичко беше нагласено, Арнолд. Аз не съм избягал. Пуснаха ме и просто си излязох.
— Какво искаш да кажеш?
— Точно това, което казах. Някой отвън се нуждае от мен, затова и са ми го уредили.
— Уредили? Какво означава това? Никой не може да го направи.
— Но те успяха.
— Не знам как е станало. И за какво им е било? Оставих думите му, за момент без отговор. После казах:
— Не знам. Мислех, че сигурно ти знаеш.
Той не можеше да се преструва добре. След като зададох въпроса, на лицето му прочетох отговора.
— Не знам какво ти… Слушай, Рой, не съм те виждал от толкова отдавна, още от съдебната зала в Индианаполис.
— Зная. Но мисля, че някой е трябвало да ти е говорил за мен. Тези хора имат много информация. Все трябва да са я взели отнякъде. И нещо друго. Никога не можах да си обясня как се насочиха точно към мен. Има хиляди момчета в затвора. Как са се прицелили в едно от тях? Какво ги е накарало да кажат: „Точно този е, от когото имаме нужда.“
— Всичко това отлита покрай мен, Рой. На гръцки е, не се чете.
— Искаш да кажеш, че никой не ти се е обаждал и не те е питал за мен?
— Не, доколкото си спомням. Не. Сигурен съм. Щях да се сетя, ако бяха.
— Никога не съм те виждал толкова нервен.
— Не съм нервен. Просто не обичам да говоря така навън, на открито. — Той се изправи. — Хайде да отидем и да седнем в моята кола. Можем да пресечем оттук и да излезем на паркинга.
Вече вътре в колата го попитах:
— Защо се поинтересува откъде съм ти се обадил?
— Не знам. Случайно ми хрумна просто.
— Не, не беше случайно. Ти го знаеш, аз също.
— Рой, кълна ти се в Бога, че казвам истината…
Оставих го да седи и да се поти. Той си запали цигара и свали страничното прозорче. Аз допълних:
— Това е лесно да се провери. Ще им кажа, че съм говорил с теб, и ще видя какво ще ми отговорят.
— За бога, Рой, успокой се. Е добре, те наистина установиха контакт с мен. Но ако научат, че съм
