слънцето продължаваше да грее пред нас, докато теренът бавно се спускаше към морското ниво. От летището в Пунтаренас можеше да се види океанът.
В колата беше необичайно тихо след режещия звук от мотора на „Чесната“ и вятъра, биещ в корпуса. Вторият пилот на самолета караше колата — четиридесетгодишна лимузина „Ласал“, със стъклена преграда между предните и задните места. Ние с Тейг седнахме отзад.
— Мисля, че ще ви хареса къщата — рече Тейг. — Разположена е съвсем самичка сред хълмовете на брега. Но е само на десет минути ходене пеша до Хуапала. И е съвсем близко с кола до Пунтаренас.
— На Телма харесва ли й?
— Мнението й беше твърде сдържано. Но вие ще получите доклад от първа ръка след няколко минути.
— Какво сте й казали?
— Съвсем малко. Мислех, че вие бихте се справили с това по-добре от нас. Тя знае, че сме ви помогнали да излезете от затвора и че сме я довели тук да ви чака. Телма не разпитваше много. От момента, в който й предадохме писъмцето ви, тя прояви готовност да ни сътрудничи.
— Все пак ще трябва да й обясня нещо.
— Телма не е виждала документите. Тя не знае как сте излезли от затвора. Вероятно е убедена, че ние сме организация, която се опитва да помогне на невинни хора, че намираме нови доказателства и се опитваме да организираме нов процес.
— Така ли й казахте?
— Струва ми се, че Пайн й намекна нещо такова.
— Ами ако аз не искам да я лъжа?
— Тогава недейте. — Тейг си запали цигара. — Това си е ваша работа. В такъв случай ще имате много въпроси, на които няма да можете да отговорите.
Докато минавахме покрай пищната растителност от двете страни на пътя, внезапно се беше стъмнило съвсем, почти до мастиленочерно. А някъде в далечината отдясно до нас достигаше шумът на прибоя.
— И какво по МОИТЕ въпроси? — попитах.
— Имате ли някакви?
— Вие какво мислите?
— Мисля, че ако бях на ваше място сега, в главата ми щеше да има само един въпрос. Дали да вдишвам с пълни гърди чистия океански въздух на това място и мириса на цветята, дали да си пийвам и да си бъбря с жена си, или да седя в килията си в Хобарт.
Свихме от шосето нагоре по криволичещ коларски път до една къщичка, построена от греди. Прозорците откъм океана светеха.
— Ще ви се обадим — рече Тейг. — А дотогава живейте.
Отворих вратата на колата:
— А какво, ако не съм тук, когато се върнете? Откъде сте толкова сигурни, че няма да офейкам?
— Не сме сигурни. Но аз ви имам разумно доверие. И мисля, че сте достатъчно умен, за да оцените една възможност, когато ви се предостави.
Гледах как колата обръща по коларския път и изчезва надолу по хълма. Когато вдигнах поглед, Телма стоеше до перилото на терасата и ме гледаше.
36
— Не мога да повярвам — рече тя, — не мога да повярвам, че седим тук, хапваме си и си говорим. Винаги съм се надявала, че ще свърши така. Опитвах се да не престана да се надявам. Но беше много трудно, месеците и годините минаваха, а аз нямах и думичка от теб. Писмата ми продължаваха да се връщат. Ето, сега седим тук, в една чужда страна, и няма кой да ни пречи. Толкова съм объркана, че не знам дали да се смея, или да плача…
Бях забравил колко малка беше тя, колко плаха и уязвима, страхуваща се от светкавиците, внимателна с хората, как леко говореше и се усмихваше, пълна с желание да те зарадва, топла, мила и доверчива, без никаква броня или защитна окраска, невинно и плахо дете от едно друго време, опитващо се да ходи босо по ръждиви пирони и натрошени стъкла.
Когато се изкачих по стъпалата и я прегърнах, тя се разплака. Покрих раменете й със сакото си и можах да почувствам през ризата си ръцете й — студени и треперещи. Стояхме така дълго време, притиснати един към друг, докато тя спря да плаче и се умълча. Тогава ме погледна и каза:
— Имаме даже и малко уиски.
Седнахме на терасата и си пийвахме сред прохладната нощ и гъстия листак на дърветата наоколо. После аз останах в кухнята и я наблюдавах как приготвя вечерята. И през цялото време Телма не спря да говори — докато се хранихме и после на терасата, когато пихме кафе и пушихме силни, тъмни цигари.
— Не ми се напускаше Индиана. Исках да остана близо до теб дори и да не ме виждаш или да говориш с мен. Живях известно време в Хобарт, знаеш ли това? Бях там повече от година, след като ме пуснаха условно. Обадих се на една обява, която някаква жена на име Клара Онърдонк беше пуснала във вестника.
Тя беше шивачка, преправяше главно дрехи. От няколко пункта за химическо чистене идваха основните й клиенти. Когато пристигаха за поправки или други шивашки услуги, те просто я затрупваха. Събираше й се твърде много, така че просто не можеше да се справи. И тогава тя пусна обява, че търси някой, който да й помогне.
Спогодихме се веднага. Клара беше вдовица и живееше сама. Докато бил жив мъжът й, е била фермерка. Тя обичаше да говори за посеви и за добитък, за времето, за разни рецепти, как да се сготви това, как да се изпече онова. Така че се разбирахме чудесно. Тя ми даде под наем стая на нищожна цена, приспадаше я от доходите ми и ме снабди със собствена шевна машина. Така че бях наистина много заета. Тя беше направила голяма работилница от всекидневната си стая и трябваше да ни видиш как работехме там. Клара никога не спираше да говори и да се смее, радиото свиреше непрестанно, а нашите две машини бръмчаха…
Тогава Телма изведнъж стана, дойде до мен и ме прегърна.
— Боже мой, Рой, не ми позволявай да дрънкам толкова много. Пет пари не давам за всичко това. Поне сега.
37
Играех с Телма същата игра, каквато и Тейг с мене. Знаех това. Мислех, че колкото по-малко информация има тя, толкова по-щастлива ще бъде. И в по-голяма безопасност. Докато нямаше какво хубаво да й съобщя, реших да не й говоря нищо.
— Те знаят ли кога ще има нов процес? — попита Телма.
— Трудно е да се каже. По някой път е трудно да се уреди бързо.
— През цялото време, докато бях в затвора, и после, когато излязох, а ти все още беше вътре, бях напълно смазана. Мислех си, че хора като нас нямат шанс, че ако някой иска да бъдем в затвора, нямаме друг избор, освен да отидем там. И сега изведнъж се появяват тези мъже и казват, че всичко, което искат, е да ни помогнат. Не мога да го повярвам. Те явно са хора от по-висока класа. Имам предвид това, че когато ти кажат нещо, не е трудно да им се повярва.
— Така е.
— Имам хубаво предчувствие за всичко — рече Телма. — По-рано не бях толкова сигурна. Мислех, че едва ли не има нещо невероятно в това, да се срещнем в една чужда страна и т.н. Но сега смятам, че образованите хора могат да действат само така — гладко и безболезнено. Всичко се оправя с течение на времето. Мислиш ли, че ще останем тук, докато дойде време за процеса?
— Не съм сигурен. Ще ни кажат, предполагам.
— Обзалагам се, че процесът ще мине като по вода. И после ще пишат по вестниците, че си съвсем невинен. Просто няма да го дочакам.
Колкото повече говореше Телма, толкова повече осъзнавах, че не мога да й разкажа онова, което знам.
