потенциал, всички нервни окончания очакват да бъдат стимулирани. И всичко това е в книгите. Всичко. Целият шибан свят е тук, ако знаеш как да го откриваш. Четенето не е бягство от живота. То самото е живот и създава живот.“
Обичах да го слушам, когато говори така. И вярвах на всичко, което той казваше. Но не можех да го направя. Не можех да чета по този начин. Опитвах, но просто не се получаваше. Трябва да умееш да бъдеш сам. Трябва да го искаш, да бъдеш спокоен и уравновесен, когато си насаме със себе си. Всичко това не беше за мен. Аз побеснявах и се изнервях, когато нямаше никой наоколо. Обичам да има хора в къщата, в стаята, кучета и котки, да се говори, да се пее. Когато съм бил сам, това никога не е ставало по мое желание. Самотата за мен е наказание. Винаги е било така.
34
На аерогарата в Мексико сити не ме чакаше никой. Отидох в багажното отделение, поисках си чантата, после поразгледах наоколо, очаквайки да видя познато лице или някой, който да ме повика. Но не се появи никой. Взех асансьора обратно нагоре и намерих бюро „Браниф“.
— Казвам се Уолдроун. Да има някакво съобщение за мен?
Мъжът зад гишето, с рошава черна коса и широко, плоско лице с цвят на кафе, погледна върху рафтчето за съобщения и поклати глава.
— Не, сър. Нищо за Уолдроун.
— Къде е барът? — попитах.
— Нагоре по тези стълби.
Поседях в бара около час. Изпих три уискита и изядох един сандвич с пиле. Бях на път за бюро „Браниф“ отново, когато чух името си по високоговорителя.
— Мистър Уолдроун. Мистър Хари Уолдроун. Моля ви, отидете при двадесет и четвърти изход на синята площадка за качване.
Пътниците вече влизаха в самолета, когато стигнах до изхода. На информационното табло пишеше „Гватемала сити“.
След като излетяхме, си прегледах билета. Местоназначение: Гватемала сити — Тегусигалпа. Натиснах сигналния бутон и стюардесата се появи.
— Къде е Тегусигалпа? — попитах.
— Това е столицата на Хондурас.
— Този самолет там ли отива?
— Да, сър. Първо в Гватемала сити, после в Тегусигалпа.
Изгълтах две напитки, докато донесат храната. После легнах да спя. Когато се събудих, навън валеше. И валя през целия път до Гватемала сити. Докато стояхме на земята, бушуваше страхотна буря със светкавици. Спря да вали точно когато излитахме отново.
Тегусигалпа не е удобно място за приземяване на самолети. Тези, които са дошли да живеят тук преди стотици години, не са мислили за летателни апарати и не са отчитали какъв проблем за самолетите може да бъде приземяването им сред тези планини. Като наближихме, погледнах от прозореца и видях летището — отлично проектирано върху три хиляди стъпки дълга плоча от гранит. Когато стюардесата отвори за момент вратата на пилотската кабина, можах да чуя смеха на пилота. Това никак не ме накара да се чувствам по- спокоен за планините. Реших да дръпна сенника и да не гледам. Но когато усетих самолетът да се хлъзга покрай стръмния ляв бряг, дръпнах сенника отново. Върхът на крилото беше сякаш на пет стъпки от планинската скала. Наклонихме се с около четиридесет и пет градуса, после се спуснахме рязко и се насочихме към ивицата земя. Обикновено нещо.
Този път имаше кой да ме чака. Самолетният стюард. Той взе чантата ми и забърза към входа на аерогарата, а аз се влачех след него, надолу по дългия коридор. Минахме през една бетонна площадка и изкачихме няколко стъпала към малък самолет. Бях останал без дъх и без търпение, когато заех мястото си и той ми пъхна билета в ръката.
— Къде отивам, но дяволите? — попитах.
— В Сан Хосе — отвърна гой. После отмина по пътеката, излезе през вратата на салона и я затвори след себе си. Докато стюардесата заключваше бравата, самолетът потегли напред.
Не беше нужно да питам за Сан Хосе. Имаше карта в джобчето на седалката пред мен. Имаше също и напечатана брошурка за Коста Рика. Отгоре на първата страница пишеше „Информация от интерес за пенсионерите“.
Многобройните чарове на Коста Рика са убедили хора от много националности да се пенсионират тук, където могат да живеят в мир и хармония заедно с 2 000 000 други жители и да се наслаждават на пълна лична свобода в мирно, стабилно и демократично общество…
„Пълна лична свобода“ — тази фраза продължаваше да скача напред-назад в ума ми. Дали онзи, който го е писал, си е мислел, че читателите ще го повярват?
Обърнах на страницата с общите описания:
Коста Рика е разположена в южния край на Централна Америка, между Панама на юг и югоизток и Никарагуа, с която граничи на север. Тихият океан и Карибско море са съответно западните и източните й граници.
Продължих дотам, докъдето се казваше, че Сан Хосе е на 3480 стъпки над морското ниво; че паричната единица е един колон, който се равнява на около дванадесет щатски цента; официалният език е испанският; националният спорт е футболът. Под ИСТОРИЯ пишеше:
Коста Рика е открита през септември на 1502 от Христофор Колумб, по време на неговото четвърто и последно пътуване към „Индия“.
Продължих надолу към:
За разлика от повечето други страни в Латинска Америка Коста Рика няма традиция с военните хунти и диктаторите. Последният метеж е гражданската война отпреди двадесет и пет години и веднага след това армията бе премахната.
Това звучеше впечатляващо. Тогава съзрях кратък пасаж под ИЗТОЧНИЦИ НА НАСЕЛЕНИЕТО.
Населението на Коста Рика е главно от испански произход. От аборигените, които са населявали територията в доколумбовата епоха, са останали само няколко хиляди, разпръснати в малки племена из цялата страна.
Върнах брошурата обратно и се загледах през прозореца за известно време. Продължавах да се чудя кой е видял, че аборигените са разпръснати в малки племена, вместо да се обединят в едно голямо племе. И дали човекът, който е написал реда за „пълната лична свобода“, не е бил абориген.
35
Тейг ме чакаше на аерогарата в Сан Хосе, току-що избръснат, самоуверен и усмихнат.
— Наех едно малко селскостопанско самолетче да ни откара до Пунтаренас. Полетът ще трае само петнайсет минути. После още двайсет с кола покрай брега до Хуапала и ще си бъдете вкъщи.
— Ами Телма?
— Тя е там. Каза, че ще ви сготви вкусно ядене.
Слънцето залязваше, когато излетяхме с „Чесната“. Носехме се право на запад, ниско над планините, а
